1 Понятие, система и историческо развитие на българското гражданско право. Основни принципи
I. Понятието обективно гражданско право. 1. В различните правни системи и България. А.) Континентална правна система: Древността:  Етимологията на термина „гражданско право” се свързва с латинския термин jus civile /12-те таблици; закони; плебисцити; тълкувания на юристи/. В древния Рим jus civile представлява съвкупност от всички правни норми, които се прилагат спрямо римските граждани, както в техните взаимни отношения, така и във взаимоотношенията им с държавата и публичните институции. От друга страна jus civile съдържа норми на процесуалното гражданско и наказателно право.  Логическият противовес на jus civile в древен Рим било jus honorarium, произтичащо от едиктите на магистратите, водещо началото си от jus gentium. Нормите на jus gentium се прилагали както между чужденци, така и между римляни и чужденци. Но ако и двамата имат качеството на римски граждани се прилага jus civile.  Corpus juris civilis  Юстинианова кодификация от 531г. (късния Рим) – „Сборник на гражданското право”  терминът jus civile започва да се стеснява и да означава само съвкупност от норми. Средновековие:  12-14 век  терминът „гражданско право” започва да се употребява в противовес на каноническото, което обхваща църковноправни норми, систематизирани по-късно в Corpus juris canonici. Corpus juris canonici освен отношенията между църковната институция и гражданите обхващал и семейни, наказателни и граждански норми. През Средновековието физическите лица били подчинени на две системи  каноническото и светското /гражданско/ право – т.е. каноническото право засягало и личния правен статут. Съвремие:  Терминът „гражданско право” се изпълва със съдържание, което и понастоящем е валидно за него, и се превръща в легален термин с влизането в сила на първите граждански кодекси в Западна Европа през втората половина на 18 век.  Максимилиан – 1757 г.;  Общ пруски земски закон – края на 18 век;  Code civile /Наполеонов кодекс; Граждански кодекс на Франция/ - 1804 г.;  Италиански граждански кодекс – 1856 г.;  Австрийски граждански кодекс – 1811 г.;  Германски граждански кодекс – 1896 г.; Б.) Англо саксонска правна система:  Няма рецепция на гражданското право, а се създава една самобитна уредба, която почива на германороманската (саксонската?) обичайноправна система. Две главни отлики:  Липса на гражданска кодификация  Специфична система от източници на обективното гражданско право:  Common law (общо право) – основано на съдебни прецеденти;  Statut law (писано право) – актове на парламента/конгреса. Правото в романо-германската правна система се отличава с висока степен на казуистичност. В.) В България:  Терминът навлиза с изграждането на Третата българска държава 2. Различните значения на термина „гражданско право”. В съвременния юридически език терминът „гражданско право” е многозначен. С него се означават четири правни понятия, четири различни правни категории: 1) Като отрасъл на действащото обективно право  съвкупност от правни норми с определено съдържание. При усвояване на знания систематически най-напред се поставя изясняването на това понятие и свързаните с него въпроси. 2) „Субективно” гражданско право  конкретни възможности на определени лица, възникнали от осъществени юридически факти въз основа нормите на обективното гражданско право, като например правото на собственост върху определена вещ или вземането за цената на продадената вещ на конкретен правен субект. Субективното гражданско право е основно понятие в теорията на гражданското правоотношение.

1

3) Дял на правната наука  С термина „гражданско право” се означава и тази част на правната наука, която представлява система от знания за основните понятия и институти на гражданското право като обективно право – за принципите, структурата, правното положение на субектите, обектите, юридическите факти и т.н. 4) Учебна дисциплина  като учебна дисциплина, по която се придобиват знания за общи и основни понятия и институти на обективното гражданско право с цел практически умения за тълкуване и прилагане на гражданскоправните норми. 3. Сравнение на Гражданското право с други отрасли. A.) Публично и частно право:  Още от Римското право („Институциите” на Улпиан)  разграничаването е направено на базата на интереса, който се засяга от правните норми, и особеностите на субектите, до които се отнасят те  „Публично е правото, което се отнася до положението на Римската държава, частно – което засяга ползата на отделните лица.”  Интересът  в западноевропейските правни системи интересът първоначално се използва като критерий за разграничаването на частно от публично право. Правните норми, чрез които се защитават интересите на отделните лица или групи от лица, се отнасят към частното право, докато тези, които имат за цел закрилата на общите интереси, интересите на държавата и публичните институции, се отнасят към публичното право. Критика  Нормите, които уреждат дейността на публичните институции, защитават едновременно и интересите на отделните лица в обществото, например чрез дейността на съда се защитават субективни права на отделни лица. От друга страна, редица правни норми на частното право са предвидени с оглед на определени обществени интереси като правната сигурност, социалната справедливост и др.  Правното положение на страните по правоотношението  Правните норми, които третират субектите на правоотношенията като автономни, независими, равнопоставени, се отнасят към частното право. Правните норми, които уреждат отношенията на власт и подчинение и едната или и двете страна в правоотношението е носител на империум /власт/, се отнасят към публичното право. Критика  От една страна, и в частното право има норми които не третират страните по правоотношение като равнопоставени  семейно право: родители и ненавършили пълнолетие деца, между настойника и поставения под пълно запрещение; трудовото право: отношенията между работодател и работник. От друга страна, в публичното право също има отношения на равнопоставеност, например между две министерства или два общински съвета, когато се сключи споразумение между тях, отношенията няма да се регулират от нормите на частното право. Обобщение:  Теория на интереса  дали нормата обслужва отделен, единичен интерес на отделен индивид, или обществен;  Субектна теория  дали страна от дадено правоотношение е носител на публична власт и дали встъпва в това правоотношение в това си качество;  Теория на субординацията  дали регулираното от нормата правоотношение е базирано на равнопоставеност, или на власт и подчинение; В наши дни действащата Конституция съдържа нормативна опора за обособяване на принципа за делението. В чл. 17, ал. 2 Конституцията разделя собственоста на частна и публична. В чл. 19, ал. 1 Конституцията установява принцип, че в Република България икономиката се основава на свободната стопанска инициатива, а според чл. 17, ал. 3 частната собственост е неприкосновена. Б.) Гражданското право като отрасъл на частното право:  Исторически, с натрупването на правни норми в отделна сфера от гражданското право се обособяват други клонове на частното право.  Гражданското право е самостоятелен, основен отрасъл на обективното частно право, но не го изчерпва.  Гражданското право следва да се определи като съвкупност от правни норми, които определят вида и правното положение на гражданскоправните субекти и уреждат онези правоотношения между тях, при които не се поставят допълнителни изисквания спрямо субектите, обекта на правоотношението или юридическия факт, който го поражда. Нормите на гражданското право са общи спрямо нормите на останалите отрасли на частното право, които са специални. Нормите на гражданското право се прилагат субсидиарно спрямо правоотношения, уреждани от останалите отрасли на частното право. Предпоставките за това са да няма специална норма и спецификата на отношенията да не изключва приложението на общите правила.  Т.е. нормите на гражданското право не уреждат всички отношения в частното право. Трудовото, семейното, търговското и т.н. също уреждат частноправни отношения, но с по-специално приложно поле. Гражданското право представлява система от правни норми, които представляват lex generalis спрямо нормите на останалите частноправни отрасли, които са lex specialis. Гражданското право действа субсидиарно спрямо случаите, неуредени от даден отрасъл. ПРИМЕРИ:

2

 Чл. 212 КТ  За неуредените в тази глава въпроси по имуществената отговорност на работодателя за причиняване на смърт или увреждане на здравето на работника или служителя, както и по имуществената отговорност на работника или служителя към работодателя, се прилага гражданският закон.  Чл. 288 ТЗ  За неуредените с този закон положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него - търговските обичаи. При различия в търговските обичаи се прилагат обичаите по местоизпълнението. В.) Гражданско и търговско: Партикуларизация на частното право  отделяне на част от цялото  в случая на търговското от гражданското право.  2 вида уредба:  Да се създадат специални частноправни норми, регулиращи отношенията между търговците и с това да се оформи нов отделен отрасъл търговско право наред с гражданското.  Да се формират общи принципи, важащи за целия оборот (и за гражданското, и за търговското) като общо правило, а в отеделните алинеи се посочва специалното  ето как става това: Чл. X ...............................  дава общата уредба както за гражданското, така и за търговското (1) а що се отнася до търговци........ (2) а що се отнася до лица, които не са търговци........... В случай че ал.1 не върши работа, се използва субсидиарно ал. 2.  В продължение на векове търговското право се отделя като самостоятелен отрасъл, но се запазват същите функционални характеристики.  Наблюдава се заимстване на иснтитути и в двете посоки:  За търговското от гражданското:  Правоспособност;  Дееспособност;  Правните сделки;  Изпълнение/неизпълнение на договорите;  Давността.  За гражданското от търговското  Търговска продажба (чл. 187,188, 189 ЗЗД);  Банков залог.  Дуализъм/монизъм:  От 1991 г. у нас се възстановява дуализмът на частното право с приемането на първата част на ТЗ. Наред с това в някои други континентални държави (Италия, Швеция) обратно – те отиват към унификация /уеднаквяване/ монизъм.  Развитие на търговското право в англо-саксонската правна система:  От търговски обичаи; действат и специални съдилища;  По-късно присъединени към общото право и губи специалния си характер Днес в британската правна система липсва обособен отрасъл.  САЩ:  минава под знака на рецепцията на английското common law /общо право/. Но на ниво федерално законодателство действа Еднообразен търговски закон /ЕТЗ/ от 1952 г., който се прилага на територията на всички щати, но съществено се различава от континенталните кодекси.  Япония:  Приема ТК 1911 г., реципиран от германския търговски закон. След Втората световна война Япония се ориентира към щатския модел.  У нас:  Търговското право представлява самостоятелен частноправен отрасъл наред с трудовото, международното частно право и т.н.  Специфики, отличаващи търговското от гражданското право: 1) Търговското право е система от норми, които определят кои ФЛ имат качеството търговец и кои ЮЛ имат качеството търговски дружества.  Т.е. търговското право се отличава от гражданското с това, че то регулира отношенията на лица с търговскоправна характеристика. 2) Нормите на търговското право уреждат само възмездни отношения. 3) Търговското право има по-малка степен на изискване за форма за действителност. 4) В търговското право съществуват хипотези за отговорност без вина.

3

5) Търговското право съдържа по-голям брой императивни норми с цел гарантиране стабилността на търговския оборот. 6) Търговското право съдържа по-голям брой обичайноправни норми. 7) Търговскоправните норми са с много по-строги правила за отговорността на търговците. Това се дължи на техния професионализъм – те притежават специални професионални знания и умения при упражняване на дейността си. ПРИМЕРИ :  Чл.292 ТЗ  ако предложението не бъде отхвърлено, се смята за мълчаливо прието. (1) Предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага.  Чл.326 ТЗ  ако не е определена цена, договорът се смята за сключен по обичайната цена. (1) Цената се определя от страните при сключването на договора. (2) Ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде определена, се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства.  Чл.302 ТЗ  дължат грижа на добър търговец. Длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага грижата на добър търговец.  Чл. 294 ТЗ лихва се дължи и без да е уговорена. (1) Между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго. (2) Лихва върху лихва се дължи само ако е уговорена.  Чл.304 ТЗ  солидарната отговорност е правило, а не изключение. Лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение, се смятат солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго.  Чл.309 ТЗ  неустойката не може да се намалява. Не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. ИЗВОД  Търговското право е специалното частно право на търговците и представлява самостоятелен правен отрасъл, без да се загърбва функционалната връзка. Г.) Гражданско и трудово:  Трудовото право се заражда и съществува продължително време като част от гражданското право, поради което то притежава общи белези с него. Страните по трудовите правоотношения са физически и юридически лица, правопораждащият юридически факт – договор.  Исторически трудовото право се отделя от института „договор за наем на работа”, като се обогатява с нехарактерни за гражданското право аспекти:  Нормиране на работно време;  Минимална възраст;  Закрила;  Хигиенни изисквания. Създават се и държавни институции, работещи в областта на трудовото право.  и така се обособява трудовото /защитно/ законодателство.  Първи стъпки:  Началото на 19. век във Франция и Германия;  Окончателно за континента след Първата световна война;  У нас след Втората световна война.  Предмет на регулиране:  2 категории правоотношения:  Трудови  възникващи при предоставянето на работна сила;  Непосредствено свързани с трудовите  произтичат от трудовите, предпоставят ги или са свързани с тяхното обслужване. КТ Предмет и цел

4

Чл. 1. (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) (1) Този кодекс урежда трудовите отношения между работника или служителя и работодателя, както и други отношения, непосредствено свързани с тях. (2) (Нова - ДВ, бр. 2 от 1996 г.) Отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения. (3) (Предишна ал. 2 - ДВ, бр. 2 от 1996 г., изм. - ДВ, бр. 25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.) Този кодекс цели да осигури свободата и закрилата на труда, справедливи и достойни условия на труд, както и осъществяване на социален диалог между държавата, работниците, служителите, работодателите и техните организации за уреждане на трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения. Д.) Гражданско и семейно:  Семейното право е част от гражданското (В. Таджер, М. Павлова, Ц. Цанкова):  Тясна връзка с личния статут на физическите лица и с наследственото право (уредени от гражданското право).  Гражданското право урежда и неимуществени отношения, а семейното право – и имуществени.  Сравнителноправен аргумент  семейните отношения се уреждат в гражданското право на Франция, Германия и др. Пандектната система включва семейното право.  В §1 от Допълнителните разпоредби на Семейния кодекс изрично е уредена възможността за субсидиарно приложение на общите правила на гражданското право към семейните отношения. Семейният кодекс не съдържа само норми на семейното право. В него са уредени институтите на настойничеството и попечителството, които се прилагат не само спрямо ненавършили пълнолетие лица, но и спрямо поставени под запрещение, поради което принадлежат към общата част на гражданското право.  Семейното право е самостоятелен клон на правото (Л. Василев, Н. Меворах, Л. Ненова, Ф. Рачев):  Основен предмет на семейното право са личните, неимуществени отношения, които имат водещо значение. Гражданското право урежда предимно имуществени отношения.  Семейните отношения са житейски обособена категория отношения с особено значение.  Формален аргумент  наличие на самостоятелен кодекс. Е.) Гражданско и международно частно право:  Нормите на международното частно право са тясно свързани с гражданското право. Голяма част от тях се прилагат към граждански правоотношения с международен елемент. Това са такива правоотношения, които са свързани с два или повече правопорядъка, пореди което се налага да се определи гражданското право на коя държава следва да се приложи. Нормите на международното частно право са част от националното законодателство на отделните страни. Чрез тях се разрешават стълкновенията между законодателствата, с които са свързани съответните правоотношения, поради което те се наричат „колизионни норми”. Оттук и другите наименования на МЧП /колизионо; стълкновително/ право, защото основната му задача е да се бори с колизиите между националните правоприемници.  Това, което сближава гражданското право и международното частно право, е тяхната частноправна природа. Касае се за равнопоставени отношения между субектите на частното право  никоя страна не е подчинена.  Договорът се явява основен източник на права и задължения. Разлики:  В предмета:  В ГП  /тъй като нямаме гражданска кодификация, демек Граждански кодекс /  предметът се извлича по тълкувателен път;  В МЧП  предметът е посочен в чл. 1 в Кодекса на международното частно право: Глава първа. ОБХВАТ НА КОДЕКСА Предмет Чл. 1. (1) Разпоредбите на този кодекс уреждат: 1. международната компетентност на българските съдилища, на други органи и производството по международни граждански дела;

5

2. приложимото право към частноправните отношения с международен елемент; 3. признаването и допускането на изпълнение на чуждестранни решения и други актове в Република България. (2) По смисъла на този кодекс частноправно отношение с международен елемент е отношение, свързано с две или повече държави.  Международноправният елемент може да засяга различни елементи от правоотношението:  Субекта /lex personalis/:

ПРИМЕР: Осиновяване на българче от чужденци;  Обекта /lex reisitae/:

ПРИМЕР: Трима чешки граждани наследяват имот на българска територия.  Lex personalis отстъпва пред lex reisitae – това е принципът  използва се българското право.  Проявяването на правопораждащия юридически факт или настъпването на правните последици:

ПРИМЕР: №1 Договор за доставка, сключен на територията на Холандия, а изпълнението ще се състои в Дания. №2 Вредите се причиняват в една държава, а настъпват на територията на друга. ИЗВОД: Правоотношенията, регулирани от нормите ня МЧП, са винаги свързани с 2 или повече различни правопорядъка, поради което трябва да се реши правото на коя държава ще се използва за уреждане.  При уреждане на частноправен елемент възникват 3 групи въпроси:

1) 2) 3)

Съдът нa коя държава е компетентен да реши правния спор с международен елемент? Правото на коя държава следва да бъде приложено при решаването на правния спор?

Какво ще е правното действие на чуждестранното съдебно решение на територията на друга държава, където трябва да бъде изпълнено то?  От това следва, че Кодексът на МЧП е изграден от т.нар. трипартидна структура.  КМЧП е частична кодификация на МЧП и извън него в редица закони има други правни норми, които се отнасят до обективното право на Република България:  Глава 33 чл.563-572 ТЗ  регламентира международно частноправна уредба на търговските ценни книги (менителница, чекове, запис на заповед);  Глава 52 ТЗ  производство по несъстоятелност с международен елемент;  Чл.10 и сл.  морски търговски отношеня с международен елемент;  МЧП е самостоятелен частноправен отрасъл. Някои автори смятат, че МЧП се състои от отпращащи правни норми, но това не е съвсем така, защото...

 Но МЧП не е само колизионно право. Някои признават на нормите на МЧП собстевна регулативна функция.
Действието на всяка отпращаща норма се съчетава с действието на нормата, към която се препраща. Ж.) Гражданско и гражданско процесуално право: Гражданското материално право и гражданското процесуално право са два различни отрасъла на българското обективно право, които се различават по предмет и метод на регулиране.  Гражданското процесуално право регулира процесуални правоотношения (чл.1 ГПК).  Нормите на гражданското процесуално право са в преобладаващия си брой императивни. Правилата на гражданския процес се прилагат за разглеждане на всички частноправни спорове. Докато в гражданското право субектите са равнопоставени, то в процесуалното, където нормите са публичноправни, отношенията между страните и съда са властнически  това се обуславя от факта, че едната страна е държавен правораздавателен орган (съд; съдия-изпълнител; нотариус; прокурор).

6

 Наред с различията обаче между гражданското право и гражданското процесуално право съществува функционална връзка. Процесуалните норми уреждат средствата и процедурите за защита на субективните граждански права. II. Система на гражданското право. 1. Понятие. Гражданското право като отрасъл на действащото обективно право е съвкупност от правни норми, които не са механичен сбор, а са систематизирани, разпределени, подредени по определени критерии. Системата на гражданското право обхваща критерии и начина за разпределение и подреждане на правните норми. Системата е обективно обусловена от естеството на отношенията, върху които въздействат правните норми, от тяхното съдържание, от изисквания за практическо удобство. Когато системата се закрепи по нормативен ред, тя се превръща в част от правната система.  По същество системата на гражданското право се свежда до разпределение и групиране на гражданскоправни норими в гражданскоправни институти и тяхното подреждане по дялове:      Обща част; Вещно право; Облигационно право; Наследствено право; Семейно право. 2. Институционна и пандектна система. А.) Институционна:  по-стара  в нея се възприема начинът за подреждане на институциите на гражданското право, който е бил приложен за първи път в „Институциите” на Гай;  Въз основа на тази система е изграден Френският граждански кодекс от 1804 г.;  При нея правните норми на гражданското право се разпределят в 3 части:  Норми, посветени на лицата;  Норми, посветени на имущества;  Норми относно различните способи на придобиване/изгубване на имуществени права. Б.) Пандектна:  създадена от гражданскоправната теория през XVIII и XIX век и е възприета в Германския граждански кодекс от 1896 г.;  Обособена е обща часат  общи правила, които важат за всички или за повечето граждански правоотношения;  Ясно е обособено вещното от облигационното право. 3. У нас.  Поради липсата на Граждански кодекс нашата правна система не е ясно нормативно закрепена, но е ориентирана към пандектната. А.) Обща част:  Имаме обща част, която се поставя на първо място в системата на гражданското право и обединява общите правила и институти, свързани с отделните граждански правоотношения. В нея най-напред се поставят нормите за обективното гражданско право: за източниците, действието на гражданскоправните норми по време, място и спрямо лицата, за критиката и тълкуването на гражданския закон и преодоляването на празнотите в него. Следващите дялове на общата част се отнасят до гражданскоправните субекти, съдържанието и обектите на гражданските правоотношения, правните сделки като типичен юридически факт на гражданското право, представителство и погасителна давност.  Поради липсата на Граждански кодекс нормите на общата част на гражданското право се съдържат в различни закони:  Закон за нормативните актове /ЗНА/;  Указ №883 по прилагане на ЗНА;  Закон за лицата и семейството /ЗЛС/;  Закон за юридическите лица с нестопанска цел /ЗЮЛНЦ/;  Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/;  Закон за гражданската регистрация /ЗГР/.

7

Б.) Вещно право:  За разлика от класическата пандектна система в нашата теория преобладава разбирането, че след общата част следва да се постави вещното право, а не облигационното, както е в Германия например.  Урежда видовете субективни вещни права – съдържанието и упражняването им, способите за придобиване и изгубване на вещните права, както и тяхната защита.  Фактическите състояния  владение /possessio/ и държане /detencio/.  Оснвните норми на вещното право са разхвърляни из различни закони:  Закон за собствеността /ЗС/;  Закон за държавната собственост /ЗДС/;  Закон за общинската собственост /ЗОС/;  Закон за устройство на територията /ЗУТ/;  Закон за водите;  Закон за горите. В.) Облигационно право:  Включва гражданскоправни норми относно източниците на облигационни отношения, урежда изпълнението и неизпълнението на облигационни задължения и способите за погасяването им.  В центъра им стои не една вещ, а едно вземане, като под вземане се разбира правото на кредитора да иска осъществяването на опрделен резултат.  Уредбата тук също е разпръсната:  Закон за задълженията и договорите/ЗЗД/  основно;  Закон за защита на потребителя /ЗЗП/;  Закон за електронната търговия /ЗЕТ/;  Семеен кодекс /СК/. Г.) Авторско право:  Регулира притежаването и упражняването на абсолютни имуществени и неимуществени права върху творчески произведения на литературата, изкуството, науката; върху изпълнението на артисти; върху звукозаписи и програми на радио и телевизия; способи за защита; способи за учредяване, за прехвърляне, за прекратяване на такива права.  Уредба:  Закон за авторското право и сродните му права /ЗАвПСП/  основно;  Закон за филмовата индустрия;  Закон за радио и телевизия;  Зако за задължителното депозиране на екземпляри от печатни и други произведения;  Закон за административно регулиране на производството и търговията с оптични дискове. Д.) Семейно право:  Дял от гражданското право.  Представлява система от правни норми, регулиращи имуществени и неимущетвени правоотношения, възникнали по чл.1 СК  Чл. 1. Семейният кодекс урежда отношенията, основани на брак, родство и осиновяване; настойничеството и попечителството.  Уредба:  Семеен кодекс /СК/  основно;  Закон за закрила на детето;  Чл. 318-330 ГПК  производство по брачни дела: Глава двадесет и шеста. ПРОИЗВОДСТВО ПО БРАЧНИ ДЕЛА Брачни искове Чл. 318. По реда на тази глава се разглеждат исковете за развод, за унищожаване на брака и за установяване на съществуването или несъществуването на брак между страните. Специална дееспособност Чл. 319. Непълнолетните и ограничено запретените съпрузи могат сами да предявяват брачни искове и да отговарят по тях. Развод при бременност на съпругата Чл. 320. Производството по брачен иск се спира по искане на съпругата, ако тя е бременна и до навършване на 12месечна възраст на детето.

8

Разглеждане на делото Чл. 321. (1) В първото заседание за разглеждане на делото по иск за развод страните трябва да се явят лично. При неявяване на ищеца без уважителни причини производството се прекратява. (2) След разрешаването на предварителните въпроси и тези по редовността на исковата молба съдът е длъжен отново да напъти страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора. (3) Ако страните постигнат съгласие за започване на медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора, делото се спира. (4) Всяка от страните може да поиска възобновяване на производството по делото в 6-месечен срок. Ако такова искане не бъде направено, делото се прекратява. (5) Когато се постигне споразумение, в зависимост от съдържанието му делото или се прекратява, или се преминава към производство за развод по взаимно съгласие. (6) Ако страните не постигнат съгласие за процедура по медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора, разглеждането на делото продължава. Изчерпателност на основанията Чл. 322. (1) При иск за развод ищецът трябва да предяви всички основания за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Непосочени основания, настъпили и станали известни на съпруга до приключване на устните състезания, не могат да послужат като основание за предявяване на нов иск за развод. (2) Всички брачни искове може да се съединяват помежду си. С тях задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. (3) Разпоредбите на ал. 1 и 2 се прилагат и за ответника относно исковете, които той е могъл да предяви. (4) Не може да се предяви иск за унищожаване на брака поради нарушаване на условията за възраст по чл. 12 и поради заплашване по чл. 96, ал. 1, т. 2 от Семейния кодекс, след като искът за развод бъде отхвърлен. Привременни мерки Чл. 323. (1) По молба на всяка от страните съдът, пред който е предявен искът за развод или за унищожаване на брака, определя привременни мерки относно издръжката, семейното жилище и ползването на придобитото през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка. (2) По тази молба съдът се произнася в заседанието, в което е отправена молбата, освен ако не се налага да се събират допълнителни доказателства. В този случай ново заседание се насрочва в двуседмичен срок. (3) Определението по ал. 1 не подлежи на обжалване, но то може да бъде изменяно от същия съд. Решение по брачни искове Чл. 324. По брачни искове не се постановява неприсъствено решение и решение при признание на иска. Влизане в сила на решението за развод Чл. 325. Решението за развод влиза в сила, дори и да е обжалвано само в частта му относно вината. Фамилно име след развод Чл. 326. В решението, с което се допуска разводът, съдът разрешава и въпроса за фамилното име, което съпрузите ще могат да носят за в бъдеще. Продължаване на делото при смърт на ищеца Чл. 327. (1) Когато съпругът - ищец, умре и искът за развод се основава на вината на преживелия го съпруг, съдът дава двуседмичен срок на призованите към наследяване низходящи или възходящи да заявят дали желаят да продължат делото. Това правило се прилага и при иск за унищожаване на брака, ако преживелият съпруг е бил недобросъвестен.

9

(2) Ако в дадения срок никой не заяви, че желае да продължи делото, то се прекратява. Делото се прекратява и ако искът за развод не се основава на вината на преживелия съпруг или ако той при иск за унищожаване на брака е бил добросъвестен. (3) При продължаване на делото съдът се произнася само по посоченото от починалия съпруг като основание за прекратяване на брака виновно поведение на преживелия. Продължаване на делото при смърт на ответника Чл. 328. При смърт на ответника продължаването на делото от лицата по чл. 327 е възможно, ако предявеният иск е във връзка с чл. 13 от Семейния кодекс и ищецът е недобросъвестна страна при сключване на брака. Разноски по делото Чл. 329. (1) Съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или недобросъвестния съпруг. Когато няма вина или недобросъвестност или когато и двамата съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили. (2) При отхвърляне на иска за развод разноските се определят по реда на чл. 78. По този ред се определят разноските и при обжалване на решението. Развод по взаимно съгласие Чл. 330. (1) При искане за развод по взаимно съгласие съпрузите се явяват лично в съдебното заседание. (2) Когато някой от съпрузите не се яви без уважителна причина, делото се прекратява. (3) След като се убеди, че съгласието на съпрузите да се разведат е сериозно и непоколебимо, и прецени, че постигнатото споразумение по чл. 101 от Семейния кодекс не противоречи на закона и е в интерес на децата, съдът допуска развода и утвърждава споразумението с решение. (4) Разглеждането на молбата се отлага само ако е необходимо да се съберат допълнителни доказателства. (5) Решението, с което се допуска разводът по взаимно съгласие, не подлежи на обжалване. Е.) Наследствено право:  Урежда имуществени отношения, възникващи от смъртта на едно физическо лице и свързаното с нея преминаване на неговото имущество към други лица, определени по закон или по волята на починалия.  Уредба:  Закон за наследството /ЗН/  основно;  Чл.15 Закон за жилищностроителните кооперации /ЗЖСК/: Чл. 15. (1) При прекратяване на имуществената общност между съпрузите, ако и двамата са членове на жилищностроителната кооперация, както и ако единият е член, а на другия съпруг бъде присъдена част от жилищноспестовния влог или от вноските в касата на жилищностроителната кооперация, съдът по иск на заинтересувания, предявен в едномесечен срок от прекратяване на имуществената общност, решава кой от двамата съпрузи да продължи членството, като взема предвид интересите на децата, жилищните нужди и здравословното състояние на съпрузите. (2) В случаите по предходната алинея съдът може да реши членството да продължи и от двамата съпрузи, ако има самостоятелни имоти за всеки от тях или имотът може да се раздели на два самостоятелни. (3) Разпоредбите на предходните алинеи не се прилагат, когато съпругът е станал по право член на жилищностроителната кооперация за отчужден негов имот, невключен в съпружеската имуществена общност, освен ако имущественото участие на другия съпруг в жилищностроителната кооперация е значително.  Чл. 341-355 ГПК  Съдебна делба:

Глава двадесет и девета. СЪДЕБНА ДЕЛБА Започване на производството Чл. 341. (1) Сънаследник, който иска делба, подава до районния съд писмена молба, към която прилага:

10

1. удостоверение за смъртта на наследодателя и за неговите наследници; 2. удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти; 3. преписи от молбата и приложенията за другите сънаследници. (2) Всеки от останалите сънаследници може в първото заседание по делото да поиска с писмена молба да бъдат включени в наследствената маса и други имоти. Първо заседание Чл. 342. В първото заседание всеки от сънаследниците може да възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на неговия дял, както и против включването в наследствената маса на някои имоти. Преюдициални въпроси Чл. 343. В производството за делба се разглеждат оспорвания на произход, на осиновявания, на завещания и на истинността на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения. Решение по допускане на делбата Чл. 344. (1) В решението, с което се допуска делба, съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки сънаследник. Когато се допуска делба на движими вещи, съдът се произнася и по въпроса кой от съделителите ги държи. (2) В решението по ал. 1 или по-късно, ако всички наследници не използват наследствените имоти съобразно правата си, съдът по искане на някой от тях постановява кои от наследниците от кои имоти ще се ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването. (3) Определението по ал. 2 може да бъде изменено от същия съд. То може да се обжалва и с частна жалба. Изключване на имоти от делбата Чл. 345. Когато в наследството има имоти, които наследодателят е притежавал в съсобственост с трети лица, тези имоти се изключват от поделяемата маса, ако между наследниците, от една страна, и третите лица - от друга, не се извърши делба преди съставянето на разделителния протокол. Искания за сметки Чл. 346. В първото заседание след допускане на делбата сънаследниците могат да предявят искания за сметки помежду си, като посочат и доказателствата си. Разделителен протокол Чл. 347. Съдът съставя разделителния протокол въз основа на заключението на вещо лице при спазване правилата на Закона за наследството. Изнасяне на публична продан Чл. 348. Когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан. Страните в делбата могат да участват при наддаването в публичната продан. Възлагане на неподеляемо жилище Чл. 349. (1) Ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод, и преживелият или бившият съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари. (2) Ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отговарящи на условията по изречение първо, предявят претенции за поставяне на имота в техния дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена. (3) За вземанията за уравнение на дяловете заинтересованите могат да впишат законна ипотека. (4) Искането за възлагане може да се направи най-късно в първото заседание след влизането в сила на решението за допускане на делбата по чл. 344, ал. 1. Имотът се оценява по действителната му стойност.

11

(5) Когато уравнението е парично, то заедно със законната лихва трябва да се изплати в 6-месечен срок от влизането в сила на решението за възлагане. (6) Съделителят, в чийто дял е поставен имотът по реда на ал. 1 и 2, става негов собственик, след като изплати в срока по ал. 5 определеното парично уравнение заедно със законната лихва. Ако уравнението не бъде изплатено в този срок, решението за възлагане се обезсилва по право и имотът се изнася на публична продан. Имотът може да не бъде изнесен на публична продан и да се възложи на друг съделител, който отговаря на условията по ал. 2 и е направил искане за възлагане в срока по ал. 4, ако той заплати веднага цената, по която е оценен имотът при делбата, намалена със стойността на дела му в него. Получената сума се разпределя между останалите съделители съобразно с квотите им. Окончателен разделителен протокол Чл. 350. След като състави проекта за разделителния протокол, съдът призовава страните, за да им го предяви и да изслуша възраженията им по него. След това той съставя и обявява окончателния разделителен протокол. Обжалване на решенията Чл. 351. Решенията по чл. 346, 348, 349 и 350 подлежат на обжалване с обща жалба в срока за обжалване на найкъсното решение. Теглене на жребий Чл. 352. След като решението по разделителния протокол влезе в сила, съдът призовава страните за теглене на жребий. Разпределяне на имотите Чл. 353. Съдът може да извърши делбата, като разпредели наследствените имоти между съделителите, без да тегли жребий, когато съставянето на дялове и тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно. Изкупуване от съделител Чл. 354. (1) Когато имотът се изнася на публична продан като неподеляем, всеки от съделителите в делбата може да го изкупи при условията на чл. 505, ал. 2. (2) Ако няколко съделители желаят да изкупят имота при условията на ал. 1, се извършва нова продан само между тях при първоначална цена - предложената най-висока при първата продан. Тя продължава една седмица и се извършва по общите правила. (3) Ако при проданта по ал. 2 никой от съделителите не изкупи имота, той се възлага на наддавача - трето лице на делбата, предложило най-високата цена при първата продан. Разноски по производството Чл. 355. Страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им. По присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл. 78. III. Основни принципи. 1. Понятие. Основни принципи на правото. Правно значение.  Основополагащи правни идеи и начала, от които се ръководи законодателят при уреждане на даден правен институт, правен клон, правен дял.  Под правни принципи тук се разбират именно правните, не и морални, политически, икономически. Принципите на гражданското право се намират в тясна връзка с редица общи икономически идеи, като например необходимостта от конкуренция, формирането на цените според търсенето и предлагането и др., но последните придобиват правно значение само когато са съобразени в съдържанието на правните норми и въз основа на тях се превърнат в правни принципи.  Основните принципи са абстракции с висока степен на обобщеност. Те са правни абстракции от най-висок ранг.  На най-висока степен на обобщение стоят принципите на правото, след тях са принципите на отделните отрасли, по-долу са принципите на отделните клонове на един отрасъл или на отделните институти: ПРИМЕРИ:  Принципи на правото:  Законност  чл.4 КРБ - Чл. 4. (1) Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.  Принципи на отделните правни отрасли:

12



Автономия на волята  чл.9 ЗЗД - Чл. 9. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.  Принципи на отделните дялове:  Чл.3 СК  Чл. 3. Семейните отношения се уреждат съобразно следните принципи: закрила на брака и семейството от държавата и обществото; равноправие на мъжа и жената; доброволност и трайност на брачния съюз като основа на семейството; всестранна защита на децата; равенство на родените в брака, извън брака и на осиновените деца; зачитане на личността; грижа и подкрепа между членовете на семейството.  Принципи на отделните правни институти:  За истинност на произхода  чл.31-45 СК : Глава четвърта. ПРОИЗХОД Произход от майката Чл. 31. (1) Произходът от майката се определя от раждането. Това важи и когато детето е заченато с генетичен материал от друга жена. (2) Произходът от майката, установен с акт за раждане, може да бъде оспорен с иск, предявен от детето, от жената, посочена в акта като майка, от нейния съпруг, от жената, която претендира, че е майка на детето, и от мъжа, който претендира, че детето е родено от неговата съпруга. (3) Като страна по делото се призовават и съпругът на майката, съпругът на другото лице, което оспорва произхода, и във всички случаи детето. Произход от бащата Чл. 32. (1) Съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване. (2) Ако детето е родено, преди да са изтекли триста дни от прекратяването на брака, но след като майката е встъпила в нов брак, за баща на детето се счита съпругът на майката от новия брак. (3) В случай на обявено отсъствие на съпруга предположенията по ал. 1 и 2 не се прилагат, ако детето е родено след изтичането на триста дни от датата на последното известие за съпруга, а при обявена смърт - от датата на предполагаемата смърт. Оспорване на бащинство Чл. 33. (1) Съпругът на майката може да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него. Този иск може да бъде предявен до изтичането на една година от узнаване на раждането. (2) Майката може да оспори, че съпругът й е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него. Този иск може да бъде предявен до изтичането на една година от раждането. (3) В случая на чл. 32, ал. 2, ако оспорването от страна на втория съпруг бъде уважено, за баща на детето се счита първият съпруг, който може да предяви иск за оспорване на бащинството до изтичане на една година от узнаването на решението, но не по-късно от три години от влизането му в сила. (4) Не се допуска оспорване на бащинство, когато майката с писмено съгласие на съпруга си, дадено пред управителя на съответното заведение, е оплодена изкуствено или е родила дете, заченато с генетичен материал от друга жена. Страни по исковете за оспорване на бащинство Чл. 34. При оспорване на бащинство като страни се призовават майката, детето и съпругът, а когато бащинството се оспорва от втория съпруг, призовава се като страна и първият съпруг. Припознаване Чл. 35. (Изм. - ДВ, бр. 63 от 2003 г.) Всеки родител може да припознае своето дете. Могат да бъдат припознати и заченати деца, както и починали деца, които са оставили низходящи. Форма на припознаването

13

Чл. 36. (1) (Предишен текст на чл. 36 - ДВ, бр. 63 от 2003 г.) Припознаването се извършва лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние или с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние. Заявлението може да се подаде и чрез управителя на заведението, в което се е родило детето. (2) (Нова - ДВ, бр. 63 от 2003 г.) Длъжностното лице по гражданското състояние съобщава припознаването на другия родител, ако той е известен, на детето, ако то е пълнолетно, и на дирекция "Социално подпомагане" в 7-дневен срок от извършването му. Оспорване на припознаването от другия родител и от детето Чл. 37. (1) (Изм. - ДВ, бр. 63 от 2003 г.) Родителят или детето може да оспори припознаването с писмено заявление до длъжностното лице по гражданското състояние в тримесечен срок от съобщението. Ако припознаването не бъде оспорено, то се вписва в акта за раждане. (2) Когато припознаването се оспори, припознаващият може в тримесечен срок от получаването на съобщението да предяви иск за установяване на произход. (3) Ако при припознаването детето не е навършило пълнолетие, то може да го оспори до изтичането на три години от навършване на пълнолетието или от узнаване на припознаването, ако това узнаване е станало по-късно. Ако искът бъде уважен, припознаването се заличава със съответна бележка в акта за раждане. Оспорване на припознаването от трети лица Чл. 38. (Доп. - ДВ, бр. 63 от 2003 г.) Извън случаите по предходния член припознаването може да бъде оспорено от всяко лице, което има правен интерес, чрез иск, предявен в едногодишен срок от узнаването. Припознаването може да бъде оспорено и от Агенцията за социално подпомагане, както и от прокурора. Унищожаване на припознаването Чл. 39. Припозналият може да иска унищожаване на припознаването поради грешка или измама в едногодишен срок от припознаването, при заплашване - в едногодишен срок от прекратяване на заплашването, а при недееспособност - в едногодишен срок от придобиване на дееспособността. Иск за установяване на произход от майката Чл. 40. Произходът от майката може да се търси с иск, предявен от детето, от майката или от бащата. Като ответник се призовава и съпругът на майката, който би се считал за баща на детето съгласно чл. 32. Иск за установяване на произход от бащата Чл. 41. Произходът от бащата може да се търси с иск, предявен от детето до изтичане на три години от навършване на пълнолетието, и от майката - в тригодишен срок от раждането на детето. Когато искът е предявен от детето, призовава се и майката. Родителски права при установяване на произход по исков ред Чл. 42. Когато съдът уважи исковете по чл. 40 и 41, той служебно постановява мерките за упражняване на родителските права и определя личните отношения между детето и родителите, както и неговата издръжка, като се прилага съответно чл. 106. Пречки за установяване на произход Чл. 43. Иск за търсене произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акт за раждане, с предположението по чл. 32 или с припознаване. Двата иска могат да бъдат съединени. Искове от и срещу наследниците Чл. 44. (1) Наследниците нямат право да предявяват исковете, предвидени в тази глава, но те могат да продължат делото по предявения от наследодателя им иск. (2) Когато бащата или майката са починали, искът за установяване или оспорване на произход се предявява срещу техните наследници. Срокове Чл. 45. Сроковете по тази глава се прилагат служебно и не подлежат на спиране и прекъсване.  Нашият законодател предпочита термина „основни начала”, който употребява в чл.5-13 ГПК и в редица текстове от ЗНА (чл.46).  Правните принципи ≠ правни институти  правният институт е подчинен на определени правни принципи, може да е техен изразител, но не е едно и също.

14

 Правните принципи ≠ обикновените правни норми правните принципи имат значението на основни ръководни правни норми и се отличават от обикновените правни норми с трайност и стабилитет. Отмяната на една норма не еднозначно на отмяната на принципа освен ако не се отменя текста на принципа.  Правните принципи не винаги са изрично формулирани в правни норми, затова понякога се налага извличането им чрез анализ и синтез.  Правно значение:

 

Гносеологично значение  т.е. с познавателна стойност; Имат значение за тълкуването на гражданскоправните разпоредби:  чл.46 (1) ЗНА  Разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България.  За попълване на празнотите в правото  аналогия на правото:  чл.46 (2) ЗНА  Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.  Чл.5 ГПК  Съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.  За нормотворческия процес. 2. Основни принципи на гражданското право. Принципите на гражданското право не са формулирани изрично в нашето гражданско законодателство, поради което те се извеждат от него от теорията и съдебната практика. А.) Правната автономия:  чл. 9 ЗЗД  Чл. 9. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.  Самостоятелността на гражданскоправните субекти и свободата за участието им в гражданскоправния живот. Този принцип намира много широко приложение във всички клонове на гражданското право и чрез него последното се характеризира и отличава от другите правни отрасли. Признава на гражданскоправните субекти правната възможност самостоятелно и съобразно интересите си да преценяват или да решават дали да се обвържат с определени задължения; да определят съдържанието на договора; с кого да влязат в правоотношение – стига да не влизат в противоречие с императивни правни норми или с морала.  Проява на този принцип е възможността на всяко лице свободно да се разпорежда с имуществото си, сделки между живи (чл.183 и сл. ЗЗД), завещания (чл. 13-47 ЗН).  Правната самостоятелност на ГП субекти включва свободната възможност за обединяване на лицата в различни правни форми (кооперации, граждански дружества), в различни юридически лица с нестопанска цел, да осъществяват свободно творческа дейност, да придобиват блага в нематериалната сфера, при това без да се налага цензура – чл. 39 и 40 КРБ. Б.) Справедливостта:  Oзначава да се търси баланс между интересите, като се зачита и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес. Този принцип се проявява в това да се държи сметка за еквивалентно възмездния характер на отношенията при размяна на блага.  ПРИМЕРИ:  чл.266 (2) ЗЗД Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло.  чл. 52 ЗЗД  Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.  чл.94 (4) ЗАвПСП  (1) Който наруши авторско право, сродно на него право или друго право по този закон, дължи обезщетение на носителя на правото или на лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване.

15

(2) Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от нарушението. (3) При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението. (4) Съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото.  чл. 17 (5) КРБ  (5) Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон, при условие че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.  чл. 55-59 ЗЗД  Неоснователно обогатяване 5. НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ Чл. 55. Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг. Чл. 56. Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора. Чл. 57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването. Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете. Чл. 58. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Чл. 59. Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. В.) Равнопоставеност:  Нормите на гражданското право признават на субектите равни правни възможности за придобиване на субективни права, както и за тяхната защита. Никоя от двете страни в гражданското правоотношение не може да налага властнически отношения. Никоя от страните не може едностранно да определи съдържанието на договора, да го изменя или да го прекратява самостоятелно (едностранно). Този принцип важи освен в изрично установените случаи – чл.268 ЗЗД. Всеки по всяко време може да развали един двустранен договор при виновно неизпълнение. Правото на разваляне е потестативно право. Чл. 268. Ако има основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар изпълнението и да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата. Г.) Осигуряване на адекватна правна защита:  Въз основа на нормите на гражданското право възникват голям брой и твърде разнообразни по съдържание субективни права. По отношение на тях се извършват различни нарушения. Тяхната защита е уредена по такъв начин, че те да могат да се осъществяват максимално ефективно в съответствие с интересите на носителите им. Поради това гражданското право урежда разнообразни правни форми за защитата на нарушени или поставени под заплаха за от нарушение субективни права или законни интереси. В редица случаи правните субекти имат възможност да избират между две или повече средства за защита. ПРИМЕРИ:  чл.29 ЗЗД  Чл. 29. Измамата е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била подведена от другата да го сключи чрез умишлено въвеждане в заблуждение.

16

Когато измамата изхожда от трето лице, измамената страна може да иска унищожението на договора само ако при сключването му другата страна е знаела или не е могла да не знае за нея.  чл. 195 ЗЗД  Чл. 195. В случаите, в които продавачът отговаря съгласно чл. 193, купувачът може да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата, да задържи вещта и да иска намаляване на цената или да отстрани недостатъците за сметка на продавача. Той може да иска и обезщетение за вредите съгласно общите правила относно неизпълнението на задълженията. При продажбите на родово определени вещи купувачът може или да упражни правата по първата алинея, или да иска предаване на вещи без недостатъци, както и обезщетение за вредите и в двата случая. чл. 95 ЗАвПСП  Чл. 95. (1) Когато произведение, обекти по чл. 72 или бази данни по глава единадесета "а" се използват в нарушение на разпоредбите на този закон, носителят на правото или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, може да иска по съдебен ред: 1. установяване факта на нарушението; 2. преустановяване на неправомерното използване или забрана за извършване на дейността, която ще съставлява неправомерно използване; 3. изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри от произведението, обектите по чл. 72 или базите данни по глава единадесета "а", както и на негативите, матриците, клишетата и други подобни, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите; 4. изземване от употреба на презаписващите, декодиращите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушения; 5. да му бъдат предадени вещите по т. 3; 6. разгласяване за сметка на нарушителя на диспозитива на решението на съда в два всекидневника и в определен от съда часови пояс на телевизионна организация с национално покритие. (2) Изземване по смисъла на ал. 1, т. 3 и 4 може да се иска както по отношение на предмети, намиращи се на определено място, така и по отношение на предмети, намиращи се в търговската мрежа като цяло.  Законът признава правото на собственика, комуто се пречи да упражнява право – негаторен иск по чл. 109 ЗС; чл. 108 ЗС – ревандикационне иск Чл. 108. Собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Чл. 109. Собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. Д.) Обезпечаване на правната сигурност: От много голямо значение за интересите на всички участници в гражданския оборот и за обществените интереси е правната сигурност в гражданските правоотношения. Множество правни норми и цели институти в гражданското право са обусловени и доминирани от това изискване. Проявлението на този принцип в гражданското право може да се проследи в няколко насоки.  Изисквания за форма като условие за действителност  обезпечава се гражданският оборот:  чл. 18 ЗЗД  Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт.  чл. 37 ЗЗД  Чл. 37. Упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма,

17

упълномощаването може да бъде направено и писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно.  чл. 164 (1), т. 3 ГПК  Свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за: установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен акт, както и за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително;  чл. 144 ЗДвП  Чл. 144. (1) Собствеността на моторните превозни средства се прехвърля с писмен договор. (2) При прехвърляне на собствеността на регистрирани автомобили, на регистрирани ремаркета с товароносимост над 10 тона, на регистрирани колесни трактори и на регистрирани мотоциклети с работен обем на двигателя над 350 куб. см подписите на страните трябва да бъдат нотариално заверени.  чл. 26 ЗЗД  Чл. 26. Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното. Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.  Изисквания за публичност  Режими за вписване на обстоятелства и актове с гражданскоправни последици в определен за целта публичен регистър. Чрез тези официални записвания се защитават интересите на третите добросъвестни лица, които черпят информация от тях. Обстоятелствата, вписани в регистрите, се смятат за настъпили спрямо добросъвестни трети лица, дори да не са осъществени, и обратно – подлежащите на вписване, но невписани обстоятелства, се считат за неосъществени (чл.599 ГПК). Чл. 599. (1) Вписаното обстоятелство се смята известно на третите добросъвестни лица от деня на вписването, а това, което подлежи на обнародване - от датата на обнародването. (2) Всяко добросъвестно лице може да се позове на вписването, дори ако вписаното обстоятелство не съществува. (3) Невписаните обстоятелства се смятат несъществуващи за третите добросъвестни лица. (4) При различие между вписано и обнародвано обстоятелство третите лица могат да се позовават на обнародваното обстоятелство, освен ако се установи, че им е било известно вписаното обстоятелство.



Актове с вещноправно действие относно недвижими имоти  актове за покупко-продажба, замяна, дарение, прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, апорт (вещен внос) в търговско дружество, ипотека и т.н. Подлежат на вписване в имотния регистър. – чл.112 и сл. от ЗС. В интерес на правната сигурност в регистите се обхващат още актове с вещно и облигационно действие относно гражданското въздухоплаване; търговските кораби.  Вписване на юридически лица и свързаните с тях обстоятелства  Търговците подлежат на вписване по ТЗ, а останалите по реда на чл. 595-607 ГПК.  Актове за гражданско състояние и регистри на населението  съдържат обстоятелства от гражданскоправния статут на физическите лица; чрез тях се установяват при нужда тези обстоятелства.  Институтът на третото добросъвестно лице  В правото добросъвестен е този, който не знае правно релевантен факт. И за да се защити сигурността на оборота правото третира тези лица по по-особен начин, като допуска разни изключения за тях.  чл. 78(1) ЗС  Чл. 78. Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ.

18

2 Източници
І. Понятие.  Източникът на гражданското право следва да се определи като юридически факт, от чието осъществяване в правната действителност се поражда, изменя, прекратява, евентуално суспендира действието на една правна норма или се разкрива нейният точен смисъл.  Източникът не трябва да се отъждествява с писмения документ, в който се съдържат нормите.  Някои автори възприемат като източник тези факти от социалната действителност, които се намират извън правото и представляват причините или основанието за приемането на определени правни норми  това е т.нар. материален смисъл.  Източникът не трябва да се отъждествява и с модела, от който са почерпени идеи или нормативни решения при създаването на правните норми, например при рецепцията на чуждо законодателство.  Източник на гражданското право е винаги факт, чието правно действие е насочено или към установяване, изменяне, отменяне на действащата правна норма или в по-редки случаи суспендиране. Много често един и същ източник поставя в действие една нова норма, като отменя старата.  От източник на гражданското право трябва да се различава и източник на гражданското правоотношение  и в двата случая е налице юридически факт, който поражда правни последици. При източниците на обективното гражданско право обаче са налице особен вид юридически факти, насочени не към изменяне, пораждане, прекратяване на субективни граждански права и задължения, а към установяване, изменяне, прекратяване действието на правни норми. Разликата е в действието и съдържанието на юридическите последици. В обективното гражданско право последиците не са субективни права и задължения. ІІ. Уредба на видовете източници.  Няма обща уредба. Налице е фрагментарна – най-вече в:  Конституция:  Чл.5  върховенсто на Конституцията; непосредствено действие; няма наказание за действие/бездействие, което не е обявено от закона за престъпление; международните договори; обнародване.  Чл. 84 т.1  Народното събрание: приема, изменя, допълва и отменя законите.  Чл. 86  (1) Народното събрание приема закони, решения, декларации и обръщения. (2) Законите и решенията на Народното събрание са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите.  Чл. 88  относно приемането на законите (2 гласувания, може и в 1 ден), другите актове на НС (1 гласуване) и обнародването в „Държавен вестник”.  Чл. 114  Въз основа и в изпълнение на законите Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения. С постановления Министерският съвет приема и правилници и наредби.  Чл. 115  Министрите издават правилници, наредби, инструкции и заповеди.  Чл. 149  относно актовете на Конституционния съд – тълкуване на Конституцията; установяване на противоконституционност.  Чл. 153  Народното събрание може да изменя и допълва всички разпоредби на Конституцията с изключение на тези, предоставени в правомощията на Великото народно събрание.  Чл.158  относно функциите на Великото народно събрание.  И др.  Закон за нормативните актове  НАИЗУСТ;  Указ №883 по прилагане на ЗНА  ТУЙ И ТО НАИЗУСТ;  ГПК:  Чл.5  Съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.  ЗМСМА:  Чл.22  относно актовете на общински съвет.  Източниците на обективното гражданско право са разнородни от гледна точка на своята правна природа. Основната и определящата част от източниците се основават на волеизявления на компетентен държавен орган, овластен с нормотворчески функции, съгласно Конституцията и законите на Република България, което

19

волеизявление задължително се прави по определен ред и при определени условия (процедура). Това са нормативни актове.  Други се формират стихийно, а държавата ги признава, като най-често ги скрепва с държавна принуда. Пример – обичаят, моралът.

ІІІ. Класификации.  Класификацията на източниците може да се извърши според различни критерии:  Считано от 1 януари 2007г. – с влизането на България в Европейския съюз, най-голямо значение придобива първата класация: 1. Според това, дали съответният източник е приет самостоятелно от орган на нормотворческа дейност, или актът е приет от институция или орган на ЕС, или най-сетне актът е приет при условията на междудържавното сътрудничество и представлява международен договор по смисъла на чл. 2 от Закона за международните договори: А.) Вътрешноправни източници:  Включват Конституцията, законите и останалите нормативни актове по чл.1а от ЗНА:  Чл. 1а. Нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган. Б.) Международноправни:  Договорите по чл.5 (4) КРБ  Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.  Първичното право на ЕС.  Договорите по чл.2 ЗМД  Чл. 2. (1) Законът се прилага за всеки двустранен или многостранен договор, сключен в писмена форма между Република България и други държави или международни организации, независимо от това дали договорът се съдържа в един или в няколко свързани помежду си документа. (2) Разпоредбите на този закон се прилагат съответно и към договорите на Република България с чуждестранни лица, в които тя участва като публичноправен субект, когато тези договори подлежат на ратифициране от Народното събрание съгласно чл. 85, ал. 1 от Конституцията на Република България. В.) На Европейския съюз:  От 1 януари 2007г. източниците на правото на ЕС придобиват сила и за България. Значителна част от нормите в тях при действието си на територията на Република България се ръководят от следните принципи:  Непосредствено действие;  Директен ефект;  Върховенство на общностното право.  Делят се на писани и неписани (за тях не сме писали).  Писаните са основни и се делят на две големи групи:  Първично право:  Включва Учредителните договори за създаване на Европейската общност и всички актове, които ги изменят и допълват /имат конвенционална природа/.  В тях има редица норми от значение за вътрешното право:  Норми, отнасящи се до свободата на установяване;  Норми, отнасящи се до дискриминацията  чл.12 ДЕО;  Норми, отнасящи се до гражданската отговорност  чл. 288 ДЕО;  Тези норми имат пряко действие за Република България и всеки неин гражданин може да се позове директно на тях.

20

 Вторично /производно/ право:  Източниците на това право представляват израз на институционализирана нормотворческа компетентност на органите на ЕС. Те имат за свое основание първичното право.  Основните източници на вторичното право са уредени в чл.249 от ДЕО:  Регламенти;  Директиви;  Решения;  Препоръки и мнения. Член 249 (предишен член 189) За осъществяването на своите задачи и при условията, предвидени в този договор, Европейският парламент съвместно със Съвета, Съветът на Комисията приемат регламенти, директиви, вземат решения, дават препоръки или становища (които, предполагам, са = на мнения). Регламентът има общо действие. Той е обвързващ в своята цялост и е директно приложим във всички държави членки. Директивата е обвързваща по отношение на дължимия резултат за всяка държава-членка, до която е адресирана, но оставя на националните власти избора на формата и начина. Решението е обвързващо в своята цялост за онези, до които е адресирано. Препоръките и становищата нямат обвързваща сила. РЕГЛАМЕНТЪТ:  Акт с най-висока юридическа сила.  Непосредствено приложими правни норми.  Нормите му действат спрямо всички правни субекти (erga omnes) – държави, граждани, институции.  Задължителен в своята цялост  по това се отличава от директивата, която е задължителна само „по отношение на резултата”.  Има директен ефект  нормите му пораждат субективни права и задължения за вътрешнодържавните субекти, без да е необходимо да се инкорпорират, т.е. държавите-членки нямат право да издават вътрешни актове, с които да въвеждат регламента в националната правна система.  Регламентът влиза в сила и без да е обнародван в „Държавен вестник” – дори обнародването в „Държавен вестник” е недопустимо. Той се обнародва в „Официален вестник на Европейския съюз” и влиза в сила на посочената в него дата или на двадесетия ден от деня на обнародването му (чл. 254 ДЕО ; чл.37(2) ЗНА). чл.15(2) ЗНА  Ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът.  (?)  Регламентът е с преимущество пред Конституцията, защото България е делегирала част от своя суверенитет  да се провери, май имаше 2 теории... ДИРЕКТИВАТА:  Обвързва държавата, до която е адресирана, по отношение на дължимите резултати, но оставя на националните власти избора на формата и начина за постигането му.  Директивите нямат общозадължителен характер – те са задължителни за самата държава, но не и за частните лица – граждани, юридически лица и други недържавни организации.  В изпълнение на директивата трябва да се приеме някакъв национален правен акт, т.е. директивата се инкорпорира /транспонира/ във вътрешното право. Т.е. акт, национален по произход, но наднационален /общностен/ по съдържание.  Чл. 7а ЗНА  Нормативен акт се издава и в случаите, когато трябва да се приемат мерки на национално ниво, необходими за изпълнение и прилагане на актове на Европейския съюз или на международни договори, сключени от Европейските общности.  Пример: Закон за защита на потребителя  национален по произход, но общностен по съдържание, защото въвежда 8 директиви в областта на защитата на потребителите.  Особена е ситуацията при липсата на транспониране на директивата от съответната държава. В този случай Съдът на Европейските общности признава нейния т.нар. вертикален директен ефект по отношение на държавата. Това означава, че за частните лица възникват такива субективни права, каквито биха възникнали, ако директивата беше транспонирана. Тези права частните лица могат да упражняват срещу държавата. Основание за този подход е бездействието на държавата. Липсата на транспониране на директивата обаче не създава хоризонтален директен ефект, субективни права не могат да бъдат упражнявани по отношение на други частни лица.  Докато регламентите са способ за унификация, то директивите са по-щадящ способ за хармонизиране на националните правни системи.

21

РЕШЕНИЕТО:  Регламентирано в чл.249(4) ДЕО – виж текста по-горе.  Акт с индивидуално правно действие, задължителен за субекта, до който е адресиран – държава, физическо или юридическо лице.  За да добие правно действие, трябва да се съобщи на неговия адресат и обнародването в „Официален вестник на Европейския съюз” не го замества! МНЕНИЕТО:  Нямат правнозадължителен характер, т.е. не са пряк източник, но са правна форма. Ако го няма мнението, което чакаш от някоя институция, не можеш да продължиш процедурата по съставяне на нормата. Съдът ще прекрати процедурата и ще я върне, за да се вземе становището. Не може например да се приеме регламент в дадена област, без да има мнение от компетентната в тази област институция. ПРЕЮДИЦИАЛНИ ЗАКЛЮЧЕНИЯ НА СЕО:  Регламентира се в чл. 234 ДЕО: Съдът е компетентен да дава преюдициални заключения относно: a) Тълкуването на този договор b) Валидността и тълкуването на актовете на институциите на Общността и на ЕЦБ c) Тълкуването на уставите на органите, създадени с акт на Съвета, когато тези устави го предвиждат. Когато такъв въпрос бъде поставен пред юрисдикция на държава-членка, тя може, ако счита, че решение по него й е необходимо, за да постанови свое решение, да поиска от Съда да се произнесе. Когато такъв въпрос бъде повдигнат по висящо дело пред юрисдикция на държава членка, чиито решения не подлежат на обжалване по вътрешното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда.  У нас процедурата е уредена в Глава 59 на ГПК чл.628-633: Глава петдесет и девета. ПРЕЮДИЦИАЛНИ ЗАПИТВАНИЯ (В СИЛА ОТ 24.07.2007 Г.) Компетентност на националния съд Чл. 628. (В сила от 24.07.2007 г.) Когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности. Отправяне на запитване Чл. 629. (В сила от 24.07.2007 г.) (1) Запитването се отправя от съда, пред който делото е висящо, служебно или по искане на страната. (2) Съдът, чието решение подлежи на обжалване, може да не уважи искането на страната да се отправи преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба или на акт. Определението не подлежи на обжалване. (3) Съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. (4) Съдът винаги отправя запитване, когато се постави въпрос за валидността на акт по чл. 628. (5) Когато тълкуването на разпоредби от дял IV "Визи, убежище, имиграция и други политики, свързани със свободното движение на лица" от Договора за създаване на Европейските общности или тълкуването и валидността на актове, приети по силата на този дял от Договора, е от значение за правилното решаване на делото, само съдът, чието решение не подлежи на обжалване, може да отправи запитване по чл. 628. Съдържание на запитването Чл. 630. (В сила от 24.07.2007 г.) (1) Запитването до Съда на Европейските общности съдържа описание на фактите по делото, приложимото национално право, точно позоваване на разпоредбата или акта, чието тълкуване или валидност е предмет на запитването, причините, поради които съдът смята, че исканото преюдициално заключение е от значение за правилното решаване на делото, както и формулировка на конкретното преюдициално запитване. (2) Ако прецени, съдът може да изпрати и препис от делото.

22

Спиране и възобновяване на производството пред националния съд Чл. 631. (В сила от 24.07.2007 г.) (1) С отправянето на запитването съдът спира производството по делото. Определението не подлежи на обжалване. (2) Производството по делото се възобновява след произнасянето на Съда на Европейските общности. Обезпечителни и привременни мерки Чл. 632. (В сила от 24.07.2007 г.) Съдът може да постанови подходящи обезпечителни и привременни мерки по искане на страните, докато производството по делото е спряно. Действие на решението по преюдициалното запитване Чл. 633. (В сила от 24.07.2007 г.) Решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България.  Според проф. Матеева  тези решения нямат характер на източници на норми. Ако изхождаме от чл. 633 от ГПК – тези предварителни заключения са задължителни за всички съдилища и учреждения, но не и за субектите физически и юридически лица. Тази дейност е по тълкуване, а не е нормотворческа дейност. Всички институции и органи на ЕС, включително Съдът на ЕО, действат върху принципа на изрично възложената компетентност (чл.5, ал.1 ДЕО). 2. Според това, каква е формата им: А.) Писани:


 

Нормативни актове по чл.1а от ЗНА.

Б.) Неписани: Правен обичай; Правилата на морала и справедливостта. 3. С оглед на съдържанието на юридическия факт: А.) Нормативни актове; Б.) Решения на Конституциония съд; В.) Основни начала на правото; Г.) Правен обичай; Д.) Общи актове на ВКС и ВАС; Е.) Правилата на морала и справедливостта. 4. С оглед на източника на правната им сила: A.) Основни:  Нормативни актове. Б.) Субсидиарни:  Правилата на морала;  Правен обичай;  Общи начала на правото. В.) Допълнителни /само според някои автори/:  Тълкувателни актове на ВКС и ВАС. 5. Според субекта на създаване /чл.3 и сл. ЗНА/: А.) от Народното събрание; Б.) от Министерски съвет; В.) от отделни министри; Г.) от общински съвети. 6. Според това, кои са насочени пряко към установяване на правни норми и кои не: А.) Преки  пряко създават правни норми:  Нормативни актове;  Правен обичай. Б.) Косвени  не са насочени пряко към създаване на правни норми, но те се привличат към правоприлагащия процес:  Съдебна практика;  Правна наука /доктрината/;

23



Справедливостта.

ІV. Обща характеристика на източниците.  Три основни правни белега:  Плурализъм /множественост/;  Разнородност по вид и правна сила;  Йерархичност.  Правната сила се определя от компетентността на органа, който го издава, и характера на самия източник. 1. Нормативните актове /с участието на Русчев „НА източник на частното право”/. ОПРЕДЕЛЕНИЕ:  Волеизявление на овластен от закона субект, извършено по установен от правото ред, което има за последица поставянето в действие на нови правни норми и/или изменението, отмяната, спирането на вече влезли в сила норми. ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ ЗА ВАЛИДНОСТ:  В теорията се говори за фактически състав на нормативния акт, обуславящ неговата валидност, в рамките на който освен действията по издаването му от компетентния за това орган като елементи се сочат писмената форма, промулгацията под формата на президентски указ за обнародване на закона (чл.98, т.4 КРБ), самото публикуване (чл.5, ал.5) – чрез обнародване в „ Държавен вестник” (за нормативните актове на общинските съвети чл.37, ал.3 ЗНА допуска разгласяване и по друг начин). Цитираната теза очевидно има предвид елементите на фактическия състав на възникване на нормативен акт, от който следва да се отграничи онзи, необходим за да породи нормативния акт действие.  От друга страна, във фактическия състав, необходим за да произведе НА действие – т.е. да се приложи в конкретния случай, се включва като положителна предпоставка изтичането на определен срок (vacatio legis), а като негативни: а) ако се касае за закон – да не е обявен за противоконституционен; б) да не противоречи на регламент на ЕС или на нормативен акт на вътрешното право от по-висока степен; в) да не е отменен по реда на глава X, раздел ІІІ АПК; г) ако е част от завареното от КРБ от 1991г. законодателство – да не противоречи на последната, т.к. в противен случай би следвало да не се прилага по силата на §3, ал.1 ПЗР във връзка с чл.5, ал.2 на КРБ от 1991 г.; д) да не е отменен изрично от Народното събрание по силата на §3, ал.2 ПЗР на КРБ от 1991г. ЗНА:  С изменението на ЗНА от юни 2007 г. в ДВ, бр. 46 у нас за първи път се даде легална дефиниция на понятието „нормативен акт” – чл.1а. Чл. 1а. Нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган. Чл. 2. (1) Нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията, или от закон. (2) Компетентността да се издават нормативни актове не може да се прехвърля. ОСНОВНИ ЧЕРТИ:  Основен и пряк източник.  Гражданското законодателство представлява съвкупността на всички нормативни актове, съдържащи гражданскоправни норми. Не съдържа пряко правни норми, а разпоредби, от които могат да бъдат извадени такива.  Нормативният акт представлява винаги волеизявление, т.е. съзнателно, желано поведение, с което изрично, специално, а не инцидентно се признава за такъв източник – НА.  Това волеизявление се прави винаги и само от лица, овластени от Конституцията или закон при спазване на определена форма и процедура.  Правните последици от приемането на всички нормативни актове се изразяват винаги в поставяне в действие, изменение, отмяна, суспендиране, тълкуване на правни норми.  Нормативните актове са съподчинени един на друг по правна сила, те са йерархически построена в пирамидална форма система. А.) Конституцията:  Върховенство  чл.5, ал.1;

24

 Непосредствено действие  чл.5, ал.2;  Директен отменителен ефект за норми на завареното законодателство, които к противоречат  §3;  Чл. 1, 2, 3, 4, 5  посочват се формата на държавно устройство и държавно управление; официалният език; участието в ЕС; забрана за автономни образувания; няма присъда без действието или бездействието да е било обявено от закона за престъпление; международните договори по чл.5, ал.4 и предимството им над противоречащите им вътрешни актове; изискването за обнародване на нормативните актове и т.н.  Основни права и задължения на гражданите  гл. ІІ;  От значение за частното право са всички разпоредби на Конституцията, уреждащи неговите принципи и институти. Такива са например разпоредбите, прогласяващи общи принципи като равенство (чл.6), свобода на сдружаване (чл.12 и чл.44), свобода на стопанска инициатива (чл.19, ал.1), защитата на инвестициите (чл.19, ал.3), даващи базисна уредба на собствеността и правото на наследяване (чл.17), особената закрила на детето (чл.47, ал.3 и 4), защитата и границите на упражняване на субективните граждански права (чл.57, 58, ал.1, изр. 2). От особено значение е разпоредбата на чл.7, предвиждаща отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконните актове и действия на нейните органи и длъжностни лица, въз основа на която е приет Законът за отговорността на държавата и общините за вреди.  Освен това се осигурява защитата на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл.117, ал.1), контролът за законност на актовете и действията на административните органи (чл.120, ал.1), точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища и в административното правораздаване (чл.123 и чл.125, ал.1) и т.н. Б.) Международните д-ри по чл.5(4) КРБ:  Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.  Да са кумулативно налице 3 белега : 1) ратифицирани по конституционен ред; 2) обнароднвани (в „Държавен вестник”); 3) влезли в сила за страната ни.  Такива договори се нареждат непосредствено след Конституцията по правна сила и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.  Те са част от националното право, но не и от вътрешното законодателство.  ПРИМЕРИ:  Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки;  Конвенцията за правата на детето;  Редица конвенции в областта на закрилата на интелектуалната собственост;  Др.  ПРИМЕРИ ЗА ЕС:  Договор за присъединяване на Република България и Румъния към ЕС;  Договор за създаване на ЕО;  вторично право на общността  директиви, регламенти и др. В.) Кодекси и закони:  ЗНА: Чл. 3. (1) Законът е нормативен акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на правото или техни подразделения. (2) За уреждане на другите отношения по тази материя законът може да предвиди да се издаде подзаконов акт. Чл. 4. (1) Кодексът е нормативен акт, който урежда обществените отношения, предмет на цял клон на правната система или на обособен негов дял. (2) Правилата на този закон, които се отнасят до законите, се прилагат и за кодексите.  От тези разпоредби следва, че разликата между кодекса и закона е единствено в обхвата на своя предмет на регулиране. Докато кодексът урежда отношения, предмет на цял клон на правната система или обособен негов дял, то законът има по-ограничено поле на уредба.

25

ЗАКОНИ:  Законите, които са източник на гражданско право, бихме могли да разделим според отрасловата принадлежност на техните норми на чисто гражданскоправни и комплексни:            Чисто гражданскоправни (условно): Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/; Закон за собствеността /ЗС/; Закон за лицата и семейството /ЗЛС/; Закон за наследството /ЗН/. Комплексни: Закон за гражданската регистрация /ЗГР/; Закон за устройство на територията /ЗУТ/; Закон за защита на конкуренцията /ЗЗК/; Закон за юридическите лица с нестопанска цел /ЗЮЛНЦ/; Закон за кооперациите /ЗК/.

 Трудно е да се намери чисто гражданскоправен закон – повечето са комплексни. Липсата на Граждански кодекс обуславя разпръснатостта на нормите на гражданското право в различни закони, в които често се срещат и публичноправни норми. КОДЕКСИ:  Семеен кодекс /СК/  Представлява кодификация в семейноправната сфера, но той също не може да се сметне за чисто дялов, тъй като в него се съдържат и разпоредби, засягащи правния статут на физическите лица. Наред с нормите относно управлението и разпореждането с вещи – съпружеска имуществена общност, разпореждането с лично имущество, солидарна отговорност на съпрузите за поети за нуждите на семейството задължения, извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, СК съдържа и такива, които се отнясят до правния статут на физическите лица като, именно, дееспособност, местожителство, както и института на настойничеството и попечителството. Г.) Подзаконови нормативни актове:  КРБ: Чл. 114. Въз основа и в изпълнение на законите Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения. С постановления Министерският съвет приема и правилници и наредби. Чл. 115. Министрите издават правилници, наредби, инструкции и заповеди.  ЗНА: Чл. 6. Министерският съвет издава постановления: 1) когато приема правилници, наредби или инструкции; 2) когато урежда съобразно законите неуредени от тях обществени отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност. Чл. 7. (1) Правилникът е нормативен акт, който се издава за прилагане на закон в неговата цялост, за организацията на държавни и местни органи или за вътрешния ред на тяхната дейност. (2) Наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. (3) Инструкцията е нормативен акт, с който висшестоящ орган дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение трябва да осигури. Чл. 8. Всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от повисока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение.

26

 ПМС по чл.6 ал.1  за приемане на правилници, наредби или инструкции:  Правилник за вписванията  чл.116 ЗС /Одобрен с ПМС № 1486 от 13.12.1951 г./:  /Чл. 116. Подробностите относно начина на вписването и относно таксите, които се събират при вписването, се уреждат в Правилника за вписването, одобрен от Министерския съвет./;  Правилник за управлението, реда и надзора в етажната собственост  Приет с Постановление № 1486 от 13.12.1951 г.  ПМС по чл.6 ал.2  за уреждане съобразно законите неуредени от тях обществени отношения:   Постановление на МС №72 от 1994г. за определяне размера на законовата лихва; Правилник за прилагане на ЗДС/ЗОС.

 Правилници, наредби, инструкции издавани от министри /чл.7 ЗНА/:  Наредба №12 от 30.05.1987 г. за изкуственото оплождане на жените;  Инструкция №1 от 1985г. за реда за медицинско освидетелствуване на встъпващите в брак издадена от министъра на народното здраве;  Редица наредби по прилагане на ЗУТ.  Наредби на общински съвети по чл.22 ЗМСМА на основание чл.8 ЗНА:  Представляват актове с локално действие, свързани най-често с определянето на цени за наем, продажба на недвижими имоти, а също така и реклами. 2. Решенията на Конституционния съд. Чл. 149. (1) Конституционният съд: 1. дава задължителни тълкувания на Конституцията; 2. произнася се по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента;  Сами по себе си нямат характера на нормативни актове по чл.1а ЗНА.  Но те могат да имат значение за тълкуването и действието. А.) Тълкувателни:  След публикуването им в „Държавен вестник” тълкувателните решения на Конституционния съд влизат в юридическа сила. Те се присъединяват към тълкуваните норми и образуват с тях едно цяло. След като тълкуването е извършено, конституционната норма трябва да бъде разбирана единствено със смисъла на даденото к тълкуване  оттук и юридическата сила на тълкувателните решения също е конституционна – има качеството на „върховен закон”.  Юридическото действие на тълкувателното решение във времето не е определено от Конституцията и ЗКС. По правило само занапред. ПРИМЕР:  РЕШЕНИЕ № 19 от 21 декември 1993 г. по конституционно дело № 11 от 1993 г. В него народните представители молят Конституционния съд да даде задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 17, ал. 2, чл. 19, ал. 2 и 4 и чл. 106 от Конституцията. По чл. 106 от Конституцията тълкуването е поискано във връзка с предвиденото в нормата правомощие на Министерския съвет да организира стопанисването на държавното имущество. Б.) За противоконституционност:  Надзаконов източник  спира действието на провъзгласения за противоконституционен закон занапред (еx nunc)  Правни последици от решението – 2 теории: 1) Според първото становище изразът „законът не се прилага” означава, че законът не се отменя, но не се прилага от съда при възникнал правен спор. В конкретния случай обявеният за противоконституционен закон не

27

може да бъде прилаган от всички държавни органи, от всички субекти на правото. Законът обаче не е отменен, той продължава да съществува в юридическата действителност. Неговата юридическа сила е само блокирана и законът не може да поражда правни последици. Основната идея в това становище е, че единствено парламентът може да приема и отменя законите, тъй като представлява суверенитета на народа. Конституционният съд е „негативен законодател”, който единствено може да контролира, но не и да отменя закони. 2) Според второто становище „законът не се прилага” означава, че по силата на решението на Конституционния съд противоречащият на Конституцията закон бива отменен. Според това становище два органа – Народното събрание и Конституционният съд, могат да отменят противоконституционните закони. В своето решение № 22 от 1995 г. по к.д. № 25/1995 г. Конституционният съд приема, че „един закон може да бъде отменен не само от Народното събрание, но и от Конституционния съд, когато е противоконституционен”. Нещо повече – когато се обяви за противоконституционен закон, който е изменил или отменил дейтващ преди него закон по същата материя, в резултат на конституционното действие на решението юридическата сила на стария закон се възстановява – „... налице е и възстановително действие на решението на съда по отношение на отменения или изменения закон.” По този начин Конституционният съд се превръща в „позитивен законодател”, а правните норми на възстановения закон придобиват юридическа сила, без да са публикувани в „Държавен вестник”. ПРИМЕР:  РЕШЕНИЕ № 5 от 21 март 1996 г. по конституционно дело № 4 от 1996 г  Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 28, ал. 1 от Закона за паметниците на културата и музеите; Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 30 от Закона за паметниците на културата и музеите. 3. Правният обичай  Типичен неписан източник на правни норми.  Предхожда писаното право.  Консерватизъм  бавно се утвърждава и изменя  неподходящ за динамичните социално-икономически отношения.  Субсидиарен източник  уреден в чл. 5 от ГПК към привличане на обичайноправни норми може да се пристъпи само ако липсва писана правна норма и празнотата не може да се запълни. Чл. 5. Съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала. ОСНОВНИ ПРИЗНАЦИ : 1) Общо и задължително правило; 2) Прилага се трайно и еднообразно от незапомнени времена; 3) Винаги се прилага със съзнанието за неговата правна задължителност; 4) Признава се от държавата, която обезпечава спазването му със силата на държавната принуда.  За разлика от другите гражданскоправни норми, за които важи правилото „съдът знае правото”, за правния обичай то е неприложимо  правният обичай следва да се установи по съдържание от страната, която се позовава на него чрез всички възможни средства /вещи лица, сборници с правни обичаи, научни изследвания, съдебни решения, мнения и сведения от държавни или обществени органи и организации и т.н./  Правен обичай ≠ Обичаи в практиката:  Обичаите в практиката не са задължителни правила за поведение, а повтарящи се фактически действия, които участниците в частноправния живот съблюдават при сключването и изпълнението на правни сделки с цел удобство, икономия на време, сигурност, защото отговарят на интересите на участниците.  Обичаите в практиката се установяват също както и правният обичай чрез продължително повтаряне на фактически действия, но съществената разлика е, че при тях липсва убеждението за задължителност. Въпреки това между тях не стои непреодолима преграда и обичаите в практиката могат да се превърнат в правни обичаи, ако придобият необходимите за това качества.  Обичаите в практиката имат правно значение при сключавнето на сделки и тълкуването на волята на страните по едно гражданско правоотношение. ПРИМЕРИ:  Чл.20 ЗЗД  Чл. 20. При тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

28

 Чл.222 КТК  Обичаите в практиката определят обема на дейностите, които трябва да извърши корабният агент при сключване на договор.  Чл.154 КТК  Чл. 154. Ако договорът или разпоредби и обичаи, действуващи в пристанището, не предвиждат друго, разноските по снемането на товара от кораба върху кея или мястото по протежение на борда са за сметка на превозвача, а всички други разходи за вдигане на товара и за предаването му на получателя или на съхранение са за сметка на получателя. 4. Недържавни източници.  Делението на източниците на държавни и недържавни се определя от волята, която се обективира в тях.  Недържавните източници се приемат от недържавни образувания. Издаването на тези източници на правото се извършва на базата на овластяване /оторизация/ на тези субекти от страна на държавата. В определени материи държавата сама се отказва да регулира съответните правоотношения и делегира правото си на дадени субекти. ПРИМЕРИ:  Чл.181 – 227 КТ  Работодателят приема правилник за вътрешния ред: Чл. 181. (1) Работодателят е длъжен да издаде правилник за вътрешния трудов ред, в който определя правата и задълженията на работниците и служителите и на работодателя по трудовото правоотношение и урежда организацията на труда в предприятието съобразно особеностите на неговата дейност. (2) Работодателят издава правилника за вътрешния трудов ред, след като проведе предварителни консултации с представителите на синдикалните организации в предприятието и с представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2.  Чл.293(1); чл.299(3); чл.300 КТ По силата на тези разпоредби общото събрание приема свои актове в областта на социално-битовото облужване: Чл. 293. (1) Начинът на използуването на средствата за социално-битовото и културното обслужване се определя с решение на общото събрание на работниците и служителите. Чл. 299 (3) Социалните фондове и формите за социално обслужване могат да се ползуват и от семействата на работниците и служителите по решение на общото събрание (събранието на пълномощниците) и в съответствие с колективния трудов договор. Чл. 300. По решение на общото събрание на работниците и служителите социалните фондове и формите на социално обслужване могат да се ползуват и от пенсионери, работили при същия работодател.  Чл. 50 – 60 КТ  Колективен трудов договор, създаден между представителни организации на работодателите и синдикалните организации на работниците и служителите.  Чл. 49 ЗС + ПУРНЕС  Правилник за управлението, реда и надзора в етажната собственост.  Във всички тези примери държавата е тази, която изрично признава и санкционира съответния източник като недържавен и с императивни законови правила определя:  Вида, предмета и обхвата на правно регулиране;  Субектът, овластен да издаде акта;  Редът за създаване;  Правна сила;  Контролът по отношение на законосъобразността;  Неспазването е обезпечено с държавна принуда.  ИЗВОД:  Недържавният източник на частното право може правно логически да се впише на плоскостта на чл. 2, ал. 1 от ЗНА. Щом със законова норма държавата е овластила недържавен източник, то значи сме в тази разпоредба. Недържавните източници на частното право са законоустановени и изчерпателно изброени. Чл. 2. (1) Нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията, или от закон.  ХАРАКТЕРНИ БЕЛЕЗИ:

1) 2)

Те са волеизявления, насочени към установяване на правни норми, които се правят в рамките на изрична държавна санкция, дадена със закон. Те са волеизявления на определени от държавата недържавни образувания.

29

3) 4)

Тези волеизявления се правят по определени от държавата ред и форма. Съдържат норми на частното право, чието спазване е обезпечено с правна санкция от страна на държавата.

УСТАВЪТ:  Често в практиката се поставя въпросът дали тук спадат и уставите на юридическите лица. Понякога в доктрината се говори за „автономно право на организацията” (англо-саксонската доктрина). Правната същност на уставите повдига много въпроси. За да се отговори на тези въпроси, е необходимо да се разясни правната същност на тези актове.  ТЕОРИИ:  Договорна теория  Формира се в началото на 19. век. Чл.1832 от Френския граждански кодекс – „дружеството е договор” .  Чл. 357 ЗЗД  Чл. 357. С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел.  Нормативна теория  Към средтата на 20. век договорната теория е подложена на критика под влияние на учението на институционализма. Според него уставът и всички дружествени договори има нормативен характер – той е специфичен източник на правни норми.  Смесена нормативно-договорна теория  През последното десетилетие – германската доктрина се опитва да помири тези две разбирания. Шмит – застъпва се смесена нормативно-договорна теория за същността на устава.  В България:  Преобладава теорията за договорната природа.  Не се споделя нормативната природа на устава. Приемането на устав е елемент от фактическия състав на учредяване на юридическото лице. Актът, с които се приема уставът, по същество е една сделка-решение. Тя е тази, която придава юридическо битие на устава и предопределя правната му природа като един вътрешен устройствен акт.  Устройствен характер на устава:  Урежда вътрешната структура и отношения;  Урежда взаимоотношенията между членовете и юридическото лице и между членовете помежду им;  Всеки статут съдържа задължителни правила за поведение не само за членовете, но и за всяко лице, което по-късно стане член;  За разлика от адресатите на правните норми на нормативните актове, тук адресатите са по-ограничен кръг;  Тези правила имат действие и за трети лица (кредитори например), но само ако са публично достояние (регистрация).  Уставите на частноправните корпорации не могат да се разглеждат като същински източник. Уставите на кооперациите от публичното право, които имат професионално-съсловно основание обаче могат – например на Нотариалната камара. Държавата им делегира функциите по администриране на определена професия. Тези устави са приети чрез делегиране на държавни функции – затова проф. Матеева е склонна да ги счита за източник. Решение на КС за противоконституционност от ‘98 г. 5. Тълкувателни решения на ВКС и ВАС.  Правна уредба: Раздел Х чл. 124 – 131 ЗСВ Раздел X. Тълкувателни решения и тълкувателни постановления Чл. 124. (1) При противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона се приема тълкувателно решение от общото събрание на: 1. наказателната, гражданската или търговската колегия във Върховния касационен съд; 2. гражданската и търговската колегии във Върховния касационен съд;

30

3. колегия във Върховния административен съд; 4. колегиите във Върховния административен съд. (2) При противоречива или неправилна съдебна практика между Върховния касационен съд и Върховния административен съд общото събрание на съдиите от съответните колегии на двете съдилища приемат съвместно тълкувателно постановление. Чл. 125. Искане за приемане на тълкувателно решение или тълкувателно постановление могат да правят председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд, главният прокурор, министърът на правосъдието, омбудсманът или председателят на Висшия адвокатски съвет. Чл. 126. Искането по чл. 125 се подава: 1. за тълкувателно решение по чл. 124, ал. 1 - до общото събрание на съответната колегия или колегии; 2. за тълкувателно постановление по чл. 124, ал. 2 - до общите събрания на съдиите от съответните колегии на Върховния касационен съд и Върховния административен съд. Чл. 127. (1) Искането се прави в писмена форма и се мотивира. (2) Искането съдържа: 1. разпоредбата на нормативния акт и изложение на спорните въпроси по прилагането й; 2. влезлите в сила съдебни актове, в които се съдържа противоречива или неправилна съдебна практика; 3. в какво се състои искането. Чл. 128. (1) Председателят на съда, до който е подадено искането, с разпореждане образува дело и го възлага на един или на няколко съдии-докладчици. (2) Председателят на Върховния касационен съд и председателят на Върховния административен съд със съвместно разпореждане образуват и насрочват дело за приемане на тълкувателно постановление от общото събрание на съответните колегии на двете съдилища. (3) Делото по ал. 1 или 2 се насрочва в двумесечен срок от постъпване на искането. Чл. 129. (1) В заседанията на общото събрание за приемане на тълкувателно решение или тълкувателно постановление могат да участват: 1. главният прокурор или определен от него заместник; 2. министърът на правосъдието или определен от него заместник-министър; 3. председателят на Висшия адвокатски съвет или определен от него член на съвета. (2) Председателят на съда, до който е подадено искането, може да покани за участие и други юристи, както и омбудсмана. (3) Лицата по ал. 1 и 2 се уведомяват за датата на заседанието и им се предоставя копие от искането с приложенията към него. (4) Лицата по ал. 1 и 2 могат да изразят становище, но не участват в гласуването. (5) За заседанието на общото събрание се води протокол, който се подписва от председателя и от секретарпротоколиста.

31

Чл. 130. (1) Тълкувателните решения и тълкувателните постановления се приемат и обявяват в тримесечен срок от постъпване на искането. (2) Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Чл. 131. Тълкувателните решения се публикуват ежегодно в бюлетин, който се издава от Върховния касационен съд или Върховния административен съд, а тълкувателните постановления - в двата бюлетина. Чл.291,292 ГПК Уеднаквяване на практиката Чл. 291. Когато въззивното решение е постановено при противоречива практика, Върховният касационен съд: 1. посочва с мотивирано решение практиката в кое от противоречивите решения смята за правилна; в този случай той постановява решение по делото въз основа на тази практика; 2. когато приеме, че в решенията практиката е неправилна, посочва с мотивирано решение защо е неправилна; в този случай той постановява решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото; 3. когато приеме, че практиката в противоречивите решения е неприложима към висящия спор, посочва с мотивирано решение защо е неприложима; в този случай той постановява решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото. Предложение за тълкувателно решение Чл. 292. При противоречиво разрешавани въпроси от Върховния касационен съд съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото.  Често тълкувателните актове се означават с родовото наименование „съдебна практика”. По смисъла на чл. 124 от ЗСВ и чл. 291 и 292 от ГПК обаче съдебната практика е тълкуване на правна норма в правосъдните актове. Т.е. в съдебните решения, разпореждания, определения и т.н. Следователно, под „съдебна практика” се разбира тълкуване на гражданскоправни норми, съдържащо се в мотивите на съдебното решение и определение, постановени по конкретни правни спорове. Тълкувателните актове на ВКС и ВАС обаче не са правосъдни актове. Те не дават защита или съдействие на лични или имуществени права, а са средства за осъществяване на конституционната функция по осигуряване на точно и еднакво прилагане на закона (чл. 124-125 от КРБ). Тълкувателните актове би трябвало да се различават от съдебната практика. Съдебната практика (т.е. отделното съдебно решение и мотивите) не обвързва съда като съдебен прецедент. Съдът може да променя практиката си, защото тя не е източник на право. Правораздава се не въз основа на примери, а въз основа на закон – това е принципът, по който се водят съдилищата у нас.  Има два вида тълкувателни актове: Тълкувателни решения:  Приема се при противоречива или неправилна практика по тълкуването или прилагането на закона (чл.124 ал.1 ЗСВ).  Противоречива  има различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби в практиката на едно или повече съдилища.  Неправилна  неточно, погрешно тълкуване и прилагане на нормативните разпоредби.  Компетентност да приемат тълкувателни решения имат (чл. 124 ал. 1 т. 1-4 ЗСВ):  Всяка една от трите колегии на ВКС поотделно;  Гражданската и търговската колегия на ВКС заедно;  Отделна колегия на ВАС;  Всички колегии на ВАС заедно. Съвместни тълкувателни постановления:   Приемат се при противоречива или неправилна съдебна практика между ВКС и ВАС (чл. 124 ал.2 ЗСВ). Компетентност да приемат съвместни тълкувателни постановления имат:

32

 Общото събрание на съдиите на съответните колегии на двете съдилища. Тълкувателно постановление не може да се приема самостоятелно от Общото събрание на ВКС или на ВАС, а само съвместно.  Тълкувателни актове (решения и постановления) на ВКС и ВАС се приемат по различен ред от правораздаването (чл. 125 и сл. от ЗСВ). Производството започва с искане, съобразено с чл. 125-127 от ЗСВ. Компетентни да сезират са:  Председателят на ВКС;  Председателят на ВАС;  Главният прокурор;  Министърът на правосъдието;  Омбудсманът;  Председателят на Висшия адвокатски съвет.  Това искане е различно от правомощията по чл.292 от ГПК. Предложение за тълкувателно решение Чл. 292. При противоречиво разрешавани въпроси от Върховния касационен съд съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото.  В чл. 292 от ГПК става въпрос за предложение, което е необвързващо за разлика от искането по чл. 125-127 ЗСВ, което е с обвързваща сила и трябва да отговаря на изискванията, посочени в ЗСВ /писмена форма, мотиви; посочва се също и съдържанието на искането /.  Председателят на съда, до който е подадено искането, с разпореждане образува дело и го възлага на един или на няколко съдии-докладчици. Председателят на Върховния касационен съд и председателят на Върховния административен съд със съвместно разпореждане образуват и насрочват дело за приемане на тълкувателно постановление от общото събрание на съответните колегии на двете съдилища (чл.128 ал. 1,2 ЗСВ).  В заседанията на общото събрание за приемане на тълкувателно решение или тълкувателно постановление могат да участват и лицата, посочени в чл.129 ЗСВ.  Чл. 130 ЗСВ  Тълкувателните решения и тълкувателните постановления се приемат и обявяват в тримесечен срок от постъпване на искането. Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.  Чл. 131 ЗСВ  Тълкувателните решения се публикуват ежегодно в бюлетин, който се издава от Върховния касационен съд или Върховния административен съд, а тълкувателните постановления - в двата бюлетина.  ИЗВОД : По същността си тълкувателните актове на Върховните съдилища не са нормативни актове по смисъла на Закона за нормативните актове. Публикуването им по чл. 131 ЗСВ не е предпоставка за влизането им в сила. Липсата на белега нормативност обаче не е предпоставка да загубят ролята си на източник за частното право, макар и спомагателен, защото тълкувателният акт заедно с тълкуваната правна норма образуват едно цяло. 6. Моралът.  Това са установилите се като господстващи в дадено общество възгледи, принципи и понятия за добро и зло, за справедливо и несправедливо, за порядъчно и непорядъчно поведение между хората, от които се извеждат нравствено-етични правила за поведение. A.) Разлики с правните норми:  Правилата на морала също са регулатор на човешко поведение, но за разлика от правните норми, те се различават по начина на установяването си. Правилата на морала не възникват въз основа на властнически актове, а се установяват стихийно, без някакъв ред. Наред с това много важна разлика е, че при морала липсва държавната санкция като обезпечителен способ, вместо нея нарушителят поняся морална санкция. Б.) Други подобни термини:  Използвани понятия във времето:  добри нрави  това понятие беше използвано в българското гражданско законодателство след Освобождението, заимствано от западноевропейските законодателства.  правила на социалистическото общежитие  използва се от средата на ХХ век до 1989 г. по идеологически съображения.  правила на социалистическия морал  заменя горното малко по-късно.  добри нрави  възстановено след 1990 г.; използва се и в наше време. o Чл. 26 ал.1 ЗЗД  Чл. 26 (1) Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.

33

o Чл. 45 ал.1 б. „б” ЗС Чл. 45 Собственикът на етаж или на част от етаж се изважда от сградата по решение на общото събрание за срок до три години: ако систематически нарушава правилника или решенията на общото събрание за вътрешния ред в сградата или добрите нрави. o И др.  В наши дни:  морал / правилата на морала /;  добри нрави;  добросъвестност  добросъвестен е онзи, който не знае правнорелевантен факт; той в правото се третира поблагоприятно: o Чл. 12 ЗЗД  Чл. 12 При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение. o Чл. 20 ЗЗД  Чл. 20. При тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. o Чл. 63 ал. 1 ЗЗД  Чл. 63 (1) Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.  Тези три термина принадлежат към един род и имат сходна характеристика, те изразяват еднопорядкови нравствено-етични правила за поведение. Най-широката категория е моралът, тъй като неговите изисквания намират приложение спрямо всяко социално поведение, а не само спрямо правнорелевантните отношения. С потясно съдържание и приложно поле са добрите нрави, които са морални изисквания, пригодени за съблюдаване при осъществяване на юридически факти и правоотношения. Изискването за добросъвестност се включва в съдържанието на добрите нрави, то е най-тясната по съдържание от трите категории. В.) Правно значение: 1) При преодоляването на празноти в закона:  Чл.5 ГПК  Чл. 5. Съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала. 2) Те, заедно с императивните норми, са ограничител на свободата на договаряне в гражданското право и дори на автономията на волята (по този начин в тоя кръг се включват и едностранните сделки):  Чл.9 ЗЗД  Чл. 9 Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.  Правилата на морала определят предела, до който се разпростира автономията на волята, при определяне на съдържанието на договора.  Чл. 26 ал.1 във връзка с чл. 44 ЗЗД  Чл. 26 (1) Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Чл. 44 Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.  накърняването на добрите нрави се санкционира с нищожност. 3) Правилата на морала имат голямо значение и при безвъзмездните сделки (дарение, завещание):  Чл. 42 б. „в” ЗН  Чл. 42. Завещателното разпореждане е нищожно: в) когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни.  Чл. 226 ал.3 ЗЗД  Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни. 4) При тълкуването на договорите:  Чл.20 ЗЗД  Чл. 20. При тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. 5) При субсидиарно прилагане на закона по препращане:

34

 § 1 ДР СК  § 1. По въпросите, по които този кодекс не съдържа разпоредби, се прилагат съответно правилата на гражданските закони, ако това не противоречи на началата за уреждане на семейните отношения и на морала. 6) В конкретни случаи, предвидени в закона, е един от критериите за отмяна на дарения между бивши съпрузи:  Чл. 105 СК  Чл. 105. (1) След развода даренията на имущества със значителна стойност, направени във връзка или през време на брака на единия съпруг от другия съпруг или от негови близки, могат да бъдат отменени освен ако отмяната противоречи на морала. 7) Като модел за поведение при осъществяването на юридическите факти:

 Чл.12 ЗЗД  При сключване на сделки  Чл. 12 При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.  Чл.63 ЗЗД  При изпълнение на задължения  Чл. 63 (1) Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.  Чл.82 ЗЗД  За обезщетението при хипотезите на груба небрежност и умисъл  Чл. 82. Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.

3 Правни норми. Презумпции и фикции
I. Правни норми.  Правните норми са общи, абстрактно формулирани правила за поведение, адресирани до персонално неопределен кръг правни субекти и предназначени да се прилагат многократно. 1. Видове.  3 критерия:  Интересът, който се защитава;  Приложното поле на гражданскоправните норми;  Съдържанието на гражданскоправните норми. А.) Интересът:  Императивни:  Използват се, когато законодателят се стреми да обезпечи интереси с обществено значение. Затова и тези норми са абсолютно задължителни – т.е. адресатите на правото не могат да се позовават на принципа за автономия на волите в гражданското право, за да не ги спазват, а трябва да ги спазват точно, без да имат право да се отклоняват от предписаното правило. ПРИМЕРИ:  Норми, които установяват форма за действителност: o Чл.18 ЗЗД  Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. o Чл.18 ЗС  Чл. 18 Договорите, с които се извършват придобиването и разпореждането с имоти - частна държавна или общинска собственост, се сключват в писмена форма и се вписват по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота. Нотариална форма не е необходима. o Чл. 23 - 27 ЗН  Относно формата на завещанието. o Чл. 212 ЗЗД  Чл. 212. Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени.

35

Договорът за продажба на наследство, в което има недвижими имоти, може да бъде противопоставен на трети лица само ако е вписан. o Чл. 144 ЗДвП  Чл. 144. (1) Собствеността на моторните превозни средства се прехвърля с писмен договор. (2) При прехвърляне на собствеността на регистрирани автомобили, на регистрирани ремаркета с товароносимост над 10 тона, на регистрирани колесни трактори и на регистрирани мотоциклети с работен обем на двигателя над 350 куб. см подписите на страните трябва да бъдат нотариално заверени.  Нормите, които установяват основания за недействителност на гражданскоправните сделки: o Чл. 26 ЗЗД  Относно недействителността на договорите. o Чл. 42 – 44 ЗН  Относно недействителност на завещанието.  Нормите, които уреждат видовете субекти – тяхната правоспособност и дееспособност и останалите елементи от гражданскоправния статут на личността: o Чл. 1 ЗЛС  1. Всяко лице, от момента на раждането си, придобива способността да бъде носител на права и задължения. o Чл.2 ЗЛС  2. С навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават. o И др.  Нормите, които регулират възникването, преобразуването, прекратяването на юридически лица;  Нормите, които регулират правилата относно погасителната давност: o Чл. 110 – 120 ЗЗД  погасителна давност. ! Неспазването им води до ненастъпване на целените от страните правни последици  недействителност.  Диспозитивни:  В гражданското право те са значително повече от императивните. Те позволяват на правните субекти по своя воля да се отклоняват от нормата, като моделират правоотношението в съответствие с актуалния си интерес. Ако страните не са се възползвали от възможността да се отклонят от предписаното правило, то действа както е посочено в нормата.  Чл. 186 ЗЗД – Чл. 186. Разноските за договора и другите разходи във връзка с прехвърляне на собствеността са за сметка на купувача освен при продажбата на недвижими имоти, при които разноските се заплащат от страните по равно. Разноските по предаването, включително по меренето и тегленето, са за сметка на продавача, а разноските по приемането - за сметка на купувача. Чл. 231 ЗЗД – Чл. 231. Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на наемателя. Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Ако наемодателят не извърши тия поправки, наемателят има правата по ал. 2 на предходния член, но той може да иска обезщетение само когато повредата се дължи на причина, за която наемодателят отговаря. Ако наемателят извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може да прихване стойността й срещу наема. Чл. 68 ЗЗД – Чл. 68. Ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши: а) при паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението; б) при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението й; в) във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението. Б.) Приложно поле:  Според това дали правната норма се прилага за определен род обществени отношения, или за определен вид в рамките на рода:  Общи;  Специални.

36

 Примерно нормите на ЗДС са специални по отношение на нормите в ЗС.  Специалната норма дерогира общата.  Според това дали правната норма се прилага спрямо всички субекти на гражданското право, или нейните адресати са определена група:  Общи;  Особени.  Примерно нормите на ЗЛС са общи, а тези в ЗЮЛНЦ – особени.  Особеният закон дерогира общия.  Според това дали правната норма се прилага спрямо територията на цялата страна, или на дадена част от нея:  Общи;  Местни.  Местните норми дерогират общите. В.) Съдържанието: 1) Самостоятелни / Несамостоятелни:  Самостоятелни  Прилагат се, без приложението им да предпоставя наличието на друга правна норма.  Чл.18 ЗЗД  Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт.  Чл.18 ЗС  Чл. 18. Договорите, с които се извършват придобиването и разпореждането с имоти - частна държавна или общинска собственост, се сключват в писмена форма и се вписват по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота. Нотариална форма не е необходима.  Чл.68 и сл. ЗС  Относно владението.  Несамостоятелни  Могат да се прилагат само в тяхната логическа връзка с други правни норми. И биват:  Препращащи:  Чл. 223 ЗЗД  Чл. 223. Правилата за продажбата се прилагат съответно и при замяната, като всеки от заменителите се смята за продавач на това, което дава, и за купувач на това, което получава.  Чл. 44 ЗЗД Чл. 44. Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.  Отменителни  Проф. Матеева сочи като пример §37 от СК, обаче той нищо не отменя... Така че, според мен, като пример евентуално може да се каже, че такива норми най-често се съдържат в преходните и заключителни разпоредби и отменят други норми.  Тълкувателни  Всички тълкувателни правни норми. 2) Забраняващи / Заповядващи / Овластяващи:  Забраняващи  Съдържат изрична забрана за действие, т.е. задължение за бездействие:  Чл. 233 ЗЗД  Чл. 233. Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние. Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ.  Заповядващи  Предписват определено действие или бездействие:  Чл. 45 ал. 1 ЗЗД  Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.  Овластяващи  Оправомощават да се извърши нещо, ако обстоятелствата го налагат:  Чл. 87 ал. 1 ЗЗД  Чл. 87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.  Чл. 99 ал.1  Чл. 99. (1) Всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен.  Чл. 195 ЗЗД  Чл. 195. В случаите, в които продавачът отговаря съгласно чл. 193, купувачът може да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата, да задържи вещта и да иска намаляване на цената или да отстрани недостатъците за сметка на продавача.

37

Той може да иска и обезщетение за вредите съгласно общите правила относно неизпълнението на задълженията. При продажбите на родово определени вещи купувачът може или да упражни правата по първата алинея, или да иска предаване на вещи без недостатъци, както и обезщетение за вредите и в двата случая. 3) Относително определени / Абсолютно определени:  Относително определени  Правоприлагащият орган следва да отчете конкретните обстоятелтва в дадения случай:  Чл. 87 ал. 1 ЗЗД  Чл. 87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.  Чл. 16 ал. 3 ЗЗД  При договори с продължително изпълнение изменяването или заменяването на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля.  Чл. 75 СК  ограничаване или лишаване от родителски права в завиимост от наличието на „особено тежки случаи”.  Абсолютно определени  Състоят се от понятия, които не позволяват по-нататъшна конкретизация:  Чл. 2,3,4 ЗЛС 2. С навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават. 3. Лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни. Вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници. 4. Лицата от 14 години до навършване на 18- годишна възраст са непълнолетни. Те извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. 4) Материалноправни / Процесуалноправни:  Теории: 3 групи мнения сред авторите. Класификационни критерии: 1. С оглед на кръга от обекти: Материалноправни  регулират възникването, упражняването, изменението и погасяването на субективни граждански права и задължения. Процесуалноправни  уреждат дейността на правораздавателните органи, насочена към осигуряване на защита и даване на правно съдействие. 2. С оглед насочеността на съдържанието на нормите: Материалноправни  са тези норми, които уреждат правните качества на субектите и обектите на гражданското право, както и субективните права и задължения от момента на възникването им до момента на прекратяването им. Процесуалноправни  насочени към уреждане на реда за осъществяване на субективните граждански права и задължения, а също така и към способите за тяхната правна защита.

3.

С оглед вида на нормативните адресати и метода, с който нормата урежда регулираните от нея отношения: Материалноправни  са тези норми, които са адресирани до субекти на гражданското право и регулират правоотношенията чрез равнопоставеност. Процесуалноправни  са норми по подготовка на правна защита и съдействие; адресатът е правораздавателен орган, който е призван да даде защита чрез власт и подчинение.  Гражданскопроцесуалните норми са кодифицирани най-вече в Гражданския процесуален кодекс, за разлика от материалноправните норми, които са разпръснати в различни закони. Но гражданскопроцесуални норми има и на други места:  СК – предимно материалноправни норми, но съдържа и някои процесуални:  Чл. 19 ал. 3 СК  (3) Съвместният принос се предполага до доказване на противното.;

38

 Чл. 58 СК  Подсъдност;  Чл. 59 СКРешение по искане за осиновяване;  Чл. 60 СК  Обжалване на решението.  ЗАвПСП – отново комплексен характер с материалноправни и процесуалноправни норми (Чл. 95 ЗАвПСП  Други искове).  ЗДС / ЗОС – процесуалноправни норми в Глава 3.  Основното правно значение на това разделение e, че докато материалноправните норми по правило нямат обратно действие освен ако с изрична правна норма не е предвидено такова, то процесуалноправните, точно обратно, имат обратно действие освен ако с изрична норма не е предвидено друго.  Пример: Преходните и заключителните разпоредби на ГПК ; § 4 от Преходните разпоредби на СК – разпростира се действието на материалноправни норми върху заварени правоотношения. Също така и в АПК – образуваните дела до влизането в сила на новия АПК – по стария ред. 2. Действие.  От значение са следните разпоредби: КРБ Чл. 5. (1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. (2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. (3) Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му. (4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. (5) Всички нормативни актове се публикуват. Те влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок. Чл. 18. (2) Държавата осъществява суверенни права върху континенталния шелф и в изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства. Чл. 26. (1) Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция. (2) Чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права и задължения по тази Конституция с изключение на правата и задълженията, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. ЗНА Чл. 11. (1) Отменяване на закон и неговото заменяване с нов, който се отнася до същата материя, се допуска само ако промените са многобройни и важни. (2) Когато е дадена обща уредба на определена материя, особен закон може да предвиди отклонения от нея само ако това се налага от естеството на обществените отношения, уредени от него. (3) Нормативните актове се отменят, изменят или допълват с изрична разпоредба на новия, изменящия или допълващия акт. Чл. 13. (1) Актът по прилагане на закон губи изцяло или отчасти сила едновременно с пълното или частичното отменяване на закона съобразно обсега на отменяването. (2) Новият закон може да разпореди да останат временно в сила всички или някои разпоредби на акта по прилагане на отменения закон, ако те са съвместими с разпоредбите на новия закон.

39

Чл. 14. (1) Обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. (2) Обратна сила на нормативен акт, издаден въз основа на друг нормативен акт, може да се даде само ако такава сила има актът, въз основа на който той е издаден. (3) Не може да се дава обратна сила на разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените. Чл. 15. (1) Нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. (2) Ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът. (3) Ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. Чл. 34. Текстът на нормативния акт, както и приемането му по надлежния ред се удостоверяват: 1. при закон - от председателя на Народното събрание; 2. при постановление - от министър-председателя; 3. при другите нормативни актове - от органа, който ги е издал, а когато той е колективен - от неговия председател. Чл. 45. (1) Действията на гражданите или на юридическите лица, извършени съобразно обнародвания текст до влизане в сила на неговата поправка, се считат правомерни, съответно действителни, освен ако грешката е очевидна. (2) След влизане на поправката в сила, актовете на държавни органи, основани на погрешния текст, подлежат на отменяване по предвидения от закона ред, ако с оглед на правилния текст са незаконосъобразни. Това правило не се прилага, ако отменяването би довело до отговорност, несъвместима с предходната алинея, или до накърняване на права, придобити съобразно с нея. А.) По време /темпорално/:  Темпоралното действие се проявява от момента на влизане в сила на нормата до момента на нейната отмяна. Това поражда и три групи въпроси: 1.) Как и кога влиза в сила? 2.) Как се отменя действието? 3.) Има ли обратно действие?

1.) Как и кога влиза в сила?  Според чл.5, ал.5 КРБ  Всички нормативни актове се публикуват и влизат в сила 3 дни след обнародването им освен когато в тях е определен друг срок.  Чл. 93 СК  Чл. 93. Настоящият закон влиза в сила в срок от три месеца от публикуването му в Държавен вестник.  Този срок се означава като vacatio legis, т.е. времето, с което адресатите разполагат да се запознаят със съдържанието на закона.  Обанародването на гражданскоправния закон е безусловно изискване за влизането му в сила.

40

 Чл. 37 ал. 1,2 ЗНА Чл. 37. (1) Законите, постановленията на Министерския съвет и нормативните актове на министрите и на ръководителите на други ведомства се обнародват в Държавен вестник. (2) Регламентите на Европейския съюз се обнародват в "Официален вестник" на Европейския съюз на български език.  срокът е 20 дни, ако не е предвидено друго.  Чл. 22 ал.2 ЗМСМА  (2) Актовете на общинския съвет се разгласяват на населението на общината в срока по ал. 1 чрез средствата за масово осведомяване, чрез интернет страницата на общината и по друг подходящ начин, определен в правилника по чл. 21, ал. 3. Оспорването, спирането, отмяната или потвърждаването на оспорените актове на общинския съвет се разгласява по същия ред. Актовете на общинския съвет се обнародват в "Държавен вестник", когато това е предвидено със закон. 2.) Как се отменя действието?  Отмяната на гражданскоправна норма е юридически факт, който преустановява занапред юридическата сила на правните норми:  „мъртви норми” – не са отменени, просто не се прилагат заради промяна в обективната действителност, но те са си част от действащото право, т.е. трябва да се прави разлика между отмяна и неприлагане.  Поначало нормата може да се отмени с последващ акт освен ако действието к не е установено за определен срок, който е изтекъл, или с постигането на някаква определена цел (т.е. еднократно действие – пример: Закон за одържавяване на имуществата на бившите царе). Т.е. принципът е, че гражданскоправна норма може да се отмени само с по-нов нормативен акт.  В случая критерият е – дали основанието за отмяна се съдържа в самия закон, или се съдържа в друг по-нов (което е и масовото). Пример: § 4 от преходните правила на ЗЗД „Настоящият закон влиза в сила от 1 януари 1951г. и отменя:...”  Дали отменящата е по-нова от отменената, се преценява единствено с оглед датата на влизане в сила, а не от обнародването. Задължително изискване при отмяна с по-нов акт – отменящата да има същия или по-висок ранг. Закон от закон, правилник с правилник или закон.

 Видове отмяна:  Изрична  Отменящият акт изброява изрично нормите, които отменя; съгласно чл.11, ал.3 ЗНА именно изричната отмяна е предписана като правило. Чл. 11 (3) Нормативните актове се отменят, изменят или допълват с изрична разпоредба на новия, изменящия или допълващия акт.  Мълчалива  По-новият акт не указва изрично и конкретно, кои норми се отменят, но новият нормативен акт съдържа правила, които уреждат по различен начин хипотези, вече уредени от стария. Освен това новият закон и старият закон трябва да са еднотипни, т.е. и двата да са общи или и двата да са специални. Само в този случай намира приложение правилото – по-нов специален закон не може да отмени стар общ. Мълчалива отмяна е налице и тогава, когато в новия акт се посочва, че отменя всички разпоредби, които му противоречат (Пример: § 3 КРБ).  Отмяната на гражданскоправни норми ≠ суспендирането (спирането). Суспендирането – непораждане на действието на нормативен акт, който обаче не е отменен. Към техниката на суспендиране действието на заварени норми се прибягва при използване на нови принципи в законодателството. Така може да се положи поне първата крачка към заместване. Пример: § 13 на Указ № 56 (отменен)  той направи прехода от една икономика към друга.  Строго погледнато, отмяната на гражданския закон се различава и от прогласяването му за противоконституционен от Конституционния съд на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ. Конституционният съд е компетентен да прогласи закон за противоконституционен, а не да отменя. На практика обаче Конституционният съд от средата на ‘90-те приема, че с прогласяването автоматично се възстановява действието на старите закони.

41

3.) Има ли обратно действие?  По правило гражданскоправните норми нямат обратно действие. Т.е. нормата урежда само правните последици от настъпилите юридически факти, които са се появили след влизането й в сила. Съгласно чл. 14 ЗНА обратна сила на нормативен акт може да се придаде само по изключение и то изрично. Пример: за обратно действие на гражданския закон са общо 11 валидизационни закона, които са приети от 1885 г. до 1947 г., по силата на които нищожни поради липса на форма за действителност договори за покупко-продажба за недвижими имоти са обявени ex lege за действителни. Друг пример – § 4 от СК, според който: Правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за наличните имущества, придобити преди влизането му в сила от съпрузите по заварени бракове. ЗНА Чл. 14. (1) Обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. (2) Обратна сила на нормативен акт, издаден въз основа на друг нормативен акт, може да се даде само ако такава сила има актът, въз основа на който той е издаден. (3) Не може да се дава обратна сила на разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените.  Нормотворческата практика показва, че най-често обратно действие се налага по целесъобразност. Пример в най-ново време: Закон за уреждане правните последици от бракове, сключени в нарушение на чл. 7 от СК от ‘99 г. Този закон има член единствен. Тук има законна фикция, съчетана с обратно действие на закона. Член единствен. Гражданските бракове, сключени до влизането на този закон в сила при спазване на всички изисквания по глава втора от Семейния кодекс пред лице, което е действало публично като длъжностно лице по гражданското състояние, без да е имало законно това качество, пораждат всички правни последици на редовно сключени бракове от деня на сключването им.  Обратното действие трябва да се различава от преживяване на гражданскоправните норми и от действието им върху заварени правоотношения. Чл. 34 Указ №883 по прилагане на ЗНА С преходни разпоредби се продължава действието на правила, отменени с новия нормативен акт, или се урежда тяхното прилагане спрямо висящи правоотношения или спрямо юридически факти, които са започнали, но не са завършени при действието на отменения акт.  При обратното действие законът „се връща” назад във времето и произвежда правни последици по отношение на юридически факти, които са се осъществили преди да е влязъл в сила.  Върху висящи – новият закон се прилага незабавно върху правоотношенията, възникнали при стария, но продължили да действат по време на новия. Пример: § 4 от Преходните разпоредби на ЗС, който гласи: § 4. Относно придобивната давност, започнала да тече при действието на отменения закон за давността, се прилагат разпоредбите на настоящия закон, ако за завършване на давността по отменения закон е нужен по-дълъг срок от предвидения в настоящия закон. Б.) Спрямо лицата /персонално/:  Гражданските закони се прилагат спрямо всички гражданскоправни субекти освен ако от съдържанието им не следва друго.  Притежаването на българско гражданство не е условие за прилагане на български граждански закони. Те намират приложение по правило и спрямо чужди граждани, лица без гражданство или с двойно гражданство. За лицата, които не са български граждани, има и специални гражданскоправни норми, които установяват различия в режима в сравнение с този на българските граждани. Това не са дискриминационни норми, защото важат за всички лица, които нямат българско гражданство.  Чужди граждански закони могат да бъдат прилагани и спрямо български граждани според нормите на международното частно право и на чуждестранните законодателства.

42

 Наред с общите граждански закони, които се прилагат за всички гражданскоправни субекти, има и такива, които намират приложение само спрямо определен вид гражданскоправни субекти или определена група субекти. Това са особените граждански закони, чието предназначение е не да установяват дискриминация, а да приспособяват правния режим към вида на правните субекти. Например СК, ЗГР се прилагат за физически лица, докато разпоредбите на ЗЮЛНЦ, ЗПП и др. се прилагат за определен вид юридически лица. В.) Спрямо територията /териториално/:  Повечето от гражданските закони действат на територията на цялата страна, без да съдържат изрични ограничения по място. Това означава, че територията, върху която законът може да действа, когато не са предвидени изрично в него ограничения, е тази, върху която се разпростира суверенитетът на държавата. Това е територията по суша и водните пространства, които според Конституцията и Закона за морските пространства и международните договори, обвързващи нашата страна, са под нейна политическа и икономическа власт. Като част от територията на страната също се третират и кораби и самолети, които извън националната територия се движат под флага на съответната държава, а също и дипломатическите и консулските представителства в чужбина. Извън така определените пространствени граници правните норми на българското гражданско право могат да действат само въз основа на норми на международното частно право, на междудържавни актове или по спаразумение между засегнатите правни субекти в рамките на предоставената им автономия от правните порядъци, на които те са подчинени.

II.Презумпции и фикции. 1. Презумпции.  Биват два вида – човешки и законови. Тук ни интересуват само законовите, т.е. само тези, които са установени в гражданскоправна норма.  Законовите презумпции представляват формулирани в нормативни текстове заключения, при които въз основа на установени факти се прави заключение за съществуването на други неустановени факти, като се изхожда от нормалното, обичайното. А.) Оборими:  Тук законодателят изрично предвижда възможността те да бъдат опровергани, като се докаже, че макар даден факт да е установен, фактът, за който е установена презумпцията, не е възникнал.  Имат процесуалноправни последици  разместват доказателствената тежест, като страната, която е заинтересована от несъществуването на установения с презумцията факт, трябва да я обори.  Особено често законодателят ги използва за факти от психическия живот на правните субекти, които трудно се доказват в процеса /вина, намерение и др./. ПРИМЕРИ: o Чл.154 ал.2 ГПК  (2) Не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закон предположение. Оборване на такива предположения се допуска във всички случаи, освен когато закон забранява това. o Чл.45 ал.2 ЗЗД  Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. o Чл. 135 ал.2 ЗЗД  Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. o Чл.70 ал.2 ЗС  Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Б.) Необорими:  Използват се от законодателя значително по-рядко.  Имат материалноправно значение, но не и процесуалноправно  тъй като при наличието на определените факти настъпват материалноправни последици, които не могат да се оборват. o Чл. 109 ЗЗД  Чл. 109. Задължението се смята погасено, ако частният документ за него се намира у длъжника, освен ако се докаже, че не му е върнат доброволно. 2. Фикции.  Правната фикция представлява норма, чрез която законодателят привързва към един осъществен юридически факт правните последици на друг юридически факт, който обаче не се е осъществил и не се търси осъществяването му.

43

o Чл. 2 ал.2 ЗН  (2) До доказване на противното този, който е роден жив, се смята за жизнеспособен.  оборима презумпция + фикция.  Разлика между фикции и необорими презумпции  При фикциите не се изхожда от типичните връзки между фактите, а напротив, установяват се последици, които нормално не биха могли да настъпят.

4 Критика. Тълкуване. Прилагане на гражданскоправните норми
Прилагането на правните норми се предшества от два вида мисловна дейност, което предполага, че законът ще се приложи както трябва  критиката и тълкуването. I. Критика.  Критиката е задължителен етап, предшестващ тълкуването. По същество критиката представлява мисловна, познавателна дейност, насочена към установяване автентичността и правната сила на нормативния акт  това всъщност е дейност по формално-юридическата преценка от прилагането на гражданското право. 1. Низша.  Целта е да се установи автентичността на нормативния акт, а оттам и на подлежащата на прилагане гражданскоправна норма.  За меродавен се счита текстът, обнародван в „Държавен вестник” (виж Закон за „Държавен вестник”).  3 типа гаранции за автентичност: 1. Чл. 34, 35 ЗНА  Текстът на нормативния акт, както и приемането му по надлежния ред се удостоверяват(чл.34). Удостоверяването се извършва върху документа, който съдържа текста на нормативния акт, непосредствено след текста (чл.35). 2. Чл.39 ал.2 ЗНА  Към нареждането за обнародване се прилага заверен препис от оригинала на нормативния акт. 3. Чл.40, ал.1 ЗНА Обнародването трябва да възпроизвежда буквално текста на заверения препис от нормативния акт.  Наличието на грешка или несъответствия между обнародвания и приетия текст на нормативния акт не може да се отстранява по пътя на низшата критика.  В тези случаи има 3 групи правила: 1. Чл.36 ал.3; чл.40 ал.2 ЗНА  Несъответствието между удостоверения и приетия текст на нормативния акт се поправя от органа, който го е удостоверил(чл.36 ал.3). Ако преди обнародването бъдат констатирани грешки в изпратения за обнародване текст, те се поправят от органа, който е удостоверил нормативния акт(чл.40 ал.2). 2. Чл.42 ал.2  Несъответствието между изпратения за обнародване и обнародван текст и удостоверения или приетия се установява от органа, който го е удостоверил, и се поправя по реда на обнародването. 3. Чл.42 ал.1  Несъответствието между обнародвания текст и изпратения за обнародване препис се поправя по реда на обнародването.  Други разпоредби от ЗНА, които са от значение: Чл. 43. (1) Поправката се извършва незабавно, след като бъде установено несъответствието. (2) Текстът на поправката трябва да бъде формулиран така, че да сочи ясно и точно несъответствието, както и правилния текст. Чл. 44. Поправката влиза в сила по същия ред и в същия срок, които важат за поправения нормативен акт. Този срок е винаги тридневен, ако срокът за влизане в сила на нормативния акт е по-дълъг. Чл. 45. (1) Действията на гражданите или на юридическите лица, извършени съобразно обнародвания текст до влизане в сила на неговата поправка, се считат правомерни, съответно действителни, освен ако грешката е очевидна. (2) След влизане на поправката в сила, актовете на държавни органи, основани на погрешния текст, подлежат на отменяване по предвидения от закона ред, ако с оглед на правилния текст са незаконосъобразни. Това правило не

44

се прилага, ако отменяването би довело до отговорност, несъвместима с предходната алинея, или до накърняване на права, придобити съобразно с нея. 2. Висша.  Представлява мисловна, познавателна дейност, насочена към това да се установи дали дадена разпоредба е в действие – дали е валидна и дали поражда своя регулативен ефект.  4 групи правни критерия: 1. Дали нормативният акт е издаден от материално компетентния орган. 2. Дали при приемането са спазени формалните изисквания за приемане. 3. Дали гражданскоправният закон не е отменен, или действието му да е спряно. 4. Дали не противоречи на нормативен акт от по-висока степен.  проверка на критериите:  1 и 2  по презумпция (оборима), която следва от обнародването в „Държавен вестник”.  3  проверка дали не са на лице нормативни актове или решения на Конституционния съд, които са предизвикали отмяна, неприлагане или спиране на действието на дадената норма.  4  Правила: o Преценката за съответствие на гражданския закон с Конституцията и международните договори по чл.5, ал.4 КРБ е от изключителна компетентност на Конституционния съд. Т.е. не е в приложното поле на правоприложителя. Съдът не може да откаже да приложи разпоредба, като се основава на това, че тя е противоконституционна. У нас няма право на конституционна жалба на субектите на гражданското право. Затова делото се спира, уведомяват се съответно ВКС или ВАС, които имат право да сезират КС с искане да се произнесе. o Колкото до подзаконовите нормативни актове (ПНА), преценка за тяхното съответствие с по-висшестоящ нормативен акт може да прави и съдът. Тази дейност се означава в доктрината като косвен съдебен контрол за законосъобразност. При противоречие между подзаконов нормативен акт и по-горестоящ, съдът на основание чл.15 ЗНА прилага по-горестоящия нормативен акт. Съдът не е овластен да отменя подзаконов нормативен акт, чието противоречие със закона е констатирал. Съгласно чл.185, ал.1 от АПК – подзаконовите нормативни актове могат да бъдат оспорвани пред съд, като правомощие във връзка с тяхното атакуване има и прокурорът (чрез протест).  Други разпоредби от АПК, които са от значение: Чл. 186. (1) Право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. (2) Прокурорът може да подаде протест срещу акта. Чл. 187. (1) Подзаконовите нормативни актове могат да бъдат оспорени без ограничение във времето. (2) Последващо оспорване на подзаконов нормативен акт на същото основание е недопустимо. Чл. 191. (1) Подзаконовите нормативни актове се оспорват пред Върховния административен съд, който разглежда делото в състав от трима съдии. (2) Подзаконовите нормативни актове на общинските съвети се оспорват пред съответния административен съд, който разглежда делото в състав от трима съдии.  Правно действие на оспорван ПНА: АПК Чл. 190. (1) Оспорването не спира действието на подзаконовия нормативен акт, освен ако съдът постанови друго. (2) Определението на съда по ал. 1 за спиране действието на подзаконовия нормативен акт се обнародва по начина, по който е бил обнародван актът, и влиза в сила от деня на обнародването. Чл. 193. (1) Съдът обявява нищожността на оспорения подзаконов нормативен акт или на част от него, отменя го изцяло или частично или отхвърля оспорването. (2) Съдебното решение има действие по отношение на всички. Чл. 195. (1) Подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение.

45

(2) Правните последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен като унищожаем, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца от влизането в сила на съдебното решение. II. Tълкуване. 1. Същност, предмет и цел.  Тълкуването представлява мисловна, интелектуална, познавателна дейност, насочена към разкриване на точния смисъл на разпоредбите на гражданския закон и общия смисъл на правния акт.  Обект на тълкуването са разпоредбите на нормативните актове. Именно от разпоредби, а не от правни норми са съставени нормативните актове. Разпоредбите са изразните средства, чрез които законодателят закрепва и формулира правните норми. Тълкуването служи за извличането на правната норма от текста на разпоредбата.  За да могат гражданскоправните норми да бъдат правилно приложени, нужно е да се открие точният им смисъл и то в съзвучие с общия разум на закона – чл.46, ал.1 ЗНА. Често точният смисъл не може да се извлече чрез разпоредбата сама за себе си, което налага и тълкуването к във връзка с други. Трябва да се разкрие смисълът в съзвучие с целта на закона; да държим сметка за историческите предпоставки и чуждестранният първообраз. Нуждата от тълкуване произлиза от многозначността на езиковите средства, които използва законодателят; от общия, абстратен характер, от систематичната, историческата, логическата връзка с други разпоредби.  Тълкуването ≠ правоприлагането. В хронологичен ред тълкуването е дейност, която винаги предшества правоприлагането. Докато прилагането на гражданскоправния закон представлява подвеждане на фактите под хипотезата на правната норма (т.нар. субсумиране), то тълкуването е дейност по установяване на точния смисъл на разпоредбата и извличането от нея на правилото за поведение (правната норма).  Тълкуването ≠ нормотворчеството. Нормотворчеството е първична дейност, а тълкуването – производна. Освен това от целта на закона, съображението в мотивите, от самата разпоредба. Мотивите трябва да съответстват на чл.28 от ЗНА.  Относно разпоредбата на чл.46 ал.1 в доктрината възниква спор за това, кога трябва да се тълкува разпоредбата. Тук има две теории – теория за задължителното тълкуване и теория за факултативното тълкуване (теория за тълкуване при неяснота). Според защитниците на първата теория, на тълкуване подлежат всички правни норми, тъй като това, дали една правна норма е ясна или неясна, може да се определи едва след тълкуването к. Според втората теория, подлежат на тълкуване само неясните правни норми. 2. Правна уредба. ЗНА Глава пета. ТЪЛКУВАНЕ НА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ Чл. 46. (1) Разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. (2) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България. (3) Наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава съобразно предходната алинея. Чл. 50. (1) Тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува. (2) По изключение органът, издал акта за тълкуване може да даде на тълкуването действие само занапред, ако обратното му действие може да създаде усложнения. В такъв случай тълкуването влиза в сила три дни след обнародването му. Чл. 51. (1) Задължително тълкуване на нормативен акт дава органът, който е издал акта. (2) Тълкуването се обнародва или разгласява по реда, по който е обнародван или разгласен тълкуваният акт. За действието на тълкуването се прилага чл. 50.

46

 Критерии за водене на тълкувателната дейност: (като основни са първите 3)

1.

Необходимост от отчитане на логическата, систематичната и функционалната връзка между тълкуваните разпоредби и други разпоредби. 2. Да се държи сметка за целта на тълкувания нормативен акт като цяло. 3. Да се съобразим с основните начала на правото и съответно с принципите на съответния правен институт.  Пример: тълкуваме разпоредба с „произход” от СК. Съставен е акт за раждане, в който е вписано име на жена, която не е майка. Детето знае, коя е биологичната му майка. Иск по чл. 40 СК – за установяване на произход. Той е безсрочен. Трябва да я тълкувам в духа на принципите на истинността на произхода – общо 6 бр. Един от тях – никой не може да търси друг произход, преди да е налице отхвърляне на досегашно съществуващия, на другия. Т.е. първо отрицателен иск, после положителен. За процесуална икономия – двата иска се правят заедно – отрицателен установителен иск заедно с положителен установителен иск. (първо трябва да отхвърля произход, да остана без установен такъв и после да искам ново установяване). Не може да имаш две майки или двама бащи едновременно.

4.

Да се съобразим с добрите нрави /субсидиарно от чл.5 ГПК/.  Законът не урежда способите на езиковото (граматическо) тълкуване  именно чрез него можем да установим дали разпоредбата е неясна и оттам да преминем към 3те/4те способа. 3. Развитие.  В началото се тръгва от нихилистично отношение, за да се стигне днес до осъзнаване на нуждата от тълкуване. В модерно време – съдията трябва да има възможност да е максимално справедлив, дори и да не следва буквата на закона неотменно (по-скоро в бъдеще). Още в Древен Рим се прави разлика между буквата на закона и духа на закона.  През Средновековието  тълкуването е буквално, формалистично, защото има страх, че може да стигне до промяна на волята на законодателя.  И след епохата на Френската революция  дори и от школата на естественото право застъпват строгото спазване на буквата на закона. Целта е да не се предизвика ренесанс на старата епоха.  Савини (историческата школа)  за първи път вербализира нуждата от тълкуването като средство да се стигне до справедливо решение.  Социологически теории (края на 19. и началото на 20. век)  за тях справедлив и ефективен процес може да се постигне само чрез предоставяне на възможност на съда да реши по справедливост, та дори и в противоречие с буквата на закона. 4. Теории.  Субективна  Субективната теория за тълкуването поддържа, че целта на тълкуването се ограничава до разкриването на точния смисъл на разпоредбата, в която е намерила израз волята на законодателя. Недопустимо е съдът да „дописва” закона. Границата на тълкуването е волята на законодателя. За тези теория – ако законодателят е мислил нещо друго, той би изменил закона. Трудностите на тази теория произтичат от нейната статичност. Така не се отчита, че между момента, в който законът е създаден, и момента, в който се тълкува, е изтекъл определен период от време. Тя гледа на правото като застинал механизъм, а обективната действителност бързо се променя.  Обективна  Обективната теория подкрепя идеята за динамично тълкуване на разпоредбите. От момента на създаването на нормативния акт този акт става част от правната действителност и започва да съществува самостоятелно, вън и независимо от волята на законодателя. Правоприлагащият орган е длъжен да отчете промените в социалната, икономическата, политическата обстановка, в обществения морал. Правните разпоредби да се прилагат в съзвучие с актуалната обстановка.  Проф. Матеева подкрепя обективната теория, стига да не отключва вратата на свободното съдийско усмотрение. ИЗВОД: Терминът „тълкуване” в съвременната правна лексика се употребява в две значения:   Тълкуване като правно уредена мисловно-познавателна дейност;

Тълкуване като резултат от тази дейност. 5. Видове.  Деленето на тълкуването по видове се извършва с оглед на 3 критерия: А.) Според субекта и правната сила на тълкувателния акт; Б.) Методи /начини, способи/;

47

В.) Съотношение между резултатите от логическото /в широк смисъл/ и езиковото тълкуване  за това проф. Матеева нищо не е казвала или поне не съм записал. А.) Според субекта и правната сила на тълкувателния акт:  Официално:  Извършва се от компетентен орган или надлежно овластено от закона длъжностно лице. Официалното тълкуване се извършва от субект в качеството му на носител на власт. Компетентен орган или длъжностно лице – действа служебно или чрез сезиране. Актовете на тълкуване са задължителни или за всички, или за определен кръг лица. Пример за такива са: тълкувателните закони; решение на КС по чл.149, ал.1, т.1 КРБ; тълкувателни актове на Върховните съдилища (ВКС, ВАС).  Неофициално /доктринално/:  Извършва се от субекти без властнически правомощия.  Бива 2 вида:  Нормативно  Извършва се от орган с нормотворческа компетентност /НС/.  Ненормативно  Извършва се от орган без нормотворческа компетентност и актът няма нормативен характер – т.е. не съдържа тълкувателни правни норми /тълкувателни актове на КС и ВС/.  Автентично:  Извършва се от самия орган, издал акта /тълкувателен закон на НС/.  Както и при официалното тълкуване, така и тук може да се постави въпрос за характера на тълкуването:  Общо  без съобразяване с конретни хипотези /тълкувателни актове на ВС/.  Казуално  във връзка с казус /в мотивите/. Б.) Методи /начини, способи/:  Езиково /граматическо/:  Тъй като разпоредбите се състоят от думи – първият етап на тълкуването винаги започва с търсене на смисъла на думите и изразите.  3 правила на семантиката: 1. Ако думите имат две или повече значения, изхождаме най-напред от обикновеното значение и го предпочитаме пред специалното значение. 2. Тъй като нормативните разпоредби се формулират с помощта на правни термини, длъжни сме да изхождаме от правно-техническия смисъл на термина и да го предпочетем пред обикновения смисъл на думата. Пример: чл.12 ЗЗД и чл.82 ЗЗД, чл. 92 ЗС – и в трите е „добросъвестност”. Използва се в смисъла на правното значение, а не на „добра съвест”. Във всички случаи, когато законът работи с правни термини и влага по-специално значение – в допълнителните разпоредби на закона се дават легални дефиниции. 3. При две значения – по-широко и по-тясно  се взема предвид по-широкото.

 Чрез способите на семантиката се разкрива буквалният смисъл на закона; другият способ, който също можем да причислим към езиковото тълкуване са граматическите правила.  Логическо:  Разкрива духа на закона.  В доктрината е възприето в тесен и широк смисъл: Широк смисъл:  синоним на функционално тълкуване.  Съдържа в себе си:  Логическо в тесен смисъл;  Систематично;  Телеологично (относно целта);  Историческо;  Сравнително-правно. 1) Логическо в тесен смисъл.  в него намират място правилата на формалната, житейската и правна логика.  ръководи се от следните правила: o Аргумент за по-силното (a fortiori)  По своето естество той се изразява в извеждане на възможност или забрана за определено поведение на основата на вече предписано от законодателя възможно или забранено

48

поведение. Който може по-голямото, може и по-малкото / Който не може по-малкото, не може и по-голямото. Пример: Ако управителят на едно имущество няма право да извършва разпоредителни сделки с елементите от това имущество, с по-голямо основание той няма право да извършва сделки с дарствено основание. o Аргумент за противното (a contrario)  Задължаването на единия субект за определено поведение се равнява на забрана за същото поведение за насрещния правен субект. o Редукция до абсурд (reductio ad absurdum)  Тук се черпи аргумент от абсурдното с цел да се намери смисъл на това, което не отговаря на действителността. o От нищо – нищо (ex nihilo nixil)  Пример: Нищожна сделка. Кредиторът иска да черпи права, но(!) като не се е осъществил правопораждащият юридически факт, не могат да се породят резултатите. o Никой не може да прехвърля повече от това, което има  Пример: Да прехвърля правото на собственост на вещ, върху която имам само ограничени вещни права, примерно на ползване. 2) Систематично.

 изхождаме от систематичното място на тълкуваната разпоредба и от правно-логическата връзка на тази разпоредба с разпоредби от същия или от друг акт. Пример: Ако една разпоредба се намира в „Общи положения” – важи за всички групи случаи от закона. Замяна – заменям гараж за празно дворно място. Но празното дворно място има съсобственици. За да се разкрие точният смисъл на чл. 223 ЗЗД, гледам чл. 183 и следващите от ЗЗД. По този начин се решава спорът. 3) Телеологично.  Точният смисъл на разпоредбата се разкрива във връзка с целите на целия нормативен акт. Пример: производство по отнемане на родителски права – чл. 75 и сл. СК. Но родителят не се интересува от детето. В съда се разкайва, но остава съмнение, че не е така. Ще тълкуваме чл. 75 и сл. във връзка с чл. 2 СК. Водещ е интересът на детето – например ако остава сирак и от двете страни баба и дядо го искат. 4) Историческо.

 Точният смисъл се разкрива с оглед на условията и причините (обстоятелствата), предизвикали приемането на акта. Поводът се взема предвид и задължително съображенията в мотивите. 5) Сравнително-правно.  Точният смисъл се установява чрез съпоставка със сходни разпоредби в чужди законодателства, още повече когато е реципирана или е въведена в публичноправно задължение за Република България от международен договор. II. Прилагане на гражданскоправните норми.  Ша пиша к’вото има в Павлова, т’ва го диктува Русчев... и доколкото записах някои работи, има общо със статията от legaltheory МАЙ . 1. Понятие за правоприлагане.  Влизането в сила на гражданския закон само по себе си не означава неговото прилагане.  Тесен и широк смисъл:  В широк смисъл – осъществява се от всички субекти на правото, когато съобразяват поведението си с предписаното в правните норми; при извършване на правни действия, съобразени със закона, при изпълнението на правни задължения или осъществяването на субективни права.  В тесен смисъл – дейност на компетентните държавни органи по приложението на нормативните актове. То се осъществява от органите на съдебната и изпълнителната власт. Представлява логическа дейност, при която конкретните факти или фактически състави, осъществени в действителността, се подвеждат (субсумират) под правната норма, в чийто хипотезис са предвидени те. Въз основа на диспозицията на правната норма се извеждат конкретните правни последици, които фактите пораждат. Санкцията на правната норма, а понякога и другите санкционни норми определят последиците, които настъпват при неизпълнение или ненадлежно изпълнение на породените гражданскоправни задължения. 2. Конкуренция на граждански закони.  Това са случаите, когато един и същ юридически факт или фактически състав може да бъде подведен под хипотезата на две или повече правни норми. Например: едно и също неправомерно правно действие представлява договорно нарушение и нарушение на правото на собственост. При приложението им различните правни норми могат да породят съвсем различни или подобни последици. В някои случаи въпросът за конкуренцията на закони се

49

решава с изрична правна норма и тогава не са проблеми пред приложителя. Но в редица случаи конкуренцията е въпрос, който правоприложителят решава с помощта и на тълкуването на правните норми. А.) Кумулативно приложение.  Когато се прилагат правните последици на всички гражданскоправни норми, които съдържат в своите хипотези даден юридически факт или фактически състав. Това е възможно, когато отделните правни норми не целят задоволяване на един и същ интерес на правните субекти, когато има разлика в конкретните цели, които отделните правни норми преследват. Примерно: при продажба на некачествена вещ ще се приложат кумулативно и разпоредбата на чл.195, ал.1 ЗЗД, която урежда обективната отговорност за некачествено изпълнение при продажбата, и общите правила на ЗЗД за обезщетяване на вредите, причинени при виновно неизпълнение на облигационно задължение. По същия начин при забава на изпълнението на облигационно задължение може да се търси реално изпълнение по чл. 79 ЗЗД и обезщетение за мораторни вреди по чл.82 ЗЗД. Б.) Алтернативно приложение.  Когато може да се приложат само правните последици по една от правните норми, включващи в хипотезите си юридическия факт или фактическия състав и това се определя по избор на заинтересования правен субект или на трето лице.  Правни норми, които преследват сходни цели и защитават един и същ интерес на правните субекти, могат да се прилагат само алтернативно. Пример: връщане на неправомерно задържаната вещ, предмет на договора за наем, след неговото прекратяване може да се иска от наемодателя – собственик на вещта, или въз основа на чл. 223 от ЗЗД, или с иск по чл. 108 от ЗС по избор на правоимащия, но само веднъж може да се получи обратно вещта. В.) Субсидиарно приложение.  Когато една от правните норми се прилага напълно със своите правни последици, а приложението на друга правна норма за същия юридически факт зависи от това, дали се налага, за да се защити пълно правният интерес на даден правен субект, приложението на втората правна норма, се нарича евентуално или субсидиарно приложение. Например: ако неустойката за неточното изпълнение на облигационното задължение не покрива напълно вредите, обезщетението по чл.82 от ЗЗД може да се търси само за разликата до пълния размер на вредите.

5 Празноти в гражданското право и способи за преодоляването им. Аналогия на закона и на правото, прилагане с аргумент от противното, за по-силното основание
I. Понятие за празноти.  Празноти /непълноти/ в законодателството има, когато липсва изрична правна норма, която да урежда съдържанието на възникнали обществени отношения. На липсата на изрична правна уредба се приравняват случаите, когато правната разпоредба е неясна и чрез тълкуване не може да се изпълни с разумно съдържание или когато има две разпоредби с едно и също приложно поле, но с противоположно съдържание, които са с еднакъв ранг и са влезли в сила по едно и също време.  Предпоставки за наличието на празноти:  Гражданското право се отнася до много широка област на социалните отношения. Законодателят не е в състояние да обхване и уреди с изрична правна норма всички от тях.  Друга причина е динамиката на развитие на обществените отношения, предмет на уредба от гражданското право.  Има определени материи, в които законодателят не се меси – вътрешни отношения между съдружници; двойки, живеещи съвместно без брак и т.н.  Неготовността на обществото да приеме определен тип уредба – например гей- или лесбо-бракове.  Безспорен случай на празноти има и тогава, когато има предвидени факти, но не и прикрепени към тях правни последици.  Наличието на непълнота, ненамирането на разпоредба не означава непременно липса на правна уредба въобще. Тя може да бъде изведена и по тълкувателен път. Не е така при действителна липса на правна уредба. Оттук и преценката за наличието на непълноти зависи от това, дали от действащата правна уредба може да се извлече правна норма  т.е. празнотата първо трябва да се обоснове.  Преодоляването на празнотите е дейност, чрез която се извежда правило за решаване на конкретен случай (ad hoc), без да се създава една нова правна норма (т.е. не е правотворчество). Празнината в законодателството си остава и тя може да бъде запълнена само по нормативен път.

50

 Преодоляването на празнотите е правораздавателна дейност, а не такава по прилагане на закона.  Не трябва и да се отъждествява с тълкуването  докато при тълкуването се търси точният смисъл, то при преодоляването на празнотите се търси това, което би било, ако законодателят би го закрепил в законодателството.  Съдът не може да откаже да реши даден спор с оправданието, че липсва правна норма, относима към случая  аргумент от чл.2 ГПК. II. Способи, средства за преодоляването на празнотите. 1. Аналогия.  Аналогията се разглежда като средство при прилагане на правото, но и като метод за тълкуване.  Правна уредба: ЗНА Чл. 46. (1) Разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. (2) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България. (3) Наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава съобразно предходната алинея. А.) Аналогия на закона /analogia legis/.  При този вид аналогия от една изрично формулирана правна норма по логически път се извежда правило с пошироко приложно поле, което обхваща и изрично неуредени юридически факти.  Предпоставките за аналогия на закона са уредени в чл.46, ал.2 ЗНА:  да се установи, че има празнина в законодателството. Правоприлагането по аналогия на закона е възможно само ако има правна норма, която се отнася до юридически факти, притежаващи някои общи признаци с тези, които не са уредени изрично. Следователно между изрично уредените случаи и тези, за които липсва правна норма, има освен някои общи черти и различия. Само сходството в някои от характеристиките на двата вида юридически факти логически не е достатъчно, за да се разпростре правната норма върху неуредените случаи. Необходимо е по-нататък да се вникне в смисъла на правната норма и да се потърси отговор на въпроса дали при определяне съдържанието на правните последици общите моменти са изиграли решаваща роля или обратно – различията между двата вида случаи. Ако законодателят е определил правните последици, като се е ръководил главно от ония признаци, които липсват в неуредените юридически факти, прилагането на правната норма по аналогия ще бъде изключено. Само когато общите признаци са обосновали възприетото в правната норма решение би могло да се направи логическият извод, че в нея мълчаливо е заложено едно правило с по-широко приложение, което обхваща в своя хипотезис всички случаи, които имат общите признаци, макар и да се различават от изрично неуредените факти и отношения. При аналогия на закона се прилага максимата: „Където основанието на закона е едно и също, еднакво трябва да бъде и законовото правило”.  Прилагането на дадена норма към изрично неуредени случаи трябва да съответства на целта на нормативния акт. Разкриването на целта на нормативния акт и на конкретната правна норма е необходимо, за да се изясни предполагаемата воля на законодателя за едно правило с по-широко приложение. Ако прилагането на правната норма към неуредените случаи противоречи на целите на нормативния акт, правоприлагането по аналогия няма да бъде оправдано нито от логическа, нито от социална гледна точка.  Изиква се също така правоприлагането по аналогия да не противоречи на морала, т.е. да не води до резултати, постигането на които не е оправдано от нравствено-етична гледна точка.  Наред с това трябва да се имат предвид и ограниченията, посочени в ал.3 на чл.46 ЗНА  че не могат да се обосновават чрез аналогия наказателна, админитративна и дисциплинарна отговорност. Не подлежат на приложение по аналогия и норми, които уреждат само изчерпателно изброени случаи.  Правоприлагането по аналогия на закона не означава, че правните последици на правната норма трябва да се приложат еднакво към неуредените случаи. С оглед на различията между юридическите факти е допустимо известно приспособяване към особеностите на неуредените групи случаи.  Пример: прилагането на разпоредбите за отговорност при евикция при продажбата към договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане; правилата за отговорността за недостатъци при продажбата към лицензионния договор; прилагането на чл.87 ЗЗД към многостранните договори и др.

51

Б.) Аналогия на правото /analogia iuris/.  Когато липсва правна норма, която урежда близък на неуредения случай, следва да се прецени, може ли липсващото правило да се изведе чрез аналогия на правото.  Този вид аналогия се основава на второто изречение от чл.46, ал.2  Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.  При нея мисловната дейност на правоприложителя е насочена най-напред към извеждане на такъв правен принцип, от който би могло да се изведе правило, приложимо за неуредените случаи. При липсата на изрични разпоредби, които формулират правните принципи, правоприложителят следва с помощта на логическия метод на индукцията да ги изведе от отделни правни норми. След като се обоснове подходящият принцип, от него чрез дедукция следва да се изведе и приложи правилото, с помощта на което може да се преодолее празнотата и да се даде защита на неуредения случай. Аналогията на правото също изхожда от имплицитно изразената воля на законодателя, но при нея логическото обобщение е на по-високо ниво.  Пример: Чрез аналогия на правото следва да се преодолее например празнотата на чл. 46, ал.2 ЗЗД, където се установява правилото, че вредите, причинени при крайна необходимост, следва да се поправят, но не се указва, кой дължи обезщетение за тях. Причиняването на вреди в състояние на крайна необходимост е уредено изрично в закона в случай на самозащита. Поведението на лицето е правомерно, поради което не следва да се прилагат по аналогия разпоредбите за деликтната отговорност, освен в случая, когато самото състояние на крайна необходимост се дължи на виновно противоправно поведение. Ако едно лице в състояние на крайна необходимост, за да защити блага на свои близки, причини вреди на трето лице, кой следва да обезщети пострадалия? Отговор не може да се даде чрез аналогично приложение на чл.60 и сл. от ЗЗД, защото в тези разпоредби не се урежда отговорност за причинени вреди на трети лица. При обсъжданата хипотеза на чл.46, ал.2 ЗЗД може да се преодолее, като се изходи от принципа: „Комуто изгодите от дадена дейност, нему и неблагоприятните последици, свързани с нея”. Този принцип е възприет в гражданското законодателство, като се прилага в чл.50, чл.60 и сл. от ЗЗД. Въз основа на него следва да се издаде правилото, че вредите при крайна необходимост следва да се поправят от лицето, което се е облагодетелствало от избягването на опасността, а не от прекия причинител. Това е възприето и в практиката на ВС. 2. Аргументи. А.) От противното:  При него се извежда правило за поведение, противоположно на изрично формулираното и относимо към противоположната хипотеза.  Законодателят използва различни начини за формулиране на правните норми. В едни случаи той урежда изрично както общото правило, така и изключенията от него. В други случаи изрично се формулират само изключенията от дадено правило, които се характеризират с определени особености. Правилото не се установява изрично, но може да се изведе от специалната норма. Правоприлагане с аргумент от противното е допустимо само спрямо правни норми, които уреждат изчерпателно изключенията от дадено общо правило. В тези норми се указват специалните предпоставки, при които настъпват правни последици, отклоняващи се от правилото. За всички случаи, които имат общите белези на изрично уредените, но не отговарят на специалните изисквания, действа правилото, което е в противоположен смисъл на изключителната правна норма. За да може да се приложи това логическо средство, е необходимо да сме сигурни, че изключенията са изчерпателно уредени в съответната правна норма.  Пример: Така от чл. 113 ЗЗД, според който отказ от неизтекла погасителна давност е недействителен, приложен с аргумент от противното, следва, че отказ от изтекла погасителна давност е допустим.  Пример2: От чл.94 ЗЗД, според който са недействителни уговорките за изключване или ограничаване на отговорността на длъжника за умисъл или груба небрежност, с аргумент от противното следва, че уговорки за изключване или ограничаване на отговорността на длъжника при небрежност са действителни. Б.) За по-силното основание:  При правоприлагането с аргумент за по-силното основание логическите заключения се основават на правни норми, в които се уреждат правни последици, съотносими по своя обем с последиците на изрично неуредените случаи. В изрична правна норма се урежда цялото, но от нея могат да се изведат логически, въз основа на закона за тъждеството, правила за частта. Или обратно, от изричната уредба на частта се прави логическо заключение за цялото. При този логически способ се използва също съотношението между два юридически факта като средство и цел, от които единият е уреден, а другият не.  Правоприлагането с аргумент за по-силното основание се основава на четири правила, които въвежда за различни хипотези: 1) Който има право или е длъжен да извърши по-голямото по обем и количество, по-тежкото, той има право или е задължен да извърши по-малкото по количество, по-ограниченото, по-лекото, което не е уредено в закона.

52

 Например: Например в Конституцията и в ЗДС се урежда възможността да се отчуждава частна собственост за особено важни нужди на държавата срещу предварително и равностойно обезщетение. Макар да не е изрично уредено, на по-силно основание е допустимо и временно завземане на имоти за използване при особено важни нужди на държавата срещу равностойно обезщетение. 2) На когото е забранено по-малкото, по-лекото, по-ограниченото, на него е забранено и по-голямото, потежкото, цялото, макар да не е уредено изрично. 3) Условията, които законът поставя за упражняване на по-ограниченото право, на по-силно основание е необходимо да се съблюдават и при упражняване на по-широкото по обем.  Например: Ако по чл.16, ал.3 ЗЗД за едностранно изменение на договора, сключен при общи условия, се изисква писмено уведомяване, за едностранно прекратяване на договора с по-голямо основание се изисква такова уведомление. 4) Ако законът изрично допуска постигането на определена цел, от това може да се направи изводът, че са допустими и средствата, които могат да послужат за постигането на целта. Когато са позволени от закона средствата за постигането на целта, това означава, че и целта е позволена. Такива логически заключения могат да се направят и при противоположните по смисъл хипотези: когато е забранена целта, забранени са и всички средства за постигането к.  Например: Законодателят повелява да се изпълняват всички данъчни задължения, не се допуска заобикаляне на данъчните рапоредби, от което следва, че всяко правно средство, което се изполва за тази цел, е недопустимо. От изричната забрана на средствата следва, че и целта, която с тях се преследва, е непозволена.

6 Правоотношение
I. Понятие и обща характеристика.  Изследването на научното понятие „гражданско правоотношение” следва да се основава на постиженията на общата теория на правото при определяне на родовото понятие „правоотношение”. 1. Понятие за „правоотношение”. Определение: Правоотношението е връзка, която възниква въз основа на правните норми между лица, признати от тези норми за правни субекти и която се състои от права и задължения.  Най-същественият белег на правоотношението е неговата връзка с обективното право. То възниква и съществува само доколкото правните норми определят юридическите факти, които го пораждат, неговото съдържание или поне допускат съществуването му. Правоотношението е резултат от осъществяване на юридически факти, т.е. факти от действителността, уредени от правните норми. Правните норми въздействат върху поведението на лицата в обществото, като пораждат при осъществяване на определени факти правоотношения или внасят промени в тях. Различните правоотношения са конкретизация на правните норми, техният модел, приложен към конкретни факти и лица. Т.е. (от помагалото) правоотношението е важен елемент от механизма на правното регулиране, етап от реализацията на обективното право. То предполага наличието на други два обуславящи го елемента: 1 – правоотношението възниква на основата на правна норма (тя е неговото правно основание); 2 – правоотношението възниква при проявление на определен юридически факт (той е неговото фактическо основание).  Правоотношението е създадена от теорията научна абсракция, но същевременно и легално понятие. Законодателят си служи с него, макар и да не го определя. Чл. 124. ГПК (1) Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Чл. 34. УПЗНА С преходни разпоредби се продължава действието на правила, отменени с новия нормативен акт, или се урежда тяхното прилагане спрямо висящи правоотношения или спрямо юридически факти, които са започнали, но не са завършени при действието на отменения акт.  Правоотношението се схваща като последица от определен юридически факт, който поражда права и задължения. Според чл.8, ал.1 ЗЗД правоотношението, което се поражда от договора, е правна връзка между лицата. Допълнително указание за етеството и съдържанието на тази правна връка може да се изведе от чл.44 ЗЗД, който се отнася до едностранните волеизявления като юридически факти, които пораждат, изменят или прекратяват правоотношения. Според тази разпоредба едностранните волеизявления могат въз основа на закона „ да пораждат, именят или прекратяват права и задължения”.  Оттук и изводът, че правоотношението е правна връзка между лица, между правни субекти, а не между лица и вещи, защото последните не могат да бъдат носители на права и задължения. От тези и много други разпоредби

53

(чл.45, ал.1; чл.55, ал.1; чл.183 и др. ЗЗД) следва, че правоотношението не е конкретно взаимодействие между лица, защото то не включва по необходимост човешко поведение. Конкретните човешки постъпки могат да са юридически факти, които пораждат правоотношението. Такива постъпки са упражняването на правото и изпълнението на правното задължение, но не и самото правоотношение.  Правоотношението има мислено (идейно) битие, защото правата и задълженията нямат материален характер, а се възприемат единствено чрез разума.  Конкретните правоотношения са част от социалната действиетелност, защото те съществуват независимо от знанието и волята на правните субекти. 2. Понятие за „гражданско правоотношение”.  Гражданските правоотношения са вид правоотношения, поради което тяхното определение може да се извърши въз основа на родовата категория, като се обосноват и прибавят видовите признаци, характерни за тях.  Определение: Гражданското правоотношение може да се определи като възникнала въз основа на правните норми от конкретен юридически факт връзка между равнопоставени правни субекти: физически, юридически лица и държавата, която се състои от субективни граждански права и правни задължения.  Специфичните видови признаци на гражданското правоотношение:  Гражданското правоотношение също възниква от юридически факти, но при тях връзката с обективното право не винаги е така непосредствена, че да се изисква юридическият факт да е предвиден в хипотезата на конкретната правна норма. Въз основа на принципа на договорната автономия, уреден в чл.9 ЗЗД, гражданскоправните субекти могат свободно да определят вида и съдържанието на договорите, които сключват, стига да не нарушават повелителни правни норми и добрите нрави. Договорите, които не са изрично уредени в гражданското законодателство, но са допустими въз основа на чл.9 ЗЗД, са подложени само на обща правна уредба чрез общите правила на ЗЗД.  Гражданските правоотношения могат да възникнат не само от юридически факти на гражданското право, а също и от властнически актове като административни актове, съдебни решения или от фактически състави, които включват такива актове. Властническите волеизявления, които пораждат граждански правоотношения, се регламентират от юридически факти от негражданскоправни норми. Затова и според М. Павлова отрасловата принадлежност на правната норма, въз основа на която възниква правоотношението, не е съществена за определяне на последното.  Според М. Павлова с най-голямо значение са:  Качеството на правните субекти, страни по правоотношението  Органи на някои от субектите на гражданското право имат двойствено правно положение, защото същевременно са и държавни органи. Това се отнася за органите на държавата като субект на гражданското право и на публичноправните юридически лица. В гражданските правоотношения държавата и държавните юридически лица участват не като носители на властнически правомощия, а като равноправни субекти.  Видът на правата и задълженията  гражданските правоотношения се състоят от субективни граждански права и правни задължения.  Тристранен възглед: Гражданското правоотношение има две страни. Едната е носител на субективното право, а другата – носителят на правното задължение. Всяка страна може да включва един или повече правни субекта. Не може да се сподели разбирането, застъпено в съветската правна теория, че всяко правно отношение включва и държавата като страна, която се намира в правоотношения както с носителя на субективното право, така и със задълженото лице. Този възглед търпи критика както от теоретическа, така и от практическа гледна точка. Не е допустимо да се свързват в единство разнородни правни категории – правоотношения между равнопоставени субекти с властнически правомощия. Властническите правомощия с правозащитните държавни органи при нужда възникват от други юридически факти (при неизпълнение на правни задължения, след сезиране), различни от тези, които пораждат гражданското правоотношение.  Гражданско правоотношение и гражданскоправен институт: От гражданските правоотношения като конкретна последица от действието на правните норми трябва да се отличават гражданскоправните институти. В правната теория няма единомислие при определяне на понятието „правен институт”. В. Ганев схваща това понятие като съвкупност от абстрактните правоотношения, породени от абстрактни юридически факти и обхванати в единство от обща законодателна идея.  Правният институт не е абстрактно отношение, както приема В. Ганев, а съвкупност от норми, уреждащи даден вид отношения. II. Правно отношение и правна връзка.  Разликата е в субектите и съдържанието /вида на субективното право/.

54

 Правната връзка: Правната връзка е механизъм, свързан с абсолютните субективни права. Тя никога не е затворена – известна е само едната страна – титуляр на абсолютното право (примерно на собсвеност). За всички останали съществува всеобщ правен запрет от публичен характер да не се вреди другиму. Тя се доближава до правното отношение едва когато някой наруши абсолютното право. По този начин се определя вече и другата страна – претенцията има към кого да бъде насочена. От този момент вече има ново правоотношение (деликт, вещни претенции).  Правно отношение: Обратно на правната връзка, правоотношението е винаги затворено. То се свързва по-скоро с относителните субективни прва. Тук и двете страни са определени или поне определяеми.  В характеристиката на правното отношение, според проф. Русчев, не се включва правната връзка.  Във връзка с това деление някои автори, които не го споделят, говорят за относителни и абсолютни правоотношения. III. Възникване.  В доктрината съществува спор: 1) Първо възникват субективните права и правните задължения, а правоотношението изпълнява функцията на една връзка между тях. 2) Правоотношението възниква първо  настъпва с проявлението на юридическия факт, но преди проявлението на субективните права и правните задължения. 3) И правоотношението, и субективните права и правните задължения възникват едновременно с проявата на юридическия факт. IV. Елементи на гражданскоправното отношение. 1. Съдържание.  Едно или повече субективни права и едно или повече правни задължения.  Корелативност: т.е. на всяко субективно право съответства насрещно задължение и на всяко задължение насрещно право. Това, според проф. Русчев, не е така, освен при притезателните субективни права.  Съществува мнение, че съдържанието е единственият елемент, тъй като предметът и страните са предпоставки за възникване на правоотношението. Субективните права не могат да възникнат, ако няма титуляр и обект. 2. Страни /участници/.  Поне два гражданскоправни субекта.  Те са винаги конкретно определени лица /или поне носителят на субективното право/.  За участници се говори, когато на субективните права не отговарят насрещни задължения. 3. Предмет/Обект. А.) Обект.  Обектът на правоотношението е вид благо, имуществено или неимуществено, с материален или нематериален характер, човешко поведение, във връзка с което се формират права и задължения. Б.) Предмет.  Предметът на правоотношението представлява насочеността на поведението на задълженото лице, чрез което се удовлетворява интересът на кредитора.  Правоотношенията се различават по предмета, а не по обекта. Може да има правоотношение с един и същ обект, но с различен предмет. Например: обект – недвижим имот. Той е такъв при правоотношение по наем, покупкопродажба, ипотеки. При наема предметът е предоставяне на ползване. При продажбата – прехвърляне на собственост. При ипотеката – учредяват се обезпечителни права. Юридическият факт, от който възниква правоотношението, не е негов елемент, а негова предпоставка. Юридическите факти, които пораждат гражданското правоотношение, определят неговата правна природа, а оттам и правните средства за защита на накърнените права по него. От това, дали правото за използване на вещта възниква от договор за наем или от договор за учредяване на вещно право на ползване, зависи дали ще се породи облигационно или вещно право, с какви искове то може да се защитава. Затова има и изискване в исковата молба да се впишат фактите, от които произтичат претендираните права. V. Видове. 1. Според това, дали страните имат само права или както права, така и задължения. А.) Едностранни.  едната страна има само права, другата – само задължения:

55

 пример: заем с лихва – реален договор, парите се дават в момента на сключването, след което заемодателят няма задължения, а само 2 права – да получи главницата + лихва. Б.) Двустранни.  всяка страна има както права, така и задължения, между които е налице насрещност:  пример: продажба, наем. В.) Многостранни. ако липсва насрещност, а е налице еднопосочност между правата и задълженията на всеки от участващите в правоотношението: например: д-р за дружество. 2. Според броя на субективните права и правните задължения, които включват гражданските правоотношения. А.) Прости.  Включват само едно субективно право и съответстващото му правно задължение:  Например: договор за заем за послужване  едната страна предоставя на другата непотребима вещ за временно ползване безвъзмездно, след което ползвателят дължи връщането к;  Пример2: връщане на дадено по една нищожна или унищожаема сделка – чл.34 ЗЗД.  Простите граждански правоотношения са едностранни, защото едната страна по тях има само субективно право, а другата само правно задължение. Б.) Сложни.  От един юридически факт между едни и същи страни възникват две или повече субективни права и правни задължения.  Те могат да бъдат едностранни (едната от страните има само субективни права, а другата само правни задължения – паричен заем с лихва) или двустранни (всяка от страните притежава както субективни права, така и правни задължения – продажба, наем и др.).  При сложните правоотношения трябва да се държи сметка за относителната самостоятелност на отделните субективни права и правни задължения. За всяко от тях е възможно да има различен правен режим за начина на упражняването им и защитата. Възможно е в различни моменти да настъпва изискуемостта на отделните вземания; да има различия при погасителната давност; в различни моменти те да прекратяват съществуването си. Практическият интерес от характеризирането на гражданските правоотношения като сложни се проявява и във възможността за прехвърляне на отделни субективни права и правни задължения на други правни субекти. ПРИМЕРИ:  Чл.183 ал.1 ЗЗС  Чл. 183. С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати.  Чл.222 ЗЗД  Чл. 222. С договора за замяна страните се задължават да си прехвърлят взаимно собствеността върху вещи или други права.  Чл.258 ЗЗД  Чл. 258. С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение. В.) Комплексни.  Някои сложни граждански правоотношения или съвкупност от прости и сложни се квалифицират като комплексни.  Те включват субективни права с различни обекти и от различен вид. При тях е възможно по-често, отколкото при останалите правоотношения, част от субективните права да възникнат от един юридически факт, след като между същите субекти се осъществяват допълнително и нови юридически факти, които пораждат още субективни права и правни задължения. За комплексните правоотношения е характерно, че включват субективни права от различен вид, които се уреждат от различни дялове на гражданското право или даже от други отрасли на частното право, например трудовото.  Пример: Членственото правоотношение на участник в сдружение с идеална цел може да включва и трудови или граждански правоотношения по събиране на вноските на останалите членове. Това правоотношение е комплексно, защото включва имуществени задължения за вноски в пари или натура, неимуществени права и задължения за участие в управлението, задължения за извършване на определена работа, права да се ползва от услуги, които сдружението предлага на своите членове (печатна база, почивна станция).  При комплексните правоотношения се налага още повече, отколкото при другите сложни правоотношения, да се държи сметка за различията в режима на отделните субективни права и правни задължения, поради различното им правно естество. Освен това при тях трябва да се съобразяват и по-късно настъпилите права и задължения.

56

7 Субективно право и правно задължение
I. Субективно право и правно задължение. 1. Понятие за субективни граждански права.  Този термин не е познат на римското право.  Той е творение на германската пандектна школа от 18. век.  Синоними:  Чл.1 ал. ЗГР  (3) Гражданската регистрация включва съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от другите лица в обществото и в семейството му в качеството на носител на субективни права, като име, гражданство, семейно положение, родство, постоянен адрес и др.;  „може”  чл.124, ал.1 ГПК; чл.87 ал. 1,2,3 ЗЗД; чл. 90,91 ЗЗД;  „иск”, „може да иска”  чл.34, ал.3 ЗС; чл.19, ал.3 ЗЗД; чл.59, ал.2 ЗЗД;  „има право”;  „правомощие”;  И др.  Три правни белега са определящи: 1) Призната от закона правна възможност на определено лице да извършва определено действие на базата на юридически факт; 2) Възможност да изисква определено поведение от трети лица; 3) Правна възможност на титуляря да получи определено имуществено или неимуществено благо, чрез което да задоволи свой интерес. Определение: Субективното гражданско право е възникналата от определен юридичеки факт и въз основа на гражданскоправна норма възможност за определено лице, която е гарантирана и защитена от закона, да има определено поведение или да изисква от други лица спазването на определено поведение (или получаването на определен резултат, благо – М. Павлова) (с цел задоволяване на негови законни интереси – В. Таджер). Според М.Павлова интересът, който субективното право може да обслужи, не е част от неговата същност. Интересът е цел на упражняването на субективното право.  Субективно/Обективно право:  Субективните права са част от правоотношението.  Обективното право представлява съвкупност от правни норми, които признават и осигуряват защитата на накърнени субективни права.  Субективно право/Правоотношение:  Субективните права са елемент от съдържанието на правоотношението, а абсолютните субективни права от правната връзка (според зависи ). 2. Теории за субективното право. 1) Естественоправна /Гроций/ Законът не създава, а само признава и защитава субективните права, които са иманентно присъщи на всеки човек още от раждането му. Не изяснява правилно същността на субективните права. 2) Волева теория /Савини, Пухта, Виндшайд/  Субективното право е отдадена от закона волева власт на титуляря. Субективните права съществуват и без да се упражняват, притежават се от лица, които нямат правнорелевантна воля. Може да се каже, че субективното право е възможност за упражняване на волева власт – подчиняване на поведението или имуществото на задълженото лице, но това е воля, неразривно свързана с правния ред, воля на закона. Това понякога води и до смесването на обективно и субективно право. 3) На интереса /Йеринг/  Субективното право е правнозащитен интерес. По-скоро е средство за задоволяване на определени потребности и интереси (като не бива да се смесва средството – субективното право, с целта на неговото упражняване – интереса). Възможно е субективното право да служи за задоволяване на чужд интерес. Само че в гражданското законодателство ако интересът отпадне, правото не се прекратява. 4) Еклектични /преобладаващи у нас/  Съчетават волевата теория с тази на интереса – субективното право е възможност за носителя да има или да изисква определено волево поведение с цел задоволяване на определен интерес. 5) Отрицателни /Келзен/  водещата категория е правното задължение, а субективното право има второстепенно значение като негово отражение. 3. Правно задължение.  Терминът „гражданскоправно задължение” се използва предимно в литературата.

57

 В закона: „задължава се”; „дължи”; „длъжен е”; „трябва”; „отговаря”; „отговорен е”; „не може” и др.  Определение: Породена от конкретен юридически факт въз основа на правна норма и защитена от закона правна обвързаност на задълженото лице спрямо носителя на субективното право – да даде, извърши или не, да търпи настъпването на правна промяна в правната си сфера.  Правното задължение е другият елемент от съдържанието на правоотношението.  Корелационна връзка: Изразява се в това, че на всяко субективно право съответства насрещно задължение. Срещу всеки титуляр на субективно право стои задължено лице. Според различните виждания, при абсолютните права, които съществуват в рамките на правната връзка – задалжени са или всички субекти, или няма задължени, преди да не бъде нарушено.  Няма същински задължения, когато законът установява спазването на определено поведение като условие за възникване на определено субективно право – например: купувачът трябва да прегледа вещта и да уведоми продавача за открити недостатъци – чл.194 ЗЗД.  В някои случаи упражняването на субективното право се въздига до правно задължение – т.е. има задължение за упражняване на субективното право. Например: Родителските права (чл.68 и сл. СК) – неизпълнението им се санкционира с ограничаване или лишаване от родителски права (чл.74,75 СК).  Основни черти:  По същността си всяко гражданскоправно задължение е конкретна юридическа обвързаност на едно лице, наречено длъжник, спрямо носителя на СП.  С оглед на съдържанието си гражданскоправното задължение се изразява в обвързаността на длъжника за спазване на определено поведение (действие или бездействие) или да търпи определено поведение от страна на титуляря на субективното право и последиците от него. Например: право на развод по чл.99 СК – другият съпруг няма какво да направи, освен да понесе последиците от потестативното право на развод. Пример2: двама наследници – единият иска да даде апартамента под наем, другият – да го продаде. Не могат да се разберат – единият подава иск за делба по чл.34 ЗС, другият не може да се противопостави на делбата, а е длъжен да търпи.  Гражданскоправното задължение възниква от проявлението на определен юридически факт въз основа на правна норма. Най-често гражданскоправното задължение и субективното право възникват въз основа на един и същ юридически факт. Пример: сключване на договор за наем по чл.228 и сл. ЗЗД или за изработка по чл.258 и сл.от ЗЗД.  Неизпълнението на гражданскоправното задължение е обезпечено от закона при неизпълнение. Пример: ЗЗД  Чл.79 – договорна отговорност; Чл.45 – деликтна оговорност; Чл.92 – неустойка; Чл.93 – изгубване на даден задатък; Чл.87 – право на разваляне на договор. o Изпълнението на неудовлетворени притезания е обезпечено със средствата на държавната принуда по реда на изпълнителния граждански процес. Без обезпечаване от държавна принуда са само т.нар. naturalis obligacium (естествени задължения), които не могат да бъдат изпълнени по принудителен ред, тъй като правото на иск за тяхното изпълнение се е погасило по давност (чл. 118 ЗЗД); самото право обаче си остава налице и изпълнението му не е недължимо платено. Такива задължения могат да бъдат изпълнени само доброволно от задълженото лице. Ако длъжникът не е знаел, че е можел да се противопостави, но все пак е дал – после няма иск за недължимо дадено. Не е знаел, че задължението му е погасено, но е престирал – не може да иска връщане.  Неизпълнението на ГПЗ само по себе си представлява нов самостоятелен правопораждащ юридически факт, от който може да възникне гражданска отговорност за вреди, ако е налице виновно неизпълнение и е налице причинна връзка между неизпълнението и вредите. Аргумент: Чл. 82,86,92,93 ЗЗД.

4. Субективното право като притезание /претенция; право на иск в материален смисъл/.  Основната характеристика на гражданските права е тяхната гарантираност. Има спор дали възможността на титуляря да наложи по реда на изпълнителното производство е елемент на субективните права, или е отделно правомощие, което възниква от неизпълнението. Т.е. дали правото на иск е елемент от субективното право или е отделно правомощие, което се появява по-късно и е самостоятелен елемент.  2 становища:

58

1.) Поддържа, че възможността за принудително изпълнение на субективното право е самостоятелно субективно право, което е с процесуален, а не материалноправен характер. На това мнение са Таджер, Живко Сталев и др. Това процесуално право се нарича право на иск. По определение правото на иск е процесуално правомощие на надлежната страна (легитимираната) да възбуди чрез иск производство за разрешение на гражданскоправен спор със силата на пресъдено нещо. Изразява се във възможността титулярят на субективното право да се обърне към съда или арбтража с искане за защита. По естеството си правото на иск не е гражданско субективно право, а е публично субективно право на оправомощеното лице да иска от съда да разгледа отправената до него молба за защита на негови накърнени права. Правото на иск е от категорията на потестативните права, защото чрез него правоимащото лице, ищецът, задължава съда да разреши конкретен спор според обстоятелствената част на исковата молба – чл.2 от ГПК. Щом правото на иск бъде упражнено по установения ред, съдът няма право да откаже разглеждането на спора. Затова определяме (проф. Матеева също) правото на иск като потестативно. Адресатът на това право е съдът. Правото на иск е функционално свързано с конкретно субективно материално право, което е накърнено и за което се търси правна защита. Правото на иск има служебна роля да е средство за защита на накърнените субективни граждански права, като засегнатата страна се наложи на другата със съдебно решение. 2.) Повлияно е от германската пандектна правна мисъл, която възприема понятието материалноправно притезание. Всяко субективно гражданско право (без естествените права) включва в съдържанието си възможността за принудителното му изпълнение. На това мнение са Василев, Кожухаров, Апостолов, Павлова. Това право не бива да бъде разглеждано като статично правно явление, защото в хода на съществуването си то може да преминава от едно състояние в друго. Ако субективното право бъде упражнявано чрез добросъвестно действие или бездействие на задълженото лице, свойството на субективното право да бъде осъществено по принудителен ред остава да съществува в латентно състояние. В случай че задълженото лице не изпълни задължението си и наруши субективното право, това право преминава в състояние на „бойна готовност”. То става неудовлетворено притезание. Възможността на титуляря да наложи принудително изпълнение се активира. Това състояние на субективното право е притезание (претенция, право на иск в материалноправен смисъл). По-голямата част от субективните граждански права като лични, вещни, авторски, патентни, семейни, наследствени преминават в състоянието на притезания от момента, в който се прояви неправомерният юридически факт на тяхното нарушение. Абсолютните вещни права – принудителното осъществяване на субективното право може да се упражни само по отношение на конкретен нарушител, т.е. щом някой ги наруши (от този момент е известно 2рото лице). При облигационните субективни права пък – превръщат се в притезания в момента, в който настъпи техният падеж, т.е. станат изискуеми /чл. 69, 70, 71 във връзка с чл. 84 от ЗЗД/. Т.е. единственият случай, при който облигационно право може да възникне още от началото като притезание, е случаят, при който облигационното задължение е без определен срок за изпълнение. Чл. 69 ЗЗД – задължението възниква като изискуемо, но длъжникът изпада в забава от момента на подаване на иска. За илюстрация на вътрешната динамика – и след като е преминало в състояние на притезание, субективното право пак може да се промени – например след изтичане по давност. В срока правото не е упражнено – чл. 118 ЗЗД. След изтичане на давностния срок субективното право не изчезва, но става негодно за правна защита (губи се не самото право, а правото на иск – да се търси защитата му по съдебен ред), защото излиза от състоянието си на притезание и преминава в естествено правно състояние “naturalis obligatio”.  Проф. Матеева е за втората теза. Правно значение  Реализацията на защитата – в това е правното значение на горепосочения спор. Притежаването не на какво да е субективно право, а на притезание от ищеца е неотменна предпоставка за уважаване на иска по чл. 124, ал.1, предложение 1 и ал. 2 от ГПК. Притежаването на неудовлетворено притезание е предпоставка да се издаде изпълнителен лист по чл. 404 и следващите от ГПК. Съдът няма да уважи осъдителния иск, ако ищецът притежава СП, но то не е в състояние на притезание. Пример: давам заем, който трябва да се върне до 30.06.2009 г. Имам субективно право на вземане. На 30.04.2009 г. предявявам иск срещу заемателя да получа сумата, съдът няма да уважи иска. Тук субективното право на иск е още латентно. След падежа – притезание.  От притежаването на неудовлетворено притезание зависи още законосъобразността на самозащитата и самопомощта. Чл. 124. (1) Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. (2) Може да се предяви иск за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението. II. Видове субективни права. 1. С оглед на това, дали за осъществяването на субективното право е необходимо насрещно поведение: А.) Притезателни.

59

 Титулярят на субективното право има право да поиска от задълженото лице извършването или не на нещо /облигацнионни, вещни, авторки права и др./. Б.) Непритезателни.  Титулярят на субективното право едностранно въздейства върху правната сфера на насрещно задълженото лице, като предизвика пораждане, изменение, прекратяване, погасяване на изгодни за него правни последици, изразяващи се във възникването, изменението на субективни права или правни качества.  Насрещно задълженото лице е обвързано единствено да търпи, без да може да противодейства.  ПРИМЕРИ: o Чл.87 ал.1 ЗЗД  Разваляне на договор поради виновно неизпълнение на другата страна; o Чл.227 ЗЗД  Иск за отмяна на дарение; o Чл.27 ЗЗД  Право да се унищожи договор поради порок във волята; o Чл. 34 ЗС  Право на делба; o Чл.99 ал.1 СК Право на развод.  Практическо значение на делението: С оглед на способите при тяхната правна защита.  Притезателните  защитават се чрез установителни и осъдителни искове /чл.124 ал. 1,2 ГПК/. Чл. 124. (1) Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. (2) Може да се предяви иск за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението.  Непритезателни  защитават се с конститутивни искове /чл.124 ал.3 ГПК/. (3) Иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предяви само в предвидените в закон случаи.  Примери за конститутивен иск: o Чл.87 ал.3 ЗЗД  Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това. o Чл.33 ал.2 ЗС  Ако декларацията по предходната алинея е неистинска или ако третото лице купи частта на съсобственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересованият съсобственик може да изкупи тази част при действително уговорените условия. Искът трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата. o Чл.19 ал.3 ЗЗД  Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила.  Някои се погасяват с преклузивни, а не с давностни срокове  Чл.33, ал.3 ЗС: Ако съсобственикът не плати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизането на решението в сила, това решение се счита обезсилено по право. 2. В зависимост от броя на правомощията, съдържащи се в субективното право: А.) Прости.  Субективното право съдържа едно единствено правомощие. Например: вземането на цената от договор за продажба по чл.183 ЗЗД. Б.) Сложни.  Субективното право съдържа повече от едно отделно правомощие.  Например: всички вещни са без изключение такива.  Практическо значение: При сложните права трябва да се държи сметка за отделните правомощия, които се защитават с различни правни средства.  Примери: 1) Някои ми отнема владението на моя вещ  ревандикационен иск по чл.108 ЗС. 2) Собственик съм на поземлен имот – някой започва строителство на гараж на разделителната линия  Правя предупреждение, изпращам нотариална покана и ако не помогне – негаторен иск по чл.109 ЗС. 3) Някой има констативен нотариален акт (чл.587-588 ГПК), че моят имот е придобит от него по давност  предявявам установителен иск. 3. В зависимост от това, дали при упражняването на правото може да се установи определена парична облага, или не съществува такава възможност:

60

А.) Имуществени.  При упражняването им може да се получи оценима в пари облага.  Всички вещни(!) и наследствени, част от авторските, голяма част от облигационните и някои семейни. Б.) Неимуществени.  Упражняването на правото не носи имуществена облага.  Личните права  име, живот, телесна неприкосновеност.  Организационно-членствени права в кооперативно устроените юридически лица  право на глас в общото събрание; право на лицето да бъде избирано и да избира органите на юридическото лице; право да обжалва незаконосъобразни решения на общото събрание на юридическото лице.  Практическо значение:  С някои изключения неимуществените права са непрехвърлими, ненаследими, несеквестируеми.  При неимуществените субективни права възникват неимуществени вреди – в тези случаи съдът преценява по справедливост /чл.52 ЗЗД/.  Само имуществените права могат да служат за обезпечение или за предмет на принудително изпълнение. Някои изключения :  чл. 56, ал.2 ЗС  право на ползване – вещно(!), имуществено право, но не може да се пехвърля.  Право на семейноправна издръжка  имуществено, но ненаследимо. 4. В зависимост от това, дали субективното право може да се прехвърля между титуляри, т.е. да сменя носителя си: А.) Прехвърлими.  Могат да сменят титуляря си.  По правило имуществени с някои малки изключения, изрично предвидени в закона  правото на ползване и издръжката.  С договор може да се уговори непрехвърлимост, но тя не обвързва третите лица.  Прехвърлят се със сделки между живи и с оглед на смъртта. Б.) Непрехвърлими.  Субективното право не може да сменя титуляря си.  С оглед на личността – те са неотделимо свързани с личността.  Не могат да се прехвърлят и наследяват.  По правило неимуществени права.  Изключения: o Чл.15 ТЗ  правото на фирма може да се прехвърля заедно с предприятието. o Чл. 57 ЗН  правото на наследяване се наследява, ако не е било упражнено,но не може да бъде прехвърлено. 5. В зависимост от това, дали съществуването на едно право е обусловено от друго: А.) Главни.  Субективните права, които могат да съществуват самостоятелно и независимо от наличието на друго субективно право.  Такива са повечето субективни права. Б.) Акцесорни.  За възникването и съществуването им е необходимо наличието на главно субективно право.  Типичен пример – всички обезпечения/поръчителство; залог; ипотека/.  Практическо значение:  Всички промени, които настъпват в главното субективно право, се отразяват върху съдбата на акцесорното. Аргумент: чл.119 ЗЗД и чл.148 ЗЗД /специална хипотеза по отношение на чл.119/. Чл. 119. С погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Чл. 148. Прекъсването на давността по отношение на длъжника или отказът му от изтекла давност няма действие спрямо поръчителя; прекъсването на давността по отношение на поръчителя или отказът му от изтекла давност няма действие спрямо длъжника. 6. В зависимост от кръга на насрещните лица и съдържанието. A.) Абсолютни.  Това са субективни права, на които съответства задължението на всички останали лица (неограничен кръг субекти) да не пречат на носителя на правото да си го упражнява. Затова се поддържа, че няма правоотношение, а правна връзка. При нарушение на задължението за въздържане от действия възниква претенция срещу нарушителя. Примери: право на собственост; на име и др.

61

Б.) Относителни.  Субективни права, на които съответства задължение на насрещната страна (едно или няколко индивидуално определени лица).  Примери: преди всичко облигационни. Чл. 21 ЗЗД Договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи. 7. Според клоновата им принадлежност. А.) Лични.  Имат за обект неимуществени права  живот; здраве; свобода; име; глас; образ; чест.  Регламентация: От общата част:  Гл. II КРБ – основно;  Закон за авторското право и сродните му права;  Закон за патентите и регистрацията на полезните модели;  Закон за марките и географските означения;  Чл.12 ЗГР – името. Характеристика:  Абсолютни;  Неимуществени;  Непрехвърлими;  Притезателни;  Потестативни (много рядко) – право да се сменя името;  Безсрочни (в по-голямата си част). Б.) Вещни.  Имат за обект само телесни вещи.  Изучават се от вещното право.  Регламентация:  ЗС /общ/;  ЗДС /специален/;  ЗОС /специален/;  ЗУТ;  ЗГ;  ЗВ.  numerus clausus  законоустановеност и изрично изброяване в закона.  Има и друг подход  страните могат да моделират съдържанието и вида.  Във връзка с вещните права могат да възникнат някои потестативни, които не са вещни /право на делба/. Характеристика:  Абсолютни;  Имуществени;  Притезателни;  Сложни;  Прехвърлими;  Наследими;  Секвестируеми.  Изключение от горното: Правото на ползване – чл.56-62 ЗС. В.) Облигационни.  Отнасят се до различни видове престации /съдържанието на това, което се дължи – dare, facere, non facere/.  Изучават се от облигационното право.  Титулярят им винаги има право за изискване на определено поведение. Характеристика:  Относителни;  Имуществени /в по-голямата си част/;  Притезателни /по-често/;  Прехвърлими /най-често чрез цесия – чл.99 и сл. ЗЗД/;

62

 Наследими;  Секвестируеми;  Потестативни /по рядко/. o Чл.87 ал.1,3  Разваляне на договор поради виновно неизпълнение на другата страна. o Чл.227 ЗЗД  Иск за отмяна на дарение. Г.) Авторски и сродни.  Предмет:  Авторски  литература, изкуство, наука.  Сродни  авторски изпълнения на артисти, радио и телевизионни програми, звукозапис.  numerus clausus изрична и изчерпателна уредба в закона.  Регламентация:  Закон за авторското право и сродните му права;  Закон за радиото и телевизията;  др. Характеристика:  Абсолютни;  Имуществени;  Неимуществени;  Срочни.  Изучават се от право на интелектуалната собственост. Д.) Семейни.  Възникват от точно определен юридически факт  брак, родство, настойничество и т.н.  Изучават се от семейното право. Характеристика:  Имуществени  Чл.19-30 СК;  Неимуществени  Чл. 14-18 СК.  Поради естеството си някои не могат да се изпълняват принудително.  Юридическата санккция: o между съпрузи – развод. o между родители и деца  чл.74,75 СК – ограничаване и лишаване от родителски права. Е.) Наследствени.  Възникват винаги от юридическия факт на смъртта и са свързани с преминаването на наследствената маса у наследниците /чл.1 ЗН/. Характеристика:  Имуществени;  Прехвърлими;  Наследими  самото право на наследяване е наследимo /чл.57 ЗН – наследствена трансмисия/.  Приемат се правата и задълженията съвкупно.  Регламентация:  Закон за наследството /основно/;  Чл.60 ТЗ  прехвърляне на фирма;  Чл.17 ЗАПСП  Упражняване на неимуществени права след смъртта на автора;  ЗЖСК;  др. III. Преобразуващи права /потестативни/. 1. Понятие, обща характеристика, възникване. Определение: Потестативни права са тези, титулярят на които може едностранно да предизвиква правна промяна в чужда правна сфера или в статуса на друг правен субект, независимо от неговата воля, който е длъжен само да търпи.  Терминът не е легален, а е привнесен от Германия.  Потестативните /преобразуващите/ права се наричат още и вторични или секундарни, защото предполагат едно съществуващо вече гражданско правоотношение, на базата на което те възникват. Например: Право на развод на база брачно правоотношение – чл.99 СК;

63

Право на делба на база съсобственост – чл.34 ЗС.  Възможно е да възникне и заради порок: Например: Порок във волята – чл.27,32 ЗЗД.  Още примери за потестативни права по дялове:  В личното: o Чл.5 ЗЛС във връз. Чл.336-340 ГПК  Поставяне под запрещение; o Чл.19 ал.1 ЗГР  Промяна на име.  Във вещното: o Чл.34 ЗС във връз. Чл.341-355 ГПК  Съдебна делба; o Чл.33 ал.2 ЗС  Ако декларацията по предходната алинея е неистинска или ако третото лице купи частта на съсобственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересованият съсобственик може да изкупи тази част при действително уговорените условия. Искът трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата.  В облигационното: o Чл.19 ал.3 ЗЗД във връз. с чл. 362-364 ГПК  иск за обявяване на предварителния договор за окончателен; o Чл. 87 ал.1-3  разваляне на договор поради виновно неизпълнение на отсрещната задължена страна; o Чл. 227 ЗЗД  отмяна на дарение.  В авторското: o Чл.63 ал.6 ЗАПСП  право на автора да изкупи изходния материал на произведението след обявяване на продуцента в несъстоятелност.  В семейното: o Чл.99 СК  Право на развод; o Чл.28 ал.1,3  Определяне по-голям дял на съпруга.  В наследственото: o Чл.28,29 ЗН  Запазена част (необходим наследник); o Чл.30 ЗН  Възстановяване на запазената част; o Чл. 52,53 ЗН  Отказ от наследство; o Чл.43,44 ЗН  Недействителност на завещанието; o Чл.349 ЗН  Възлагане на неподеляемо жилище. Характеристика на потестативните права:  Непритезателни  Съдействието на трето лице не е необходимо, за да настъпи резултатът. Но засегнатото от промяната субективно право е притезателно.  Относителни  кръгът от лица, чиято правна сфера може да бъде засегната при упражняване на правото, е определен. Правната промяна, обаче, има действие erga omnes и трябва да се зачита от всички. 2. Упражняване. А.) Извънсъдебно. Правилото e, че се упражняват извънсъдебно освен ако законът не е предвидил изрично, че трябва да се упражни по съдебен ред. С едностранна сделка, в някои случаи формална – напр. приемане или отказ от наследство (чл.49 ЗН). Б.) По съдебен ред.  По съдебен ред  с иск (напр. при развод), а понякога и с възражение (напр. при унищожаване на сделки, разваляне на договори и др.). Искът е конститутивен. 3. Видове в зависимост от естетвото и характера на правните последици, които предизвикват: А.) Правопораждащи.  Упражняването им предизвиква пораждането на дадени правни последици.  Понякога упражняването им води до поява или прекратяване на субекти на правото /разделяне, вливане/.  Примери: o Чл.19 ал.3 ЗЗД  обявяване на окончателния договор за сключен; o Чл.52,53 ЗН  отказ от наследство. Б.) Правопроменящи.  Упражняването им води до промяна в съществуващите права.  Например: o Чл.86 СК  Изменение и прекратяване на издръжката. o Чл.28 ал.1,3 СК  Определяне на по-голям дял на съпружеската общност. В.) Правопрекратяващи.

64

 Упражняването им води до отпадане на субективни права.  Например: o Чл. 227 ЗЗД  Отмяна на дарение; o Чл. 105 СК  След развода даренията на имущества със значителна стойност, направени във връзка или през време на брака на единия съпруг от другия съпруг или от негови близки, могат да бъдат отменени освен ако отмяната противоречи на морала. (2) Искът по предходната алинея може да се предяви до изтичане на една година от развода.; o Чл. 87 ЗЗД  Разваляне на договор; o Чл. 96 и сл. СК  Унищожаване на брака. 4. Прекратяване.  С еднократно действие /упражняване/, след което правото се прекратява автоматично.  Може да се погаси и поради неизпълнението му в определен от закона срок. Преклузивни (повечето)  чл.37, 38 СК – оспорване на припознаването.  Давностен (по-рядко)  чл. 32 ЗЗД – иск за унищожаемост 3г.  отказът от право не винаги е допустим (напр. от правото на развод). IV. Възражението като насрещно субективно право. 1. Процесуални и материални. А.) Процесуални.  Вид средсво за защита на ответника в гражданския процес. Свързани са със самото развитие на процеса, а не със съществото на спора и с характера и съдържанието на търсената в процеса защита.  Пример: o Недопустимост на иска; o По допустимост на свидетелските показания. Б.) Материални.  Призната от закона възможност на задълженото /обвързаното/ лице да осуети възможност на правоимащото лице, като отказва да търпи настъпването на някаква правна промяна, засягаща неговата правна сфера при упражняване на потестативно право.  Отнасят се до съществото на спора, до характера и съдържанието на търсената защита на субективното право и служат като основание за отхвърляне на иска.  Пример: o Чл.90 ал.1 ЗЗД  възражение за неизпълнен договор; o Чл.103 ЗЗД  възражение за прихващане; o Чл.108 ЗЗД  възражение за опрощаване.  Възникват на базата на правна норма при проявата на определен юридически факт. Например правото на задържане в полза на добросъвестен владелец на една вещ, на нейния собственик по чл.73 ал.3 ЗС. 2. Ред за упражняване на възраженията.  Те могат да се упражняват по два начина: по извънсъдебен ред и в съда.  По извънсъдебен ред  с неформално изявление.  В съда  в хода на висящ съдебен процес чрез възражение, по което носителят на претендираното субективно право отговаря с реплика, а правещият възражението на свой ред с дуплика.  ВАЖНО !!!  Тези начини за упражняване на възраженията не бива да се смесват с делението им на материални и процесуални.  Тази състезателност на гражданския процес не различава разликата между материалноправното и процесуалноправното значение – чл.298, ал.4 ГПК. (4) Решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане.  За разлика от процесуалното възражение материалноправното възражение се отнася до съществото на спора, до характера и съдържанието на търсената правна защита; ако бъдат уважени – отхвърля се отправеният иск и ищецът може да направи възражение.  По правило самостоятелните възражения не се погасяват по давност. Пример: o Чл. 32 ал.3 ЗЗД  Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла.

65

o Чл.44 ЗН  1) Искът за унищожение на завещателното разпореждане се погасява с изтичането на три години от деня, в който ищецът е узнал за причината на унищожаемостта, и във всеки случай с изтичането на десет години от откриването на наследството. (2) Ако узнаването предшествува откриването на наследството, тригодишният срок тече от откриването.(3) Възражението за унищожаемостта не е ограничено със срок.

V. Видове възражения. 1. Според правните последици, които настъпват при упражняването: A.) Перемпторни /пресекателни/.  Водят до окончателно осуетяване на реализацията на субективното право, защото правото отпада или се установява, че то въобще не е съществувало.  Например: o Чл.26 ЗЗД  Възражение за нищожност на сделките /9 основания/; o Възражение за нищожност на брака; o Възражение за унищожаване на сделка поради порок във волята; o Възражение за изтекла давност. Б.) Дилаторни /отлагателни/.  Те са временни пречки за осъществяване на субективното право, които отпадат след определен срок или при определено поведение на титуляря на субективното право.  Имат обезпечителна функция.  Например: o Чл.90 ал.1 ЗЗД Длъжникът, който има срещу кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което произтича и неговото задължение, може да откаже да изпълни задължението си, докато кредиторът не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца. o Чл.72 ал.3 ЗС  До заплащане на подобренията и на разноските добросъвестният владелец има право да задържи вещта. 2. Според това, дали съществуването на възражението е обусловено от наличието на друго субективно право: А.) Самостоятелни.  Не произтичат от друго субективно право, което ги предпоставя.  Пример: за изтекла погасителна давност или преклузивен срок. Б.) Несамостоятелни.  Предпоставят се от наличието на друго субективно право.  Например: o Чл.91 ал.1 ЗЗД  Който има изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея, има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен. 3. Според това, срещу кого могат да се правят: А.) Абсолютни.  Противопоставими на всички, на когото и да е,който чрез поведението си нарушава абсолютни субективни права.  Например: Голяма част от посочените в гл. II КРБ – право на живот (чл.28); забрана за мъчения (чл.29); право на лична свобода и неприкосновеност (чл.30); неприкосновеност на жилището (чл.33); свободата и тайната на кореспонденцията (чл.34). Б.) Относителни.  Които могат да се правят само на точно определени лица.  Например: o Чл.90 ал.1 ЗЗД Длъжникът, който има срещу кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което произтича и неговото задължение, може да откаже да изпълни задължението си, докато кредиторът не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца. VI. Упражняване на субективни права и изпълнение на правни задължения. 1. Понятие за упражняване на субективни права и правни задължения.

66

 Определение: Упражняването на субективните права представлява дейност по реализация на правомощията в съдържанието на субективното право чрез действие или бездействие на носителя на правото или чрез поведението на други лица, определени от закона, договор или друг правен акт, породил правното задължение.  правото се упражнява в интерес на титуляря или на друго, определено от него или от закона лице. А.) Начин на упражняване.  Упражняват се с фактически или правни действия: Пример: o Правни дейстивя  учредяване на ипотека; заложно право; сключване на договор за наем. o Фактически действия  обиране на плодовете от собствената ми овощна градина; ползване от собствената ми вещ; събаряне на сграда или част от нея; дереликция (отказ от правото на собственост на движима вещ).  В някои случаи упражняването на СП е постоянно в зависимост от насрещното задължение. То може да е активно поведение, осъществяване на определен резултат или въздействието от извършване на определени действия.  Упражняват се чрез: 1) Лично поведение на титуляря. 2) Чрез законен или договорен представител  не е допустимо за всички субективни права напр. право на живот, телесна неприкосновеност и т.н., т.е. свързаните с личността. 3) Чрез едно натоварено от титуляря лице по договор по чл. 280-292 ЗЗД (довереник по договор за поръчка). 4) В определени от закона случаи правата на длъжника могат да бъдат упражнявани от кредитора, стига да не се касае до права, чието упражняване зависи от личната преценка на длъжника (чл. 134 ЗЗД). Фигурата е известна като косвен иск (actio obliqua).  Забележка!!! : Да не се смесват 2.) и 3.)  аргумент от чл. 292 ал.1,2 ЗЗД. Б.) Ред на упражняване.

1)

Които се упражняват само по съдебен ред.  Първоначален иск  ответен иск или възражение.  Примери: o Чл.99 СК  право на развод; o Чл.87 ал.3 ЗЗД  Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това.; o Чл.227 ЗЗД  Отмяна на дарение; o Чл.105 СК  След развода даренията на имущества със значителна стойност, направени във връзка или през време на брака на единия съпруг от другия съпруг или от негови близки, могат да бъдат отменени освен ако отмяната противоречи на морала.; o Чл.30 и сл. ЗН  Възстановяване на запазената част; o Чл.19 ал.3 ЗЗД  Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила.; o Чл.96,97,98 СК  Унищожаване на брака.

2)

Които се упражняват извънсъдебно.  Примери: o Чл.35,36 СК  Припознаване; o Чл.87 ал.1 ЗЗД  Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.;  В някои случаи упражняването на субективното гражданско право е издигнато в юридическо задължение. Например родителските права – чл.68 и сл. СК. 2. Колизии при упражняването на субективни права.  Колизия е налице, когато две или повече лица упражняват субективни права върху един и същ обект  налице е конфликт.  5 случая: 1. Колизия между вещни права.  Пример: Върху един имот съществуват няколко вещни права: o Право на собственост на А;

67

o Право на строеж на В; o Право на сервитут на С. Решението: Правата се удовлетворяват, като се започне от най-ограниченото по съдържание: В случая пръв от правото си ще се възползва С; В ще упражнява правото си дотолкова, доколкото не пречи на правото на С и накрая собственикът А – притежател на най-широкото по съдържание право.  В случаи, когато е налице конкуренция между еднотипни права, се учредява съсобственост, което представлява съпритежание на субективни права. В тези случаи законът посочва как се управлява вещта; съгласно чл.32 ЗС – по размера на дяловете. В тези случаи обаче не е налице същинска колизия.  Извод: В хипотезата на колизия на няколко вещни права собственикът остава „гол собственик” – т.е. упражнява правото си на собственост, доколкото не пречи на по-ограничените по съдържание права на останалите. 2. Колизия между облигационни права.  Пример: А дължи: o 5000лв. на В; o 150лв. на С; o 500лв. на D; o + 150лв. заем към Е. Решението: При колизия между кредитори на един и същ длъжник най-напред се удовлетворяват привилегированите кредитори според реда на привилегиите по чл.136 ЗЗД. Привилегировани вземания с еднакъв ред при недостиг на средства се удовлетворяват съразмерно. Хирографарните (непривилегированите) кредитори се удовлетворяват след привилегированите; ако секвестируемото имущество на длъжника е недостатъчно за всички, те получават съразмерно на вземанията.  В случаи на производство по несъстятелност важат правилата на чл.722 ТЗ дори когато несъстоятелно е физическо, а не юридическо лице. Чл. 136. Ползуват се с право на предпочтително удовлетворение в реда, по който са изброени, следните вземания: 1. вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по чл. 134 и 135 - от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползуват от тези разноски; 2. вземанията на държавата за данъци върху определен имот или за моторно превозно средство - от стойността на този имот или на моторното превозно средство, както и вземания, произтичащи от концесионни плащания, лихви и неустойки по концесионни договори; 3. вземанията, обезпечени със залог или ипотека - от стойността на заложените или ипотекирани имоти; 4. вземанията, заради които се упражнява право на задържане - от стойността на задържаните имоти; ако това вземане произтича от разноски за запазване или подобрение на задържания имот, то се удовлетворява преди вземанията по т. 3; 5. вземанията на работници и служащи, произтичащи от трудови отношения и вземанията за издръжка; 6. вземанията на държавата, освен тия за глоби. 7. (зал. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) 8. (зал. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) (Ал. 2 изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Вземанията по т. 5 и 6 се удовлетворяват предпочтително от цялото имущество на длъжника. Вземания с еднакъв ред се удовлетворяват съразмерно. Освен присъдените лихви, правото на предпочтително удовлетворение обхваща лихвите, изтекли след започване на принудителното изпълнение, както и лихвите за годината, която го предхожда.

68

Ред на вземанията Чл. 722. (1) При извършване на разпределение на осребреното имущество вземанията се изплащат в следния ред: 1. вземания, обезпечени със залог или ипотека, или запор или възбрана, вписани по реда на Закона за особените залози - от получената сума при реализацията на обезпечението; 2. вземания, заради които се упражнява право на задържане - от стойността на задържания имот; 3. разноски по несъстоятелността; 4. вземания, произтичащи от трудови правоотношения, възникнали преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност; 5. издръжка, дължима по закон от длъжника на трети лица; 6. публичноправни вземания на държавата и общините, като данъци, мита, такси, задължителни осигурителни вноски и други, възникнали до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; 7. вземания, възникнали след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и неплатени на падежа, произтичащи от продължаване дейността на длъжника; 8. останалите необезпечени вземания, възникнали преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност; 9. вземанията по чл. 616, ал. 2, т. 1; 10. вземанията по чл. 616, ал. 2, т. 2; 11. вземанията по чл. 616, ал. 2, т. 3; 12. вземанията по чл. 616, ал. 2, т. 4. (2) Когато паричните средства са недостатъчни, за да се удовлетворят изцяло вземанията по ал. 1, т. 3 - 12, те се разпределят между кредиторите от реда по съразмерност. (3) Когато са предявени и приети няколко вземания на държавата от един ред, сумата се изплаща на съответния ред от сметката за разпределение общо и след получаването се разпределя от Националната агенция за приходите по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Националната агенция за приходите незабавно уведомява съда по несъстоятелността и синдика за извършеното разпределение. 3. Колизия между вещно и облигационно право. Решението: Ако е учредено от носителя на вещното право, приоритет има носителят на облигационното.  Пример1: Собственикът А учредява на В ограничено вещно право на ползване на едностаен апартамент, а В от своя страна го отдава под наем, след което се оплаква, че няма къде да живее. Колизията между вещното право и облигационното право на един наемател се решава в полза на титуляря на облигационното право.  Пример2: Собственикът А дава под наем на В апартамент за една година. Собственикът може да се ползва от всички права, произтичащи от правото му на собственост, които не е прехвърлил, доколкото не пречи на наемателя. Т.е. може да го продаде, подари, ипотекира. Чл. 237. ЗЗД При прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния регистър. Договорът за наем,сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма достоверна

69

дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок. Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползуването на наетия имот преди изтичане на наемния срок поради прехвърляне на имота. 4. При колизия между еднотипни вещни права върху един имот на различни основания. Решението: Първият по време е пръв по право /Prior tempore potior iure/.  Тъй като актовете с вещноправно действие подлежат на вписване – определящо е не сключването на договора, а вписването му!  Същият принцип важи и при продажбата на един имот на няколко купувачи.  У нас вписването няма конститутивен характер, т.е. не е елемент от фактическият състав на сделката. Неговата цел е да се противопостави занапред на трети лица. Това не е така в германската система.  Изключение прави само учредяването на ипотека. Тук вписването има конститутивен характер, т.е. тя възниква от момента на вписването, дотогава кредиторът не е обезпечен. 5. При съпритежание на вещни права върху една и съща вещ. Решението: Важат правилата на чл.30 и сл. от ЗС.  Всеки от съсобствениците упражнява правомощието си съобразно своята квота.  Колизиите между интересите на съсобствениците при използването на общата вещ се решават от мнозинството, образувано според притежаваните квоти.  Колкото до действията по разпореждане – такова решение се взема само със съгласието на всички 100%. 5.1. При съпритежание на облигационни права (един длъжник и двама или повече кредитори).  От значение е дали правото е делимо или неделимо:  Делимо – длъжникът е длъжен да изпълни за всеки кредитор неговата квота.  Неделимо – чл.128-129 ЗЗД – „активна солидарност” – изпълнението се прави общо пред всички кредитори.  Изпълнението на целия дълг спрямо един кредитор има погасително действие спрямо всички.  Пример: А и В са наследници на вземане от 1000 лв. срещу С. Ако А и В са от един ред, на всеки се полагат по 500 лв. Ако ли пък е посочено, че задължението е неделимо по договор, например, трябва да бъде изпълнено общо.  Има също и такива задължения, неделими по съществото си  А да боядиса имот, съсобственост на В и С. Тук А не може да изпълни примерно само на В, т.е. половината. 2. НЕДЕЛИМИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ Чл. 128. Задължението е неделимо, когато това, което се дължи, е неделимо по своята природа или поради намерението на договарящите. И в двата случая задължението остава неделимо и по отношение наследниците на длъжника. Чл. 129. Предметът на неделимото задължение трябва да се предаде на всички кредитори общо. Но всеки от кредиторите може да иска дължимото да се предаде за пазене съгласно чл. 97. За всичко останало спрямо неделимите задължения се прилагат съответно правилата относно солидарните задължения. 3. Конкуренция на притезания.  За конкуренция на притезания говорим, когато в полза на един и същ субект от един и същ юридически факт възникват едновременно две или повече притезания за удовлетворяване на един и същ интерес. Примерно: Наемател съгласно договора за наем живее в жилището до изтичане на договора на 1.05.2009 год. От този момент той иска продължаване на договора за още една година. Наемодателят казва, че цената вече е увеличена на 250 €, докато наемателят иска да продължи договора при същите условия. Вследствие на недоговаряне наемателят в яда си уврежда наетата вещ. В договора за наем има клауза ако наемателят причини вреди, дължи 2000 лв. неустойка + горницата до вредите съгласно чл. 92 ЗЗД. Същевременно съгласно чл. 233 ЗЗД – дължи обезщетение за причинените вреди. В случая имаме неизпълнение на договорно задължение + клауза за неустойки и неправомерно увреждане – чл. 45 ЗЗД – деликт. В този случай наемодателят има конкуренция на притезания. 1) Иск по сключения договор за наем (3г. давност на иска); 2) Иск за непозволено увреждане (5г. давност на иска). Решението!!!: Няма разпоредба в закона, която да посочва какво се прави в такива случаи, но от практиката на ВКС се извежда правилото, че договорният иск изключва иска на деликтно основание.

70

 ВКС е безкомпромисен по повод на това, да не би чрез иска да се търси заобикаляне на кратките давностни срокове: o Чл.111 б. „б” ЗЗД  С изтичане на тригодишна давност се погасяват: вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор. o Чл.110 ЗЗД  С изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.  Според доктрината обаче („Договорна и деликтна отговорност” – Васил Гоцев) увреденото лице има право на избор!  Съдебната практика позволява избор само там, където законът позволява – примерно: чл. 195 ЗЗД. 4. Граници за упражняване на субективните права.  2 ограничителя: А.) Правата и законните интереси на другите субекти. Конституционно ниво: o Чл.57 ал.2  Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други. o Чл.58 ал.1  Гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите. o Чл.17 ал.5  Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон, при условие че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. Законова уредба: o Чл.50 ЗС  Собственикът на недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот, с които се създават пречки за използуването на съседния имот по-големи от обикновените. o Чл.51 ЗС  Когато за извършването на работи в един недвижим имот е необходимо да се влезе в друг имот, собственикът на този имот е длъжен да даде достъп за това. Б.) Общественият интерес.  Чл.8 ал.2 ЗЗД  Лицата се ползуват от правата си, за да задоволяват своите интереси. Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото.  Свързани са с националната сигурност, обществения ред, народното здраве, морала и др. 5. Злоупотреба с право /шиканьозно/.  Злупотреба с право е налице, когато дадено субективно право се упражнява, не за да се задоволи интересът, а за постигане на неправомерни цели.  Този термин не е дефиниран в законодателството, но е легален – чл.57 ал.2 КРБ  Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.  Основополагащ правен принцип.  Същността на този принцип извличаме от чл.8 ал.2 ЗЗД и чл.289 ТЗ, които разкриват и някои разлики помежду си, а оттук и различни теории, застъпени в тях  Т.е. в българското законодателство битуват и двете теории. А.) Теории.  Обективна теория:  Развита в разпоредбите на Конституцията и в чл.8 ал.2 ЗЗД : Лицата се ползуват от правата си, за да задоволяват своите интереси. Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото.  Обективната теория схваща злоупотребата с право по-широко и затова и доказването к е по-лесно – няма смисъл да се доказва субективният елемент „намерението”. За да се докаже, тук е достатъчно да се докаже, че това упражняване може да увреди друго лице.  За гражданското право е без значение дали едно лице упражнява правата си с намерението да увреди друго.  Субективна теория:  Развита в чл.289 ТЗ: Упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо, ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна.  Разпоредбата на чл.289 ТЗ се явява специална по отношение на общата на чл.8 ал.2 ЗЗД.  Тук се изхожда от едно твърде тясно разбиране за злоупотребата с право, защото във фактическия състав на злоупотребата съществува един субективен елемент – „намерението”.  При търговските сделки, за да има правно релевантна основа за злоупотреба, е необходимо „намерение”, което е елемент от психическата среда на индивида. Доказването на наличието на такива елементи е много трудно и затова законът въвежда оборими презумпции, напр. за вина, за знание, за намерение и т.н.  В ТЗ обаче презумпция няма и намерението се доказва много трудно.

71

Б.) Правни последици.  Ако държавен правозащитен орган установи злоупотребата с право, той следва да откаже търсената защита, т.е. да отхвърли иска.  Ако ли пък е възникнала вреда, упражняващият правото дължи обезщетение  тази идея е намерила израз в чл.3 ГПК : Чл. 3. Участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. VII. Защита на субективните права. 1. Същност и понятие. А.) Същност.  При нарушаване на субективните права на титуляря възниква необходимостта от тяхната защита. Защитата е принудително осъществяване на неизпълнено правно задължение, респективно прекратяване или осуетяване на нарушение.  Уредбата на защитата на субективните права е с комплексен характер. Комплексният характер на уредбата включва материалноправни и процесуалноправни норми, норми на частното и публичното право, административното и наказателното.  Правото на защита намира обща уредба в чл. 56 КРБ: Чл. 56. Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник.  Правото на гражданите на защита кореспондира със задължението на органа /институцията/, компетентна да брани това право. Аргумент: Чл.2 ГПК Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Б.) Понятие.  Гражданскоправният закон е основен вид защита на субективните права. Уредена е с материалноправни и процесуалноправни норми, като материалноправните уреждат правните последици от актовете на правораздавателните органи, докато процесуалноправните норми уреждат процесуалните средства и реда, по който се осъществява защитата, както и процесуалноправните последици от актовете на органите.  Предпоставки за защитата: 3 елемента на фактическия състав. 1) Да е налице субективно гражданско право – без него защитата е безпредметна. В някои случаи може да се защитава и законен интерес, който е фактическо състояние, от което едно лице извлича облага и поради това действащият правопорядък му отдава значение. Например: владението – чл.68,69 ЗС. 2) Да е налице оспорване или нарушаване на субективно право или правен интерес чрез непозволено от закона действие, чрез неизпълнение на договорно задължение. От оспорването произтича правен интерес – чл. 124 ал.1 ГПК – установителен иск за установяване на съществуващо/несъществуващо правно положение. От съда се иска да се внесе безспорност. 3) Да е налице искане на титуляря за защита на неговото накърнено право  принципът е, че органът действа след сезиране, не самостоятелно. 2. Форми на гражданскоправна защита.  Формите на гражданскоправна защита зависят от естеството на защитаваното субективно право и вида на нарушението. А.) По съдебен ред.  Искова защита (по чл.124 ГПК)  Защитата се дава чрез съдебен акт, постановен в едно състезателно, спорно /контрадикторно/ производство по някои от исковете по чл.124 ГПК  осъдителен, установителен, конститутивен.  Защита чрез граждански изпълнителен процес (по чл. 404 и сл. от ГПК)  Започва въз основа на определено изпълнително основание, във връзка с което съдия-изпълнителят предприема действия по чл. 426 и сл. ГПК. Изпълнителните способи са диференцирани според вида и характера на неудовлетвореното притезание.  Защита чрез граждански обезпечителен процес  Целта му е да се запази наличното имущество на длъжника, срещу което ще се насочи принудително изпълнение. Обезпечителните мерки могат да се приемат не само в хода на висящ спор, но и по обезпечаване на бъдещ иск. Като обезпечителни мерки се използват например: запор на банкови сметки; запор на вземания срещу трети лица; възбрана върху недвижими имоти; спиране на изпълнението и др.  Могат да бъдат посочени следните по-важни 8 хипотези на гражданскоправна защита: 1) При неоснователно оспорване на субективно право за титуляря му се поражда правен интерес да иска от съда да се произнесе със силата на пресъдено нещо по въпроса за съществуването на оспорваното право и по този начин

72

да внесе яснота в правното положение (установителен иск, чл.123 ал.1 ГПК). Ако ли пък се оспорва юридически факт, от който е възникнало субективно право, установителният иск за факти с правно значение може да се предявява само в изрично предвидените от закона случаи /чл.124, ал.4 ГПК/. 2) При накърняване на притезателни субективни права накърненото лице ще поиска от съда да осъди длъжника да изпълни задължението /чл.79 ЗЗД/ чрез иск за реално изпълнение + мораторно обезщетение (за забава) – зависи дали има клауза за неустойка. Този резултат се постига чрез предявяване на осъдителен иск по чл.124 ал.1,2 ГПК. Важно: Съдебното решение по уважен осъдителен иск се ползва освен със силата на пресъдено нещо и с изпълнителна сила, за разлика от установителния, който се ползва само със силата на пресъдено нещо. 3) В случай че нарушението се изразява в неправомерно изменение на съществуващо фактическо състояние (нарушаване на владение, незаконосъобразно строителство) защитата се дава чрез осъждане на лицето да възстанови правното и фактическото положение отпреди нарушаването. Правното средство в случая е осъдителен иск по чл.124 ал.1 ГПК. 4) При неизпълнение на задължение за т.нар. „лично заместимо действие” кредиторът може да иска от съда да изпълни за сметка на длъжника /чл.80 ал.1 ЗЗД – общия ред; чл.195 ал.1 ЗЗД – специален/. 5) При причиняване на вреди от виновно неизпълнение на задължения се търси обезщетение за имуществени/неимуществени вреди. Правното средство е осъдителен иск за обезщетение по чл.51-52 ЗЗД (деликтна отговорност) и чл.82 ЗЗД (договорна отговорност). 6) При преобразуващи права, които се упражняват само по съдебен ред /разваляне на договор, с който се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти по чл.87 ал.3 ЗЗД; унищожаване на договори поради порок във волята – чл.27 и сл. ЗЗД; отмяна на дарение – чл.227 ЗЗД/, кредиторът ще търси защита чрез конститутивен иск по чл.124 ал.3 ГПК. Уважавайки го, съдът установява настъпването на правна промяна автоматично. Пример: Предварителен договор по продажба на гараж, продавачът трябва да направи данъчна оценка и след това трябва да се изповяда сделката пред нотариус. Съответно продавачът и купувачът се договарят да сключат сделката по чл. 18 ЗЗД. Но впоследствие продавачът се отказва. За да се защити, купувачът може да предяви иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. С уважаване на иска несключеният договор се счита за сключен. По този начин купувачът чрез съдебното решение става собственик. Той може да иска да се издаде констативен нотариален акт, но не този акт го прави собственик, а съдебното решение го прави. 7) При определени предпоставки законът позволява да се търси правна защита на едно притезание още преди изпълнението да е станало изискуемо. Това е, когато длъжникът изпада в неплатежоспособност преди вземането да стане изискуемо. Т.е. лицето не е в състояние да изпълни паричните си задължения / лицето намали дадените обезпечения по кредита / лицето не му даде обещаните обезпечения (чл.71 ЗЗД). Чл. 71. Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. 8) Две особени форми на гражданскоправна защита  самозащита и самопомощ. Б.) Самозащита.  В два случая: Неизбежна отбрана: Уредба: o Чл.46 ал.1 ЗЗД  При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди. o Чл. 12 НК  Чл. 12. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. (2) Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответствува на характера и опасността на нападението. (3) Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище. (4) Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение. Допуска се, за да се отблъсне едно противоправно поведение.

73

 Не се дължи обезщетение.  Да са налице следните кумулативно посочени обстоятелства:  Противоправно поведение;  Нападението да е действително;  Да е започнало и непрекратено /да продължава/;  Да е насочено срещу имуществени или неимуществени блага;  Защитните действия на нападнатия да са пропорционални на действията на нападателя т.е. да отговарят на вида, интензивността и естеството. Крайна необходимост:  Уредба: o Чл.13 НК  Чл. 13. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост - за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените. (2) Няма крайна необходимост, когато самото отбягване от опасността съставлява престъпление. o Чл.46 ал.2 ЗЗД  При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.

Лицето, действащо в тази хипотеза, действа правомерно.  Да не се бърка със сключване на договор при крайна необходимост и явни неизгодни условия по чл.33 ЗЗД.  Да са налице три кумулативно посочени признака:  Да е налице непосредствена опасност от засягане на правно защитени имуществени или неимуществени блага;  Да няма друг способ за отблъскване на опасността освен да се увреди чуждото благо;  Увреденото благо да е по-малоценно от спасеното.  Чл.46 ал.2 ЗЗД предвижда, че се дължи поправяне на причинениете вреди, но не посочва кой го дължи. Според съдебната практика в тези случаи лицето, чието по-ценно благо е било защитено, дължи на лицето с по-малоценния интерес освен ако не се намери причинителят. Пример: Прибирам се от работа и виждам, че вкъщи на покрива пуши. Звъня на съседа, за да ми отвори неговия таван и да изляза на покрива. Него го няма. Изкъртвам вратата. Кой ще плаща? – етажните собственици, защото подпокривното пространство и таванът са етажна собственост. Всички ще плащат солидарно. В тези случаи лицето, действащо при крайна необходимост, извършва правомерни действия. Обаче съгласно чл. 46, ал. 2 ЗЗД е необходимо обезщетение на жертваното благо. Съгласно тълкувателното решение на Общото събрание на ВС от средата на 70-те години, ако е палеж – ще плати виновникът.  Институтът на крайната необходимост има голямо приложение в морското търговско право – чл. 290 и сл. КТК. Става въпрос за т.нар. институт на обща авария – при нея се изхвърля товар, за да се запазят корабът и хората. Урежда се от специално производство – диспашорно производство. Води се от диспашори. В.) Самопомощ.  Уредба: липсва Граждански кодекс, затова тя е разхвърляна. o Чл.72,74 ЗС; чл.90,91 ЗЗД  Същинско и несъщинско право на задържане; o Чл 103-105 ЗЗД  Прихващането. Чл. 72 ЗС. Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение. Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта.

74

До заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта. Чл. 74 ЗС. Недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. Когато собственикът е знаел, че се правят подобрения върху имота му и не се е противопоставил, правата на владелеца се уреждат съгласно чл. 72. Чл. 90 ЗЗД. Длъжникът, който има срещу кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което произтича и неговото задължение, може да откаже да изпълни задължението си, докато кредиторът не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца. Когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност едната от страните да не изпълни задължението си, другата страна може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако й се даде надлежно обезпечение. Чл. 91 ЗЗД. Който има изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея, има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен. Когато предмет на задържането са стоки, кредиторът може да задържи такова количество от тях, колкото е потребно за удовлетворяване неговото вземане. Задържане не се допуска, ако се представи надлежно обезпечение. Кредиторът, който упражнява задържането, има право на предпочтително удовлетворение от стойността на задържаната вещ. Чл. 103 ЗЗД. Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността. Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор. Чл. 104 ЗЗД. Прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата. То не може да бъде направено под срок или под условие освен под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено. Двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Чл. 105 ЗЗД. Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци.  Пример1: Преди време мой колега ми иска парична сума. Имам вземане от 1000 лв., които не ми връща. След време го викам да ми свърши работа за 600 лв. Прихващам дълга в размер на 600 лв., остават още 400 лв.  Пример2: Съсед отглежда в дома си маймуна. Маймуната унищожава всичко на балкона ми. Аз я залавям, вследствие на което съседът си иска маймуната. Аз обаче си искам обезщетение и затова задържам маймуната съгласно чл. 50 ЗЗД – за вреди, причинени от животни. В случая упражнявам право на задържане. Самопомощта е допустима при наличие на три кумулативни обстоятелства:  Да е налице притезателно субективно право, което може да бъде упражнено по принудителен ред;  Лицето, упражняващо това право, да не може да получи своевременна защита от компетентен орган;  Да е налице наложителност от незабавно действие, т.е. забавянето да затрудни значително осъществяването на защитата.  Самопомощта може да се изрази в действия, които са необходими, за да се неутрализира опасността. По чл. 323 НК – самоуправството представлява прекрачване на самопомощта.

75

 При самопомощ действията са правомерни, като лицето не носи отговорност за вредите, които е причинил, за да осъществи самопомощ. Ако ги прекрачи – дължи обезщетение.  В ТЗ има няколко хипотези на право на задържане в полза на спедиционер и т.н. Той може да задържи вещите до заплащане на задължението.

8 Субекти на гражданското право
1. Понятие.  Правният субект е човешко същество или социална даденост, на която обективното правото признава способността да бъде носител на субективни граждански права и задължения.  Категорията правен субект е научна абстракция.  Необходима.  Не е позната на римското право.  Творение на пандектната правна наука, германската правна мисъл от 18. век.  Родово понятие. 2. Необходимост.  Функция и практическо значение на понятието „правен субект”:  Адресати на гражданскоправните норми.  Лица, между които да възникват гражданскоправните правоотношения.  Носители на субективни права и юридически задължения.  Упражняват субективни права и юридически задължения.  Извод: Понятието „правен субект” обслужва механизма на реализация на правните предписания. 3. Видове:  Физически лица;  Юридически лица;  Държавата (без общините, които са юридически лица по смисъла на чл.136 ал.3 от КРБ);  Животните:  У нас те са приравнени на вещи /чл.50 ЗЗД/.  Те не са субект, а обект на правоотношението.  В полза на домашен любимец не може да се прави завещание.

9 Физически лица
I. Термин. Правен статус. Правоспособност на физическото лице. Ограничаване на гражданската правоспособност на ФЛ. 1. Термин.  Терминът „физическо лице” се употребява по-често в практиката. В Конституцията се говори за „граждани”, а в чл. 1 ЗЛС е употребен терминът „лице”.  Терминът „физическо лице” е заимстван от френската и германската терминология, като той означава естествен организъм, за разлика от юридическото лице, което е персонифицирано, изкуствено.  От 18. век насам се утвърждава, като у нас физическите и юридическите лица навлизат в края на 19. век.  Този термин го няма в англо-саксонската система. 2. Правен статус.  Правните субекти се идентифицират и индивидуализират с определени от закона правни белези, съвкупността от които се наричат гражданскоправен статус.  Уредба на правните белези – разпръсната, но главно в:  За физическите лица  ЗГР;  За юридическите  ЗЮЛНЦ; и мн. др.  Най-важните са:  Правоспособност;  Дееспособност;  Име/наименование.

76

 Други:  За физическите лица  пол; възраст; ЕГН; семейно положение и др.  За юридическите  фирма; съдебна и адресна регистрация; правно-организационна форма; капитал; съдружници; ЕИК. 3. Правоспособност на ФЛ.  Правосубектността, респ. правоспособността представлява правно качество на субекта, което се изразява в признатата от обективното право възможност за носене на субективни права и юридически задължения.  Правоспособността е една абстрактна правна възможност на субектите, призната им от действащото право да са носители на субективни права и юридически задължения  т.е. една обща правна годност на лицето /чл.1 ЗЛС/ да е носител на субективно право.  Самата способност да е притежател на дадено субективно право обаче се различава от притежаването на самото право. Например всеки има право да има яхта, но не всеки може да си я позволи.  Уредба:  Чл.4 ал.2 КРБ  Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.  Чл.6 КРБ  (1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. (2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.  Чл.1 ЗЛС  Всяко лице, от момента на раждането си, придобива способността да бъде носител на права и задължения.  Оттук следва:  важат за всяко човешко същество, без значение дали е родено с малоформации и как се развива.  Съдържанието на гражданската правоспособност обхваща всички субективни права и юридически задължения, които могат да се проявят.  Чл.1 ЗЛС свързва възникването на правоспособността още с рождението, което поставя и някои въпроси:  Раждането е процес, затова и в други законодателства за момент на възникване на правоспособността е признат моментът на завършване на раждането.  У нас не е уточнен моментът. Според практиката и теорията обаче – от момента, в който плодът е отделен от майката, без да е нужно да е прерязана пъпната връв. Няма изискване бебето да е жизнеспособно. Жизнеспособността не е изискване за придобиване на правоспособност. Жизнеспособността е необходима заради наследствеността /чл.2 ЗН/. Т.е. жизнеспособността е от значение само за наследствената правоспособност. Жизнеспособността не е изискване за общата гражданска правоспособност. 4. Ограничаване на гражданската правоспособност на ФЛ.  Българското законодателство не познава фигурата на т.нар. гражданска смърт, затова и по нашето право правоспособността не може да се отнеме изцяло.  Също така правоспособността не може да се ограничава и с волеизявление на частноправни субекти, дори и на носителя им  това е установено с императивни правни норми и отклонение не се допуска.  Ограничава се със специални правни норми /чл.22 КРБ/.  По изключение в гражданското и наказателното право са определени случаи, които ограничават правоспособността:  2 групи:  Тежки престъпления  ограничаване правото на свободно придвижване; да упражнява определена професия или да се заема определена длъжност и др., изброени в чл.37 НК.  Чл.73 ал.3 СК  Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл. 12, ал. 3.  временно ограничаване на ненавършило пълнолетие лице в негов интерес.  Поставяне под запрещение. II. Обявяване на отсъствие и смърт.  Уредба: ЗЛС (чл. 8-19)

77

Чл.8. Когато някой изчезне и няма сведения за него, районният съд по молба на заинтересуваните или по искане на прокурора назначава лице, което да го представлява, да извършва всякакви действия на управление и да взема всички други мерки за запазване на неговите интереси. Представителят се назначава предпочтително измежду роднините или близките на отсъствуващия. Ако отсъствуващият има законен представител, друг представител не се назначава. Когато отсъствуващият има пълномощник, представител се назначава само за онези работи, които пълномощникът няма право да извършва. Чл.9. Ако отсъствието продължи повече от една година, съдът по искане на заинтересуваните или на прокурора обявява лицето за отсъствуващо. Чл.10. Лицата, които се явяват наследници на обявения за отсъствуващ по времето, за което се отнася последното известие за него, могат да искат от съда да бъдат въведени във временно владение на имотите му. От деня на въвода пълномощието и представителството, ако има такива, се прекратяват. Чл.11. Въведените във владение имат право да управляват имотите на отсъствуващия, да го представляват пред съд и пред други места и лица и да се ползуват от приходите на имотите му. Те не могат да отчуждават, да ипотекират, да залагат имотите или да извършват други действия на разпореждане, освен в случаите на нужда, или при очевидна полза за отсъствуващия, и то с разрешение на районния съд. Чл.12. Заветниците и лицата, които имат права, зависящи от смъртта на отсъствуващия, могат да искат да бъдат допуснати временно да се ползуват от тия права. Изпълнението на задълженията спрямо отсъствуващия, които се погасяват с неговата смърт, като издръжка и др. се спира. Чл.13. Ако се окаже, че отсъствуващият е жив, въведените във владение лица са длъжни да върнат само доходите, които са събрали след поканата за връщане на имота. Определението за обявяване на отсъствието се отменя. Чл.14. След като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъствуващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересован, обявява неговата смърт. Обявяването на смъртта може да стане и без да е обявено отсъствието на лицето. Чл.15. Когато някой е изчезнал при военни действия или при друго събитие, което дава основание да се предполага, че той е загинал, смъртта може да бъде обявена, ако са изтекли две години от прекратяването на военните действия или от събитието. Чл.16. Съдът определя деня, а по възможност и часа на предполагаемата смърт. При липса на противни данни за момент на смъртта се приема денят, за който се отнася последното известие. Чл.17. Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето. Чл.18. Ако се окаже, че обявеният за умрял е жив, той може да иска: а) имотите, които са налице, отчуждените по безвъзмезден начин имоти, всичко, което е придобито срещу отчуждените по възмезден начин имоти, и цената, която се дължи от трети лица срещу извършените отчуждения; б) имотите, отчуждени по възмезден начин, ако приобретателят в момента на придобиването е знаял, че обявеният за умрял е жив, и в) изпълнението на задълженията по чл. 12 ал. 2 от деня на поканата. Прекратеният брак не се възстановява.

78

Чл.19. Ако след решението за обявяване предполагаемата смърт се установи по съдебен ред точната дата на действителната смърт на лицето, неговите наследници към тази дата могат да упражнят само правата по букви "а" и "б" на чл. 18. ГПК Глава петдесет и първа. ОБЯВЯВАНЕ НА ОТСЪСТВИЕ ИЛИ СМЪРТ Подсъдност и съдържание на молбата Чл. 549. (1) Молбата за обявяване на отсъствието или смъртта на едно лице е подсъдна на районния съд по последния постоянен адрес на изчезналия, а при липса на такъв - по мястото, където лицето е живяло непосредствено преди изчезването. (2) В молбата се посочват и предполагаемите наследници на отсъстващия и неговия пълномощник или законен представител, ако има такива. Разглеждане на молбата Чл. 550. (1) В закрито заседание съдът постановява да се съберат сведения за отсъстващия от неговите близки, от общината, района или кметството, от Министерството на вътрешните работи и от всеки друг подходящ източник. (2) Съдът изпраща за разгласяване извлечение от молбата до общината, района или кметството по мястото, където лицето е живяло непосредствено преди изчезването. Извлечението се връчва на лицата по чл. 549, ал. 2. (3) Съдът се произнася по молбата за обявяване на отсъствието или смъртта, след като изслуша прокурора и лицата, посочени в чл. 549, ал. 2, както и другите заинтересовани. Съставяне на акт за смърт Чл. 551. Въз основа на решението, с което е обявена смъртта на едно лице, се съставя акт за смърт по последния постоянен адрес на лицето или по мястото, където е живяло непосредствено преди изчезването. Отмяна на решението Чл. 552. (1) По молба на всеки заинтересован или по искане на прокурора решението за обявяване на отсъствието или смъртта на едно лице може да бъде отменено или изменено, ако се установи, че отсъстващият е жив или че точната дата на неговата смърт е различна от тази, обявена от съда. (2) Искът по ал. 1 се предявява срещу страната, която е искала обявяването на отсъствието или смъртта, и срещу лицата, които черпят права от съответния акт. Чл. 29. (1) Безвестно изчезналите се представляват от назначените от съда техни представители, а обявените за отсъстващи - от въведените във владение наследници.  Институт на личното право.  При липсата на дадено лице в мястото, където обикновено присъства /човешка презумпция/, възниква въпросът за обявяването му в отсъствие.  Тълкуване на чл. 8 ЗЛС – признаци за безвестно изчезване и отсъствие:  изчезване на лицето от постоянния и временния му адрес;  липса на сведения от и за него.  Проблемът: През този период се поставят три групи въпроси: 1) Какво става с правата и интересите на отсъстващия? 2) Могат ли потенциалните му наследници да всътъпят в правата му? 3) Как да се защитят кредиторите?  Правните последици зависят от продължителността на отсъствието и обстоятелствата, при които е изчезнало лицето. В зависимост от това се разграничават 3 периода  точки 1,2,3. 1. Безвестно изчезване и назначаване на представител.  по чл.8 ЗЛС.  Свързано е с назначаване на представител. Това става, когато отсъствието е необичайно – т.е. до 1 година. В този случай представителят може да извършва действия само по обикновено управление, т.е. (съгласно Тълкувателно решение на ВС от ‘94 год.) то представлява действие по започване, поддържане, събиране на гражданските и

79

естествени плодове, плащане на задължения, сключване на договор за наем до 3 години, владелчески искове по чл. 75-76 ЗС. По този ред представителят се назначава само ако лицето няма законен или договорен представител.  Действие на разпореждане ≠ действие на обикновено управление. Няма легално понятие за тях. Извеждат се по тълкувателен път. Когато отсъстващият има пълномощник, представител се назначава само за онези работи, които пълномощникът няма право да извършва. 2. Обявяване на отсъствието от съда.  по чл.9 ЗЛС.  Отсъствието е продължило повече от 1 година, но не повече от 5 години. Не е нужно да е бил назначаван представител. Съдът с определение обявява лицето за отсъстващо. Последиците от този факт са, че то спира изпълнението на задълженията, които се погасяват нормално със смъртта на лицето (издръжка, пенсии и др. intuito personae - чл.12, ал.2 ЗЛС). За всеки от потенциалните наследници по закон или по завещание възниква правото да поиска от съда да бъде временно въведен във временно владение на имотите му и може от този момент да придобива плодовете от тях /чл.10 ЗЛС/. Той има право да управлява имотите, но няма право да извършва разпоредителни действия освен ако няма разрешение от съда. Съдът го дава, ако е в полза на отсъстващия. Въведеният във владение наследник има представителна власт за отсъстващия. Той дължи да полага грижата, каквато полага за собствените си работи. При обявяване на отсъстващия по чл.9 ЗЛС бракът на отсъстващия не се прекратява. Ако лицето се окаже живо и се върне, определението на съда за временно въвеждане във владение се отменя. Въведените във владение са длъжни да напуснат, но са длъжни и да върнат плодовете от датата на покана, но не и назад. 3. Обявяване на смъртта.  Със съдебно решение. А.) Предпоставки:  ако отсъствието е продължило 5 години /чл.14 ЗЛС/; максимален срок няма;  по изключение може и след 2 години /чл.15 ЗЛС/  ако лицето е изчезнало при военни действия или друго събитие, което дава основание да се предполага, че е загинало, като начало за срока се приема краят на събитието;  към обявяване на смърт може да се пристъпи и без преди това лицето да е обявено за изчезнало. Б.) Действие на решението.  Решението по чл.16 ЗЛС води до последици, идентични с тези на действителната смърт /чл.17 ЗЛС/.  В решението се посочват датата, а по възможност и часът на предполагаемата смърт. При липса на данни се приема денят на последното известие. Но по-късно може да се иска от съда да установи точния смисъл.  чл.10а ЗН  Когато няколко лица са починали и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях, се счита, че по-възрастният е починал преди по-младия.  Когато не може да се определи смъртта на няколко хора, които биха си били взаимно наследници, то по божиите закони съгласно ЕГН се определя времето на настъпване на смъртта – най-напред е най-възрастният и после другите по възраст. Това е във връзка с чл.1 ЗН.  Решението се опира на оборима презумпция и затова има декларативно действие.  На основание чл.59 ЗГР и чл. 551 ГПК се съставя акт за смърт.  Правоспособността, дееспособността и личните права не се прекратяват от решението, но се считат за прекратени освен ако лицето се окаже живо /под условие/.  Бракът се прекратява.  Открива се наследството към датата на предполагаемата смърт по чл.1 ЗН. Ако се установи друга дата, наследниците се определят към нея. В.) Последици ако лицето се окаже живо:  решението за обявяване на смъртта и актът за смърт се обезсилват;  бракът не се възстановява /чл.18 ал.2 ЗЛС/;  отсъствалият може да иска връщане на имота или ако е бил продаден – паричната му равностойност. Общо и за трите случая:  актът се постановява от районния съд по местожителство или обичайно пребиваване на отсъстващия;  съдът се сезира с молба за обявяване на отсъствие или смърт;  съдът в закрито заседание събира информация за лицето от близки и роднини, общината, месторабота и др.;  на заседанието задължително присъства прокурор;  актът на съда се постановява след изслушване на прокурора и заинтересованите /кредитори, наследници и т.н./. III. Дееспособност на ФЛ. Понятие, степени и видове.

80

1. Понятие.  Гражданската дееспособност е признато и гарантирано от гражданския закон правно качество на физическите лица със собствени правомерни действия да учредяват, прекратяват, преобразуват субективни права и задължения.  Урежда се с императивни правни норми, което означава, че субектите не могат по своя воля да променят дееспособността си.  Уредба:  Чл.72,73 СК;  Чл.2-5 ЗЛС. СК Упражняване на родителските права и задължения Чл. 72. Родителските права и задължения се упражняват от двамата родители заедно и поотделно. При разногласие между тях спорът се решава от районния съд след изслушване на родителите и ако е необходимо, на детето. Решението може да се обжалва по общия ред. Представителство и попечителско съдействие Чл. 73. (1) Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес. (2) Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза. (3) Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл. 12, ал. 3. ЗЛС Чл.2. С навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават. Чл.3. Лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни. Вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници. Чл.4. Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни. Те извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. Чл.5. Непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни. Пълнолетните с такива страдания, чието състояние не е така тежко, за да бъдат поставени под пълно запрещение, се поставят под ограничено запрещение. За правните действия на лицата по ал. 1 се прилага чл. 3, ал. 2, а за правните действия на лицата по ал. 2 се прилага чл. 4,ал 2.  Настъпването на дееспособността е свързано с достигането на определена степен на физическа и психическа зрялост – 18 години у нас. 2. Правно значение.  Извършването на правни актове (юридически факти, които пораждат, изменят или прекратяват субективни права и задължения) от физически лица предполага разбирането им.  И др. правомерни правни действия. 3. Разлики между дееспособност и правоспособност.

81

Дееспособността предполага наличието на правоспособност, но правоспособността не е иманентно присъща с дееспособността.  За разлика от правоспособността, дееспособността може да бъде напълно отнета с поставянето на лицето под пълно запрещение. В този случай дееспособността се упражнява от негов представител. 4. Степени.  Дееспособността е диференцирано уредена и има 3 степени в развитието на дееспособността: А.) Малолетие.  Уредба: o Чл.3 ЗЛС  Лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни. (2) Вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници. o Чл.109 и сл. СК  настойничество и попечителство. o Чл.73 ал.1 СК  Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес.  От 0 до ненавършени 14г. напълно недееспособни.  Когато малолетен сключи дребна потребителска сделка (за закуска, учебник), считаме малолетния като пратеник на законния представител /нунций/. В противен случай сделката трябва да се счита като нищожна по чл.26, ал.2 ЗЗД – липса на воля и съгласие. Това ще попречи на гражданския оборот, затова се счита, че е пратеник – пренася и изразява волята на родителя. Б.) Непълнолетие.  Уредба: o Чл.4 ЗЛС  лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни. (2)Те извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. o Чл.73 ал.1,2 СК  (1) Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес. (2) Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза.  Навършили 14 и ненавършили 18  ограничено дееспособни.  Това означава, че за някои правни действия се изискват допълнителни волеизявления.  Обхващат се три групи сделки, които могат да се извършват от непълнолетните при определени условия: 1) Възможност за самостоятелно извършване на действия без допълнително волеизявление  Според чл.4, ал. 2 ЗСЛ непълнолетният сключва самостоятелно обикновени дребни сделки за задоволяване на ежедневните си потребности. Няма легална дефиниция за дребни сделки. Критерият за определяне е фактически и зависи от конкретните обстоятелства. Освен това непълнолетните могат да разполагат със средства, придобити със собствен труд, не само от трудов договор, но и стипендии, хонорари и т.н. Но не и да сключва сделки по чл.73, ал.3 СК, нито да се разпорежда с придобитото с тези средства. 2) Сделки на разпореждане, които непълнолетните могат да сключват  Подлежат на специален режим. Според чл.73, ал.1,2 СК във връзка с чл.4, ал.2 ЗЛС действия на разпореждане с права на непълнолетни лица се извършват, освен със съгласието на един от родителите или попечител, още с разрешение на районния съд по местоживеенето на лицето само при нужда или очевидна полза за лицето. Под „действия на разпореждане” в правната теория се разбират такива правни действия, които имат за последица загубване на субективното право или внасяне на качествени промени в него, като обременяването му с чужди права или вещни тежести, отсрочване на облигационно задължение и др. Изискването за разрешение от районния съд е предвидено като гаранция за правата на ненавършилите пълнолетие лица. В искането за даване на разрешение следва да се опише подробно съдържанието на проектираната сделка. Районният съдия преценява дали ненавършилият пълнолетие има нужда от извършването к – ако например се нуждае от средства, които очаква да получи при продажбата и за лечение или образование, или пък сделката е очевидно изгодна за него. Само при тези алтернативно посочени предпоставки cъдията следва да издаде исканото разрешение. За да се сключи сделката за разпореждане е необходимо предварителното разрешение на съда и то за всеки конкретен случай. 3) Сделки и действия на обикновено управление с вещи и права на непълнолетния  Сделките на управление са насочени към използване или съхраняване на права, запазване на имоти, събиране на плодове, придобиване на права. Такива например са договорът за наем, влог, заем за послужване, договор за ремонт на сграда, договор за изработка и др. подобни. За извършването на тези действия е характерно, че не се изисква предварителното

82

съдействие на районния съд, а само това на родителя или попечителя. Това означава, че към волеизявлението на непълнолетния е необходимо да се прибави едностранното волеизявление на негов родител или попечител, като с това един вид „се допълва” волята на непълнолетния. Родителят или попечителят извършват волеизявление за одобрение на сделката само когато преценят, че тя е в интерес на непълнолетния. Това волеизявление може да се направи преди, по време или след сключването на сделката. Форма за волеизявлението на родителя или попечителя не се изисква и когато сделката е формална. Съставянето на писмен документ облекчава доказването. Волеизявлението на родителя или попечителя може да се направи пред непълнолетния или пред третото лице, с което той сключва сделка. Предварително разгръщане на пълна дееспособност:  Уредба: чл.12 СК. Възраст за встъпване в брак Чл. 12. (1) Брак може да сключи лице, навършило осемнадесет години. (2) По изключение, ако важни причини налагат това, брак може да сключи и лице, навършило шестнадесет години, с разрешение на председателя на районния съд по местожителството на лицето. Ако и двамата встъпващи в брак са непълнолетни и са от различни райони, разрешението се дава от председателя на районния съд по местожителството на единия от встъпващите в брак по техен избор. Председателят изслушва непълнолетния, неговите родители или неговия попечител. Мнението на родителите или на попечителя може да бъде дадено и в писмена форма с нотариално заверен подпис. (3) Непълнолетният с встъпването в брак става дееспособен, но той може да се разпорежда с недвижим имот само с разрешение на районния съд по местоживеенето му.  Правните последици се означават като еманципация на встъпилия в брак. Това довежда до предварително разгръщане на неговата пълна дееспособност. В този случай, с някои изключения, дееспособността на непълнолетния се припокрива с тази на пълнолетния.  Изключения: o По чл.12 ал.3  за действия по разпореждане с вещни права върху недвижими имоти е необходимо разрешение на районния съд за всеки конкретен случай. o По чл.13 ЗН  Всяко лице, което е навършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действува разумно, може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание.  придобиване на активна завещателна способност се свързва с навършването на 18 год.  Възможност за осиновяване на еманципиран  необходимо е съгласието на съпруга /чл.54 СК/. В.) Пълнолетие.  с навършване на 18 години  напълно дееспособни.  Лицето е способно да извършва всякакви правомерни правни действия, които пораждат правни последици, освен в случаите когато е поставено под запрещение. 5. Видове дееспособност, които се проявяват и преди навършване на пълнолетие!  Нашето законодателство предвижда, че някои видове дееспособност се проявяват и преди навършване на пълнолетие А.) Брачна. По чл.12 ал.2 СК.  16 години.  За нея вече стана дума по-горе. Б.) Трудова.  По чл.301 и сл. от КТ. Минимална възраст за приемане на работа Чл. 301. (1) Минималната възраст за приемане на работа е 16 години. Забранява се приемането на работа на лица, ненавършили 16 години.

83

(2) По изключение могат да се приемат на работа и лица от 15 до 16 години за извършване на работи, които са леки и не са опасни или вредни за здравето и за правилното им физическо, умствено и нравствено развитие и чието изпълнение не би било пречка за редовно посещение на училище или за участие в програми за професионално ориентиране или обучение. (3) По изключение на ученически длъжности в цирковете могат да се приемат момичета, навършили 14 години, и момчета, навършили 13 години, а за участие в снимане на филми, подготовка и изнасяне на театрални и други представления могат да се привличат и лица, ненавършили 15 години, при облекчени условия и в съответствие с изискванията за правилното им физическо, умствено и нравствено развитие. Условията на труда в тези случаи се определят от Министерския съвет. В.) По ЗК.  за приемане на нови членове по чл.8 ЗК  16 години. Г.) Процесуална.  Уредба (обща): чл. 28 ГПК. Процесуална дееспособност Чл. 28. (1) Дееспособните физически лица извършват съдопроизводствените действия лично. (2) Непълнолетните и ограничено запретените извършват съдопроизводствените действия лично, но със съгласието на родителите или попечителите си. (3) Непълнолетните могат да водят делата си лично за спорове по трудови правоотношения или за спорове, произтичащи от сделки по чл. 4, ал. 2 от Закона за лицата и семейството, както и в други случаи, определени със закон. (4) Малолетните и поставените под пълно запрещение се представляват от законните си представители - родители или настойници.  Уредба (специална): Чл.15 ЗЗакрДет. Участие в процедури Чл. 15. (1) Във всяко административно или съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете, то задължително се изслушва, ако е навършило 10-годишна възраст, освен ако това би навредило на неговите интереси. (2) Когато детето не е навършило 10-годишна възраст, то може да бъде изслушано в зависимост от степента на неговото развитие. Решението за изслушване се мотивира. (3) Преди изслушването на детето съдът или административният орган трябва: 1. да осигури необходимата информация, която да му помогне да формира мнението си; 2. да го уведоми за евентуалните последици от неговите желания, от поддържаното от него мнение, както и за всяко решение на съдебния или административен орган. (4) Съдебните и административните органи осигуряват подходяща обстановка за изслушване на детето, съобразена с неговата възраст. На изслушването и консултирането на детето задължително присъства социален работник от дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето, а при необходимост - и друг подходящ специалист. (5) Съдът или административният орган разпорежда изслушването да се извършва и в присъствието на родител, настойник, попечител, друго лице, което полага грижи за детето, или друг близък, когото детето познава, с изключение на случаите, когато това не отговаря на интереса на детето. (6) При всяко дело съдът или административният орган уведомява дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето, като за уведомлението от съда се прилагат разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс, а за

84

уведомлението от административния орган се прилагат разпоредбите на Административнопроцесуалния кодекс. Дирекция "Социално подпомагане" изпраща представител, който изразява становище, а при невъзможност предоставя доклад. (7) Дирекция "Социално подпомагане" може да представлява детето в случаите, предвидени в закон. (8) Детето има право на правна помощ и жалба във всички производства, засягащи негови права или интереси.  В ЗЗакрДет се предвиждат специални правила, свързани с участието на децата в административни и граждански производства. Тук под дете се разбира лице до 18 год. Съгласно чл. 15 ЗЗД се разкрива особена форма за лично участие в административни и граждански производства на лица, навършили 10 год. възраст, ако се засягат права и интереси на детето. По тези производства детето трябва да е лично изслушано от съда освен ако това би му навредило. Деца, ненавършили 10 год., могат да се изслушват по преценка на съда.  Примери за участие на лица под 18 год.:  В производство по осиновяване – чл.49 и сл. СК  Правилата в СК и чл.15 ЗЗакДет са зле съгласувани помежду си. Съгласно чл.54 ал.1 т.4 в производство по осиновяване се иска съгласието на детето, ако е навършило 14 години, а за другите остава да се прилага чл.15 ЗЗакДет  Други два случая на лично изслушване на деца, навършили 10 год., са уредени в чл.71, ал.1,2 СК.  Чл.71 ал.1  В съдебно административно производство на заповед за връщане на дете при своите родители  Ненавършилите пълнолетие деца са длъжни да живеят при родителите си освен ако важни причини налагат да живеят другаде. При отклонение от това задължение по искане на родителите районният съд по местоживеенето им, след като изслуша детето, ако е навършило десет години, издава заповед за връщането му при родителите. Тази заповед може да се обжалва пред председателя на окръжния съд, но обжалването не спира изпълнението. Заповедта се изпълнява по административен ред.  Чл.71 ал.2  Когато родителите не живеят заедно и не могат да постигнат съгласие при кого от тях да живеят децата им, спорът се решава от районния съд по местопребиваването на децата, след като бъдат изслушани, ако са навършили десет години. Решението може да се обжалва по общия ред.  Задължително изслушване на детето:  Чл.106 СК  В производство по предоставяне на родителски права след развод.  Чл.74,75 СК  В производство по ограничаване или лишаване от родителски права.  При противоречив интерес между ненавършил пълнолетие и неговия законен представител или попечител (включително и ако е родител), задължително се назначава особен представител. Например: при делба на наследство между майка и дете по решение на съда се назначава особен представител. Това се прилага и когато майката иска да направи добро на детето си.  Съгласно чл. 15, ал. 8 ЗЗакДет – детето има самостоятелно право на жалба във всички административни и граждански съдебни производства, при които се засягат негови законни права и интереси. В този случай (чл. 29, ал. 4-5 ГПК) детето ще упражни правото си чрез особения си представител. Например: И майката и детето (до 21 г.) (чрез особения си представител) имат право на отделни искове за установяване на произхода от баща /чл.41 СК/. 6. Прекратяване на дееспособността.  Дееспособността се прекратява със смъртта или поставянето под пълно запрещение. IV. Поставяне под запрещение – ред, правно действие, отмяна. 1. Понятие и същност.  Институт на личното право.  Уредбата е изцяло императивна и обхваща норми на материалното и процесуалното право, в които са посочени основанията и редът за поставяне под запрещение.  Уредба:  Чл.5 ЗЛС;  Тълкувателно постановление на пленума на ВС №5/ от 1979г.;  Чл.336-340 ГПК. Чл.5 ЗЛС. Непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни.

85

Пълнолетните с такива страдания, чието състояние не е така тежко, за да бъдат поставени под пълно запрещение, се поставят под ограничено запрещение. За правните действия на лицата по ал. 1 се прилага чл. 3, ал. 2, а за правните действия на лицата по ал. 2 се прилага чл. 4,ал 2. Глава двадесет и осма. ПОСТАВЯНЕ ПОД ЗАПРЕЩЕНИЕ Започване на производството Чл. 336. (1) Поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение може да бъде поискано с искова молба от съпруга, от близки роднини, от прокурора и от всеки, който има правен интерес от това. (2) В производствата по ал. 1 участието на прокурора е задължително. Лични впечатления от лицето Чл. 337. (1) Лицето, чието запрещение се иска, трябва да бъде разпитано лично и ако се налага, се довежда принудително. Когато лицето е в лечебно заведение и здравословното му състояние не позволява да бъде доведено лично в съдебно заседание, съдът е длъжен да придобие непосредствено впечатление за неговото състояние. (2) Ако след разпита съдът прецени за необходимо, назначава на лицето по ал. 1 временен попечител, който да се грижи за неговите лични и имуществени интереси. Разглеждане на иска Чл. 338. (1) Съдът се произнася по молбата след разпита на лицето, чието запрещение се иска, и на неговите близки. Ако това се окаже недостатъчно, съдът пристъпва към събиране на други доказателства и изслушване на вещи лица. (2) Ако лицето е в лечебно заведение, съдът изисква сведения за неговото състояние. (3) След като влезе в сила решението, с което лицето се поставя под запрещение, съдът съобщава за това на органа по настойничество и по попечителство, за да се учреди настойничество или попечителство. (4) Ищецът няма право на разноски в производството за поставяне под запрещение. Ако искът бъде отхвърлен, ищецът дължи на ответника направените от него разноски във връзка с делото. Решение по иск за поставяне под запрещение Чл. 339. По иск за поставяне под запрещение не се постановяват неприсъствено решение и решение при признание на иска. Отмяна на запрещението Чл. 340. (1) Разпоредбите на тази глава се прилагат и за отмяна на запрещението. (2) Отмяната на запрещението може да бъде поискана и от органа по настойничество и по попечителство или от настойника.  Поставените под пълно запрещение се приравняват на малолетните, а тези под ограничено запещение на непълнолетни  като се прилагат съответните режими.  Същност: Правен способ за ограничаване или отменяне на гражданската дееспособност на физическо лице при наличието на определени в закона предпоставки по ред, описан в закона.  Значение: Да се защити както интересът на самото неспособно лице, така и на 3ти лица и гражданския оборот като цяло.

2. Пълно и ограничено запрещение.  Запрещението има две форми:  Пълно  под такова могат да се поставят както пълнолетни, така и непълнолетни.  Ограничено  под такова могат да се поставят само пълнолетни (защото ограничено запретените са поставени под режима на непълнолетните).  Материалноправни предпоставки за поставяне под запрещение – чрез тълкуване на чл. 5 ЗСЛ съществуват 2 кумулативни предпоставки:

86

1) Наличие на относително трайно психично болестно състояние на лицето – слабоумие, душевна болест. При слабоумието е налице вродена умствена недоразвитост: типични диагнози – олигофрения, дебилност и т.н. При душевноболните психопати – това са по-късно настъпили душевни разстройства – шизофрения и др. Никакви други заболявания, недъзи и страдания, типологични зависимости (алкохолизъм, наркоманизъм) сами по себе си не са предпоставка за поставяне под запрещение. 2) Неспособност на лицето да се грижи за работите си  да е следствие от психическото му състояние (т.е. да е налице причинно-следствена връзка). Виж чл.31 ЗЗД и чл.13 ЗН. 3. Производство и правни последици на съдебното решение. А.) Производство.  Поставянето под запрещение се извършва по реда на едно особено исково производство по глава 28 от ГПК. То е спорно, съзтезателно.  Делото се гледа от окръжния съд като първа инстанция /чл.104 т.1 ГПК/.  Поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение може да бъде поискано с искова молба от съпруга, от близки роднини, от прокурора и от всеки, който има правен интерес от това /чл.336 ал.1 ГПК/.  Участието на прокурор е задължително /чл.336 ал.2 ГПК/.  Особеното по това производство е императивното изискване съдът сам да си създаде впечатление за лицето. За целта съществува възможност с принудително довеждане на лицето. Може по изключение съдът да отиде до лицето. Личният разпит на лицето се извършва преди каквото и да е било събиране на доказателства /чл.337 ал.1 ГПК/.  Ако след разпита съдът прецени за необходимо, назначава на лицето временен попечител, който да се грижи за неговите лични и имуществени интереси /чл.337 ал.2 ГПК/. Б.) Правни последици на съдебното решение. Решението има конститутивен ефект.  Ограничава дееспособността напълно или частично.  Има действие спрямо всички /erga omnes/.  Съдът е длъжен служебно да уведоми органа по настойничество и попечителство съгласно чл.110 СК и чл.338 ал. 3 ГПК. Т.е. съдът не учредява настойничество и съдът не назначава настойник.  При промяна в психическото здраве може да се премине от пълно в ограничено и обратното. Промените в дееспособността, съгласно чл.340 ГПК, се уреждат по горепосочените ред. Има една специфика – със самостоятелна легитимация за участие в делото има вече и органът по настойничество и попечителство. Той може да иска изменение на типа запрещение. Органът се сезира от настойника/попечителя, като те са подконтролни на органа.  На пълно запрещение  настойник.  На ограничено запрещение  попечител.  Приемните родители  не са нито настойници, нито попечители. Тук връзката е административноправна и на тях им се плаща от държавния бюджет, за да гледат детето. IV. Настойничество и попечителство.  Институт на личното право.  Уредба: ако имахме Граждански кодекс, щяха да са уредени в общата част. У нас те са уредени в ЗЛС, от 1968г. насам по традиция влиза в семейната кодификация  чл.109-128 СК. Глава десета. НАСТОЙНИЧЕСТВО И ПОПЕЧИТЕЛСТВО Условия за учредяване Чл. 109. (1) Настойничество се учредява над малолетни (деца, ненавършили четиринадесет години), чиито родители са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от родителски права. Настойничество се учредява и над лица, поставени под пълно запрещение. (2) Попечителство се учредява над непълнолетни (деца, от четиринадесет до осемнадесет години), родителите на които са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от родителски права, а също и над лица, поставени под ограничено запрещение. (3) Длъжностни лица, обществени организации и граждани, на които стане известно, че е необходимо учредяване на настойничество или на попечителство над някое лице, са длъжни незабавно да уведомят общината по местожителството или местопребиваването на лицето. Орган по настойничество и по попечителство

87

Чл. 110. Орган по настойничество и по попечителство е кметът на общината или определено от него длъжностно лице. Настойнически съвет Чл. 111. (1) Органът по настойничество и по попечителство по местожителството на лицето назначава настойник, заместник-настойник и двама съветници измежду роднините и близките на малолетния или поставения под пълно запрещение, които най-добре ще се грижат за неговите интереси. Те образуват настойнически съвет. (2) При възможност в състава на настойническия съвет се включват и лица с педагогическа подготовка. Назначаване на попечител Чл. 112. Органът по настойничество и по попечителство назначава попечител и заместник-попечител измежду роднините и близките на непълнолетния или поставения под ограничено запрещение, които най-добре ще се грижат за неговите интереси. Промени в настойническия съвет и попечителите Чл. 113. (1) Органът по настойничество и по попечителство може по всяко време да направи промени в настойническия съвет и попечителите, когато интересите на малолетния, непълнолетния или поставения под запрещение изискват това, когато задълженията по настойничеството или по попечителството не се изпълняват или когато изпълнението им е крайно обременително поради старост, болест, служебни задължения и др. (2) Преди да се произнесе относно промените по предходната алинея, органът по настойничество и по попечителство взема мнението и на близки на поставения под настойничество или попечителство. Охранителни мерки Чл. 114. (1) До назначаването на настойник или попечител органът по настойничество и по попечителство лично или чрез определено от него лице извършва опис на имуществото и взема други охранителни мерки за личността и интересите на лицето, което трябва да бъде поставено под настойничество или попечителство. При нужда той може да възложи на определено лице да изпълнява временно настойнически или попечителски функции. (2) Когато е необходимо, органът по настойничество и по попечителство може да поиска от дирекция "Социално подпомагане" настаняване на детето в приемно семейство или в специализирана институция. Обжалване на действията Чл. 115. Действията на органа по настойничество и по попечителство, както и отказът да се учреди настойничество или попечителство или да се вземат други мерки, предвидени в този кодекс, могат да се обжалват от заинтересуваните лица или от прокурора пред районния съд, който решава въпроса по същество. Решението на районния съд не подлежи на обжалване. Лица, които не могат да бъдат членове на настойническия съвет или попечители Чл. 116. Не могат да бъдат членове на настойнически съвет, попечители и заместник-попечители недееспособните, лишените от родителски права, осъдените за тежки умишлени престъпления, както и лицата, които поради болест, алкохолизъм, неморален живот, користно поведение, противоречие с интересите на поставените под настойничество или попечителство или по други причини не са в състояние да изпълняват настойнически или попечителски функции. Права и задължения на настойника Чл. 117. (1) Дейността на настойника е почетна. (2) Настойникът е длъжен да се грижи за поставения под настойничество, да управлява имуществото му и да го представлява пред трети лица. Той е длъжен да се грижи за отглеждането, възпитанието и образованието на малолетния. (3) Настойникът в срок от един месец е длъжен да уведоми органа по настойничество и по попечителство за придобитото след учредяване на настойничеството имущество на значителна стойност, което се вписва в описа. Разпоредителни действия Чл. 118. (1) При разпореждане с имущество на лице под настойничество се прилага съответно чл. 73, ал. 2 и 3. Разрешение от районния съд се изисква и за теглене на суми от влоговете на лицето. (2) Към молбата за разрешение настойникът прилага и мнението на настойническия съвет. Задължение за внасяне на паричните средства

88

Чл. 119. Настойникът е длъжен да внася паричните средства на лицето под настойничество на негово име в банка. За несвоевременно внесени суми той дължи законна лихва. Местоживеене на лицето, поставено под настойничество Чл. 120. (1) Поставеният под настойничество живее при настойника освен ако важни причини налагат да живее другаде. (2) Когато местоживеенето бъде променено без съгласието на настойника, той може да иска от районния съд да издаде заповед за връщането на поставения под настойничество в определеното му място на живеене. Тази заповед може да се обжалва пред председателя на окръжния съд, но обжалването не спира изпълнението. Заповедта се изпълнява по административен ред. Съветници в настойническия съвет Чл. 121. Съветниците подпомагат настойника и заместник-настойника при изпълнение на техните задължения и уведомяват органа по настойничество и по попечителство за неблагополучия в отглеждането и възпитанието на малолетния и в опазване на правата и интересите на поставения под настойничество. Те изслушват отчета на настойника и участвуват при приемането му от органа по настойничество и по попечителство. Права и задължения на попечителя Чл. 122. (1) Дейността на попечителя е почетна. (2) Попечителят е длъжен да се грижи за личността и за запазване интересите на поставения под попечителство. Той дава съгласие за извършване на правни действия от последния. Длъжен е да се грижи и за отглеждането, възпитанието и образованието на непълнолетния. (3) Правилата на чл. 117, ал. 3, 118, ал. 1, и 120 се прилагат съответно и при попечителството. За теглене на суми от паричните влогове се изисква разрешение от районния съд.

Заместник-настойник и заместник-попечител Чл. 123. (1) Заместник-настойникът замества настойника, когато той е възпрепятствуван да изпълнява задълженията си или възникне противоречие между неговите интереси и интересите на поставения под настойничество. В тези случаи органът по настойничество и по попечителство може да назначи особен представител. (2) Тази разпоредба се прилага съответно и за заместник-попечителя. Съдействие от общината (загл. изм. - дв, бр. 63 от 2003 г.) Чл. 124. Общината съдействува на настойника и на попечителя при изпълнение на техните задължения. Надзор върху действията на настойника Чл. 125. Органът по настойничество и по попечителство може да спира действията на настойника и да предписва извършването на действия, след като вземе мнението на настойническия съвет. Отчет на настойника и на попечителя Чл. 126. (1) Всяка година до края на м. февруари настойникът дава отчет за своята дейност пред настойническия съвет, след което отчетът се представя пред органа по настойничество и по попечителство. Отчет се дава от настойника и при освобождаването му, а също и когато органът по настойничество и по попечителство поиска това. (2) Попечителят при поискване от органа по настойничество и по попечителство в присъствието на заместникпопечителя дава обяснение за своята дейност. (3) Органът по настойничество и по попечителство се произнася по отчета на настойника и по обясненията на попечителя и ако констатира нередовности, изисква отстраняването им. (4) По искане на органа по настойничество и по попечителство районният съд издава изпълнителен лист срещу настойника за неотчетени суми. (5) Когато настойникът или попечителят без уважителни причини не се яви или не представи отчет, съответно обяснение, органът по настойничество и по попечителство съставя акт, въз основа на който председателят на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет налага глоба в размер до 0,20 лева. Органът по настойничество

89

и по попечителство може да изиска отчета, съответно обяснението, от заместник-настойника или от заместникпопечителя. (6) Установяването на нарушението, издаването, обжалването и изпълнението на наказателното постановление стават по реда, определен от Закона за административните нарушения и наказания. Преминаване от настойничество към попечителство Чл. 127. (1) С навършване на четиринадесетгодишна възраст детето се освобождава по право от настойничество и органът по настойничество и по попечителство му назначава попечител и заместник - попечител. До назначаването им дейността се изпълнява от настойника. (2) При преминаване от пълно към ограничено запрещение до назначаването на попечител дейността се изпълнява от настойника. Особени случаи на настойничество и на попечителство Чл. 128. (1) Настойник на малолетен с неизвестни родители е управителят на специализираната институция, в която е настанен малолетния. (2) Попечител на непълнолетен с неизвестни родители е управителят на специализираната институция, в която е настанен непълнолетният. (3) Настойник на поставения под пълно запрещение или попечител на поставения под ограничено запрещение съпруг е неговият дееспособен съпруг. Ако няма такъв, родителските права и задължения се упражняват от неговите родители освен ако те са неизвестни, починали, лишени от тези права или са в невъзможност да ги упражняват. (4) В случаите на предходните алинеи не се назначава настойнически съвет и заместник-попечител и не се образуват настойнически дела.  Настойничеството и попечителството се схващат като сурогат /заместител/ на родителската грижа за деца, лишени от такава.  Те също така намират приложение и спрямо лица, поставени под пълно или частично запрещение.  Уредбата на този институт е комплексна. Тя включва гражданскоправни и административноправни норми.  За разлика от запрещението, което се учредява по съдебен ред, учредяването на настойничество или попечителство се учредява по административен ред:  Орган по настойничество и по попечителство е кметът на общината или определено от него длъжностно лице /чл.110 СК/.  До назначаването на настойник или попечител органът по настойничество и по попечителство лично или чрез определено от него лице извършва опис на имуществото и взема други охранителни мерки за личността и интересите на лицето, което трябва да бъде поставено под настойничество или попечителство. При нужда той може да възложи на определено лице да изпълнява временно настойнически или попечителски функции. Когато е необходимо, органът по настойничество и по попечителство може да поиска от дирекция "Социално подпомагане" настаняване на детето в приемно семейство или в специализирана институция /чл.114 ал.1,2 СК/.  Органът по настойничество и по попечителство по местожителството на лицето назначава настойник, заместникнастойник и двама съветници измежду роднините и близките на малолетния или поставения под пълно запрещение, които най-добре ще се грижат за неговите интереси. Те образуват настойнически съвет. При възможност в състава на настойническия съвет се включват и лица с педагогическа подготовка /чл.111 ал.1,2 СК/.  Органът по настойничество и по попечителство назначава попечител и заместник-попечител измежду роднините и близките на непълнолетния или поставения под ограничено запрещение, които най-добре ще се грижат за неговите интереси /чл.112 СК/.  Чл. 116 СК посочва лица, които не могат да бъдат членове на настойническия съвет или попечители: Не могат да бъдат членове на настойнически съвет, попечители и заместник-попечители недееспособните, лишените от родителски права, осъдените за тежки умишлени престъпления, както и лицата, които поради болест, алкохолизъм, неморален живот, користно поведение, противоречие с интересите на поставените под настойничество или попечителство или по други причини не са в състояние да изпълняват настойнически или попечителски функции.

90

 Настойник на поставения под пълно запрещение или попечител на поставения под ограничено запрещение съпруг е неговият дееспособен съпруг. Ако няма такъв, родителските права и задължения се упражняват от неговите родители освен ако те са неизвестни, починали, лишени от тези права или са в невъзможност да ги упражняват /чл.128 ал.3 СК/.  Правата и задълженията на настойника са посочени в чл.117 и сл. СК.  Настойникът е законен представител на поднастойния, докато попечителят дава само съгласието си за възможните настоящи и бъдещи действия на запретения, а той лично извършва своите дела.  Поставеният под настойничество е длъжен да живее със своя настойник съгласно чл. 120 СК. За ограниченото запрещение няма такава разпоредба.  Грижи на настойника/попечителя по отношение на имуществото на подопечния:  Управление и опазване на имуществото на подопечното лице.  Задължение да вписват в опис всички придобити по време на настойничеството права на по-значителна стойност, като материалните блага се вкарват в банковата сметка на запретения – чл. 119 СК. Същевременно недееспособното, поднастойното лице няма право самостоятелно, на своя воля да тегли пари от своята сметка. Това става само с разрешение от Районния съд и от настойника.  Разпоредителни действия с имуществото  чл. 118, ал. 1 СК във връзка с чл. 73, ал. 2-3 СК:  Настойникът/попечителят нямат задължение да дават издръжка на лицата. Същевременно те не получават възнаграждение – чл. 122, ал. 1 СК. Но те имат право на обезщетение за направени разноски или претърпени вреди при/по повод своята функция.  Настойникът като лице, което е задължено по закон да упражнява надзор над поднастойния (чл. 117 СК), носи гражданската отговорност за вредите, причинени от поднастойния/поднадзорен при условията на чл. 47, ал. 2 ЗЗД. Това важи и за попечителите. Съществува изключение от правилото - при определени обстоятелства настойникът/ попечителят не носи отговорност, тъй като в конкретния момент не може да упражни надзор. Например: когато поднадстойното лице (психичноболен) е в здравно заведение, където извършва неправомерно деяние, в този случай настойникът не може да е отговорен.  Положението на настойника/попечителя е много нестабилно, тъй като по всяко време органът по настойничество и попечителство може да го смени.  Дейността на настойника/попечителя е поставена под надзор от органа по настойничество и попечителство /чл.125,126 СК/:  Ежегоден отчет в писмена форма пред кмета или длъжностно лице, определено от кмета, до края на февруари.  Периодичен надзор  с писмени/устни обяснения.  За неотчетени суми органът по настойничество/попечителство иска от районния съд да издаде изпълнителен лист на основание чл. 126, ал. 4 СК – несъдебно, изпълнително основание. Общината не съди, а направо се снабдява с изпълнителен лист по чл. 404 и сл. ГПК.  Органът на настойничество може да налага глоби за непредставяне или късно представяне на отчети – чл. 126, ал. 5 СК.  Прекратяване на настойничество/попечителство:  При отмяна на запрещението.  При промяна на степента на запрещение – преминаване от пълно към ограничено.  При навършване на 14 год.  назначаване на попечител.  За непълнолетни – самостоятелно прекратително основание е намерението за встъпване в брак по чл. 12, ал. 3 СК в този случай лицето става дееспособно, но има известни ограничения – разпореждане с вещни права на недвижими имоти става с разрешение на районния съд. Пълнолетният съпруг обаче не става настойник. V. Правна индивидуализация на ФЛ. Определение: Съвкупност от законоустановени правни белези, които отличават физическото лице от другите субекти в качеството му на носител на субективни граждански права и задължения и участието му в гражданския оборот и социалния живот.  Става дума за правни признаци на физическите лица, на които гражданскоправните норми отдават правно значение с оглед придобиване на различни правни качества като: родител, съпруг, длъжник, кредитор и т.н.; респективно на граждански субективни права и задължения. Самото понятие извличаме на основание правнорелевантните признаци, очертани в чл. 1, ал. 3 ЗГР, където се предвижда, че гражданската регистрация включва съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от другите лица в качеството му на носител на

91

субективни права и задължения. В чл. 1, ал. 3 ЗГР са посочени не изчерпателно, а като примерно изброяване поважните признаци: име; гражданство; семейно положение; родство; постоянен адрес.  Не всички правно индивидуализиращи белези подлежат на вписване по реда на ЗГР. Съгласно чл.8, ал.1 ЗГР основните данни за регистрация на лицата са: име, дата на раждане, пол, гражданство, ЕГН.  Съвкупността от всички правни белези, които индивидуализират физическото лице като субект на правото в областта на гражданските правоотношения, означаваме като гражданскоправен статус на личността. В найразгърнатия си вид тези правни белези са (като всички лични данни са установени с императивни правни норми): име; адрес; ЕГН; пол; произход; семейно положение; гражданство; възраст; здравословно състояние; грамотност. Чл. 1. (1) Този закон урежда условията и реда за гражданската регистрация на физическите лица в Република България. (2) Гражданска регистрация е вписване на събитията раждане, брак и смърт в регистрите за гражданско състояние и вписване на лицата в регистрите на населението. (3) Гражданската регистрация включва съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от другите лица в обществото и в семейството му в качеството на носител на субективни права, като име, гражданство, семейно положение, родство, постоянен адрес и др. 1. Име.  Уредба: чл.12 и сл. ЗГР. Раздел II. Имена на българските граждани Чл. 12. (1) Собственото име на всяко лице се избира от родителите му и се съобщава писмено на длъжностното лице по гражданското състояние при съставяне на акта за раждане. (2) Ако двамата родители не са постигнали съгласие за името, длъжностното лице вписва в акта за раждане само едно от имената, предложени от родителите. (3) Ако родителите не посочат име, длъжностното лице определя името, което сметне за най-подходящо в случая. (4) Ако избраното име на детето е осмиващо, опозоряващо, обществено неприемливо или несъвместимо с националната чест на българския народ, длъжностното лице има право да откаже вписването му в акта за раждане, като приложи разпоредбите на ал. 2 и 3. Чл. 13. Бащиното име на всяко лице се образува от собственото име на бащата и се вписва с наставка -ов или -ев и окончание съобразно пола на детето, освен когато собственото име на бащата не позволява поставянето на тези окончания или те противоречат на семейните, етническите или религиозните традиции на родителите. Чл. 14. (1) Фамилното име на всяко лице е фамилното или бащиното име на бащата с наставка -ов или -ев и окончание съобразно пола на детето, освен ако семейните, етническите или религиозните традиции на родителите налагат друго. (2) Фамилното име при сключване на граждански брак се формира съгласно правилата на Семейния кодекс. (3) Децата от едни и същи родители се вписват с еднакво фамилно име. (4) Когато едно лице е известно в обществото с псевдоним, същото лице може по решение на съда да прибави псевдонима към своето име. Чл. 15. (1) Бащиното име на дете, на което е установена само майката, се образува от собственото име на майката или неговия корен, а за фамилно име се взема фамилното име на майката или името на нейния баща. (2) В случаите по ал. 1 със съгласието на бащата на майката неговото име може да се вземе за бащино име на детето. В този случай за фамилно име се взема фамилното име на майката. Чл. 16. (1) Името на детето, припознато след съставянето на акта за раждане, се определя по реда на този закон. (2) Името на дете, произходът на което е установен по съдебен ред, се определя от съда по реда на този закон.

92

Чл. 17. Името на дете, родителите на което не са известни, се определя от длъжностното лице. Чл. 18. (1) При осиновяване собственото име на детето се определя от съда според желанието на осиновителите. Ако детето е навършило 14 години, за промяна на собственото име се иска и неговото съгласие. (2) При пълно осиновяване бащиното и фамилното име се определят според името на осиновителя по реда на този закон. (3) При непълно осиновяване бащиното и фамилното име могат да се променят по решение на съда при желание на осиновителите. Ако детето е навършило 14 години, се иска и неговото съгласие. (4) При прекратяване на осиновяването по съдебен ред на осиновеното лице се възстановява името преди осиновяването му. Със съгласието на осиновителя или при важни обстоятелства съдът може да постанови осиновеното лице да запази името, дадено при осиновяването. Чл. 19. (1) Промяната на собствено, бащино или фамилно име се допуска от съда въз основа на писмена молба на заинтересувания, когато то е осмиващо, опозоряващо или обществено неприемливо, както и в случаите, когато важни обстоятелства налагат това. (2), придобило или възстановило българското си гражданство, може да промени бащиното и фамилното си име с наставка -ов или -ев и окончание съобразно пола му, както и да побългари собственото си име по реда на глава петдесета "Установяване на факти" от Гражданския процесуален кодекс. Тези производства се освобождават от държавни такси. Чл. 19а. (1) Българските граждани, на които принудително са променени имената, могат по свое желание да възстановят предишните си имена. (2) Възстановяването на имената по ал. 1 се извършва с решение на длъжностното лице по гражданското състояние по писмено заявление на молителя след нотариална заверка на подписа му. Решението на длъжностното лице подлежи на обжалване от заинтересуваните лица и от прокурора по реда на Административнопроцесуалния кодекс. (3) По реда на ал. 2 могат да се възстановят или променят имената на непълнолетни, ако имената на техните родители или на единия от тях са принудително променени. Заявлението в този случай се подава от двамата родители или настойниците. При разногласие между родителите или настойниците спорът се решава от районния съд. (4) По реда на ал. 2 могат да променят имената си и българските граждани, родени след като имената на техните родители или на един от тях са били принудително променени, а имената на техните непълнолетни деца могат да се променят по реда на ал. 3. Чл. 20. При придобиване или възстановяване на българско гражданство лице от български произход, ако желае, може да приеме бащино или фамилно име с наставка -ов или -ев и окончание според пола му, както и да побългари собственото си име. Тези изменения в имената се отразяват в указа на президента на Република България, с който придобиват или възстановяват българското си гражданство.  Името е първият и най-важен индивидуализиращ белег. Под име разбираме образувано по определен от закона начин словесно наименование на физическото лице.  Гражданското име на лицето трябва да се отличава от псевдонима, който е уреден в чл. 14 ал.4 ЗГР и представлява наименование, с което лицето е станало известно в обществото. За да има правно индивидуализиращо значение, законът допуска добавяне на псевдонима към името на лицето въз основа на съдебно решение.  Името на лицето трябва да се разграничава и от фирмата на ЕТ. Според чл.7 ТЗ фирмата е наименованието, чрез което търговецът упражнява занятието си и се подписва (фирма от лат. firmare – подписвам). ЕТ задължително съдържа собственото и фамилното име или собственото и бащиното име на физическото лице с добавката ЕТ (чл.59 ТЗ).  Гражданското име се състои от три части  собтвено, бащино, фамилно, които задължително се вписват в акта за раждане.  Собствено  виж чл.12 ЗГР;  Бащино  виж чл.13 ЗГР;

93

 Фамилно  виж чл.14 ЗГР.  Когато произходът на детето по бащина линия не е установен  виж чл.15 ЗГР.  При неустановен произход  виж чл.17 ЗГР. А.) Смяна на име.  2 типа производство: Административен ред: 5 хипотези. 1) При установяване или оспорване на произход  чл.31-45 СК във връзка с чл.331-335 ГПК /Производство по дела за гражданско състояние/ и чл.16 ЗГР. 2) При осиновяване или прекратяване на осиновяване  по чл.49 и сл. СК във връзка с чл.18 ЗГР. 3) При сключване на граждански брак  всеки от съпрузите може да запази своето фамилно име, да вземе на съпруга или да добави с тире /чл.11 СК/. 4) При възстановяване на предишни имена на български граждани, които са били принудително променени  чл.19а ал.2 ЗГР. 5) При придобиване или възстановяавне на българско гражданство  чл.20 ЗГР. Съдебен ред: 4 хипотези. 1) По общия исков ред  чл.19 ал.1 ЗГР : Промяната на собствено, бащино или фамилно име се допуска от съда въз основа на писмена молба на заинтересувания, когато то е осмиващо, опозоряващо или обществено неприемливо, както и в случаите, когато важни обстоятелства налагат това. 2) Бързо производство /Глава 25 ГПК/  при хипотезите на чл.19 ал.2 ЗГР във връзка с чл.310 т.5 ГПК. Това са случаите, когато лицето, което е придобило или възстановило българското си гражданство вече в един по-късен етап иска да побългари и името си. 3) При осиновяване  чл.18 ЗГР. 4) При развод  чл.103 СК. Б.) Право на име и неговата правна защита.  Право на име е абсолютно, лично, неимуществено, непрехвърлимо и ненаследимо гражданско субективно право. Обект е името като нематериално благо. Съдържанието на това право включва възможността на лицето да се индивидуализира с името и да иска от всички други правни субекти да не му пречат и да не си служат с това име.  Правото на име може да се защити с различни искове в зависимост от характера на нарушението:  Положителен установителен иск /чл.124 ал.1 предл.2/  когато друго лице отрича правото на име на титуляря, той може да се брани с този иск.  Отрицателен установителен иск  според обстоятелствата при спор за идентичност титулярят може да се защити този иск.  Когато друго лице си служи неправомерно с чуждо име, титулярят на правото чрез осъдителен иск от типа на личните негаторни искове да защити правото си. Съдебното решение, с което се уважава такъв иск, отрича правото на ответника да си служи с това име и го осъжда да не може занапред да си служи с него. Тогава, когато вследствие от неправомерното служене, има нанесени вреди на титуляря, той може да търси и обезщетение. В тези случаи обединява негаторен иск + иск за обезщетение. 2. Адрес.  В края на десетилетието индивидуализиращ белег е било местожителството съгласно чл. 7 от стария ЗЛС. Под местожителство се е разбирало населено място, където лицето пребивава и е вписано в регистрите. С влизането в сила на ЗГР 1999 год. неговата Глава 4 уреди постоянния и настоящ адрес като правно индивидуализиращи белези.  Спецификата е, че има закони, които продължават да отдават правно значение на местожителството като: чл.1 ЗН; чл.68, бук. „а”- „в” ЗЗД. При тях се налага корективно тълкуване в смисъл на постоянен адрес.  Уредба: чл.89 – 99а ЗГР. А.) Понятие. Чл. 89. (1) Адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то получава кореспонденцията си. (2) Адресът в Република България се състои задължително от името на областта, общината и населеното място. (3) В зависимост от мястото, което описва, адресът може да включва наименование на улица - площад, булевард, жилищен комплекс, квартал, номер, вход, етаж, апартамент.

94

(4) Когато адресът е извън регулацията на населеното място, вместо данните по ал. 3 се вписва името на местността от землището му.  Всяко лице, подлежащо на гражданска регистрация по ЗГР, е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес. Б.) Постоянен адрес. ЗГР Чл. 93. (1) Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистрите на населението. (2) Постоянният адрес е винаги на територията на Република България. (3) Всяко лице може да има само един постоянен адрес. (4) Български граждани, живеещи предимно в чужбина, които не са вписани в регистрите на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистрите на населението на район "Средец" на град София. (5) Всеки собственик или ползвател на жилище може да възрази пред кмета на общината срещу ползването на неговия адрес от трети лица. ЗБДС (Закон за българските документи за самоличност) Чл. 27. (1) Всеки български гражданин е длъжен да посочи избрания от него постоянен адрес. (2) На постоянния адрес гражданинът получава официални съобщения от органите на държавната администрация и от органите на съдебната власт. (3) Постоянният адрес на гражданите служи за: 1. записване на всички промени, свързани с гражданското състояние на лицата в регистрите на населението; 2. адрес за кореспонденция и съдебен адрес; 3. получаване на социални осигуровки и помощи; 4. оказване на безплатна медицинска помощ; 5. упражняване на избирателно право; 6. издаване на документи за самоличност и други документи, свързани с гражданското състояние на лицата; 7. друго основание, посочено в закон. (4) Постоянният адрес може да съвпада с настоящия адрес. В.) Настоящ адрес. ЗГР Чл. 94. (1) Настоящ адрес е адресът, на който лицето пребивава. (2) Всяко лице има само един настоящ адрес. (3) Настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на пребиваване е в чужбина, се отразява в автоматизираните информационни фондове само с името на държавата, в която пребивават. Чл. 96. (1) Настоящият адрес се заявява чрез подаване на адресна карта от лицето до общинската администрация.

95

(2) Заявяването се извършва лично, а по изключение - от упълномощено лице след представяне на нотариално заверено изрично пълномощно. (3) За малолетни и непълнолетни и на поставени под запрещение лица заявяването се извършва от законните им представители. (4) Образецът на адресната карта се утвърждава с постановление на Министерския съвет. Чл. 99. (1) Всяко лице е длъжно в срок 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес. (2) Адресната карта за промяна на настоящ адрес се подава в общината или кметството, където лицето пребивава, и в 5-дневен срок се изпраща за актуализация на Национална база данни "Население". (3) Лицата, предоставили подслон в хотел, мотел, почивен дом или друго място за подслон, са длъжни да регистрират в специални книги отседналите, като при поискване предоставят данните от тях на органите на местната власт или на Министерството на вътрешните работи. (4) Настоящият адрес на децата, оставени за отглеждане в специализирана институция, е нейният адрес. Адресните карти за тях се подават от ръководителя на съответната институция. (5) Непълнолетните лица, които се обучават в училища в населено място, различно от постоянния и настоящия адрес на родителите, могат лично да подават адресни карти за промяна на настоящия си адрес. В този случай към адресната карта трябва да се приложи уверение от съответното училище, че лицето е записано като ученик. 3. ЕГН.  Представлява административен цифров идентификатор, чрез който лицата се определят индивидуално.  ЕГН на детето, което е български гражданин, се вписва в акта за раждане съгласно чл.45, ал.1, т.7 ЗГР. Лица, които нямат ЕГН - вписват се датата и мястото на раждане. Чужденците се вписват с осигурителен номер.  ЕГН е необходим и съществен елемент, реквизит от съдържанието на всички актове, с които се учредяват, изменят, прехвърлят и други вещни права съгласно чл. 580, т.3 ГПК; чл.6 Правилник за вписванията. 4. Пол.  Съгласно чл.45, т.8 ЗГР полът се определя в акта за раждане на лицето.  Правно значение:  При формиране на името;  С оглед на конституционния принцип за хетерогенност на брака  Чл.46 ал.1 КРБ;  С оглед на способите за определяне на произход от майка и от баща. 5. Произход и родство.  Произходът е биологичната връзка на детето и неговите родители. Той се определя в акта за раждане – чл. 45, ал. 1, т. 9 ЗГР. Произходът стои в основата на определяне на родителските връзки по смисъла на чл. 46 и сл. СК. Това е юридически факт за пораждане на родителски права и задължения – чл. 68 и сл. СК.  Произходът и родството са в основата на определянето на кръга на правоимащи и задължителни да дават алиментните задължения като издръжка = alimentum – чл. 79-93 СК.  Отношенията на произхода и родството стоят в основата на определяне на наследниците – чл. 5-10 ЗН.  Произходът и родството до определена степен (съребрена линия до 4-та степен) представляват пречка за встъпване в брак, като при осиновяването тази пречка е до 2-ра степен съгласно чл. 13 СК. 6. Семейно положение.  Установява се с акт за сключен граждански брак  чл.51 и сл. ЗГР.  Прекратява се с развод  чл.99 и сл. СК във връзка с чл.325,330 ГПК.  Не може да се сключва брак с лице, което е свързано с друг брак /чл.13 ал.1 т.1 СК/.  Наследствени права на преживелия съпруг  чл.9 ЗН.  Фактическо съпружеско съжителство  В този случай един нотариален акт е нищожен, ако едната страна е фактически съпруг, съжител на нотариуса – право на отвод /чл.575 ал.1 ГПК/. 7. Гражданство.

96

 Това е публичноправна връзка на лицето с една държава. Поначало гражданството на лицето се установява с акта за раждане съгласно чл.45, ал.1, т.8 ЗГР. Ако лицето е чужденец, то се доказва с удостоверение от Министерството. То има едногодишен срок /чл. 39 ЗБГ/.  Гражданството има значение за придобиване право на собственост по чл.22 КРБ, както и за придобиването или упражняването на някои права, за които изрично се изисква българско гражданство. 8. Възраст.  Определя се от датата на раждане в акта съгласно чл.45, ал.1, т.4 ЗГР.  Правно значение:  За гражданската дееспособност на физическите лица  чл.2-4 ЗЛС;  За придобиване на специална брачна и трудова дееспособност;  За упражняване на родителски права;  Право на издръжка – чл.82 и чл.85 СК – по специален ред; чл.82, ал.2 СК – пълнолетен учащ до 25 год.;  Възрастта има значение и за придобиване на завещателна дееспособност  чл.13 ЗН;  Навършване на 18год. е формална правна пречка за осиновяване на дадено лице по българското законодателство. 9. Здравословно състояние.  Страданието на лицето от определено заболяване по българското законодателство има правно значение в изрично определени от закона случаи.  Установява се от медицински документ/свидетелство или чрез заключение на вещо лице /чл.195-203 ГПК/ при висящи дела.  Правно значение:  При ограничаване на способността да се всъпва в брак  чл.13, ал.1, т.2-3 СК;  При поставянето под запрещение  чл.5 ЗЛС;  Физическите недъзи, които се отразяват върху способността на лицето да полага собственоръчно своя подпис  чл.189 ГПК. 10. Грамотност.  от значение за семейния статус – чл.12 ал.3 СК ???????? VI. Актове за гражданско състояние /АГС/. 1. Понятие и уредба.  АГС са официални писмени свидетелстващи (удостоверителни) документи, съставени от компетентен орган на местната администрация и по ред, определен в закона, които удостоверяват с обвързваща доказателствена сила определени юридически факти от значение за гражданското състояние на физическите лица.  Уредба: Глава 3 ЗГР (чл.34-88) и обхваща две групи правила:  Общи правила:  Общи правила за съставяне на АГС  чл.34-41 ЗГР;  Отбелязвания, допълнения и поправки на актовете за гражданско състояние  чл.73-82 ЗГР.  Особени правила:  Акт за раждане  Раздел 2 (чл.42-50) ЗГР;  Акт за сключване на граждански брак  Раздел 3 (чл.51-53) ЗГР;  Акт за смърт  Раздел 4 (чл.54-62) ЗГР;  Актове за гражданско състояние на военнослужещи при извънредни случаи  Раздел 5 (чл.63-65) ЗГР;  Актове за гражданско състояние, съставени при пътуване по море  Раздел 6 (чл.66-68) ЗГР;  Актове за гражданско състояние на български граждани, съставени в чужбина  Раздел 7 (чл.69-72) ЗГР.  Правната уредба на АГС е комплексна по характера си, преобладават административноправни норми, като има и група процесуални норми. Тъй като актовете удостоверяват факти и обстоятелства, които са от значение за гражданскоправния статус на личността, то регулирането на АГС се уреждат с императивни норми. Има общи правни белези за всички АГС. 2. Същност на АГС. Чл. 34. (1) Актовете за гражданско състояние на лицата са: акт за раждане, акт за сключване на граждански брак и акт за смърт. (2) Актовете за гражданско състояние, съставени по установен в този закон ред, имат доказателствена сила за отразените в тях данни до доказване на тяхната неистинност.

97

Чл. 35. (1) Актовете за гражданско състояние се съставят от длъжностното лице по гражданското състояние в общината или кметството, на чиято територия са станали събитията. (2) Актовете за гражданско състояние за събития, за които няма данни на територията на коя община са станали, се съставят в общината или кметството, на чиято територия е установено събитието. (3) Кметът на общината е длъжностно лице по гражданското състояние на територията на общината. Той може да възлага тази функция с писмена заповед на кметовете на кметствата, в които се поддържат регистри за гражданското състояние, и на други длъжностни лица от общинската администрация.  Белезите на АГС се извличат от системното тълкуване на чл.34; чл.35, ал.1 и 3 ЗГР.  Съществуват седем правни признака, които в своята кумулативна цялост разкриват същността на АГС: 1) АГС са официални писмени документи по смисъла на чл.179 ГПК. Те се издават от компетентно длъжностно лице в кръга на своята служба по установен ред и в точно определена форма по чл.34 ЗГР. Формата за действителност /ad solemnitaten/. 2) АГС са административни актове по своята правна същност. Те изразяват властническото волеизявление на компетентния орган. Съгласно чл. 34 ЗГР длъжностното лице по гражданско състояние в общината и кметството, на чиято територия са се осъществили юридическите факти, имащи значение, издава съответния акт. Длъжностно лице е кметът на общината. По закон той може да възлага тези си функции с писмена заповед на кмета на кметството, който подържа регистрите. Същевременно кметът може да възлага тези правомощия и на длъжностно лице от общинската администрация. Ненадлежното овластяване води и до нищожност на акта. Кметът, бидейки длъжностно лице по гражданско състояние, е орган с обща компетентност. Наред с кмета, АГС могат да издават и органи със специална компетентност.  За съставяне на АГС на български граждани в чужбина притежават паралелна компетентност с органа на приемащата държава и консулския и дипломатическия представител съгласно чл. 69 ЗГР.  За съставяне на АГС на военнослужещи в чужбина или при извънредни обстоятелства в страната компетентни са военнослужещи, определени от военното командване по реда на чл. 63 ЗГР.  За обстоятелства, настъпили на кораб в открито море, под флага на българското знаме - капитанът (чл. 66 ЗГР). 3) По естеството си всички АГС са удостоверителни актове (писмени свидетелстващи документи); с тях длъжностното лице по гражданско състояние удостоверява определен юридически факт, който е от значение за гражданското състояние на лицето. Никой от АГС не представлява диспозитивен документ. 4) Всички АГС се установяват в определена от закона форма и ред, съгласно чл.36, чл.38 ЗГР. Формулярите на актовете са по установен образец (чл.37 ЗГР), утвърден от Министерството, като този формуляр се обнародва в ДВ. 5) Компетентността на длъжностното лице по съставянето на актовете е изключителна, което означава, че никой друг орган не е компетентен (напр. нотариус) да съставя такива актове, kато ако състави, то те няма да имат доказателствена сила, съгласно чл.34, ал.2 ЗГР. Съгласно чл.542 и сл. ГПК се осъществява специално производство за установяване на факти с правно значение. 6) Всички АГС се ползват с обвързваща материално доказателствена сила, очертана в чл.34, ал.2 ЗГР. Това правило важи при положение, че е съставен от местния компетентен орган, по реда и във формата, установени в ЗГР. Този акт има доказателствена сила за отразените в него обстоятелства. Тази сила може да отпадне само ако се установи неавтентичност или неистинност на акта съгласно чл.124, ал.4, изр. 1 ГПК – като това се определя по исков ред. 7) Актовете по гражданско състояние не бива да се смесват с удостоверенията за раждане, брак и препис извлеченията за установяване на смърт.

3. Видове актове.  Съгласно Глава 3 ЗГР има три вида АГС:  Акт за раждане  Раздел 2 (чл.42-50) ЗГР;  Акт за сключване на граждански брак  Раздел 3 (чл.51-53) ЗГР;  Акт за смърт  Раздел 4 (чл.54-62) ЗГР. 4. Функции на АГС.

98

1)

АГС има преди всичко една декларативна функция. Т.е. те засвидетелстват факти, които имат значение за гражданското състояние на лицата. Те не са публични /нямат оповестителна функция/, съгласно чл. 88 ал.1 ЗГР – справки могат да правят само лицата, за които се отнасят съответните актове, или изрично упълномощени от тях лица. Същевременно справки могат да се правят за нуждите на следствието по реда на ГПК и НПК. 2) Опровергаване на съдържанието на акта става по съдебен ред за автентичността и истинността на акта. Те съставляват доказателства за вписаното в тях съдържание. Те имат доказателствена сила erga omnes, съгласно чл.34, ал.2 ЗГР; чл.179 ГПК. Защитата срещу неистинност се осъществява по исков ред. Ако в хода на съдебния процес се представи акт като доказателство и съдът го посочи за неистинен, то производството не се спира, а се завежда инцидентен установителен иск. 3) От 3-те вида АГС единствено актът за брак има конститутивен ефект, т.е. ако по някаква причина той не е съставен по законовия ред и в установената форма, той не може да се преодолее с охранително производство, а се сключва нов брак. 5. Съставяне на АГС и извършване поправки въз основа на съдебни решения. А.) Съставяне на АГС.  При изрично посочени в закона случаи:  При унищожаване или загубване на акта  виж чл.38 ЗГР!  Начална липса /за раждане или смърт/  по реда на охранителното производство.  При установяване по съдебен ред на неистинност на АГС, съставен преди това  чл.38, ал.4 ЗГР.  Във всички тези случаи районният съд е компетентен да осъществи охранително производство по чл. 540 и сл. ГПК след като:  призове страните;  събере нужните доказателства;  изслуша прокурора.  Съдът съставя съдебното решение и постановява състава на акта.  При пълно осиновяване – чл. 68 ЗГР – съдът постановява съставянето на нов акт за раждане, докато при непълно осиновяване се прави само отбелязване с посочване на № на съдебното решение. Б.) Внасяне на поправки.  Промяна в данните за гражданско състояние на лицата в съставени актове за гражданско състояние се извършва по съдебен или административен ред /чл.73 ЗГР/.  Всяка промяна в данните по гражданското състояние, вписани в съставения вече акт, се отбелязва в този акт на определено за целта място – графа „забележки”/чл.74 ал.1 ЗГР/.  При прекратяване на пълно осиновяване – новият акт спира действието си – действа старият.  Правила за поправка на грешки: чл.76 ЗГР. Чл. 76. (1) По административен ред въз основа на официални документи може да се извършва промяна и вписване само на данни, които по същество няма да променят смисъла на съставения вече акт. Технически грешки и неточности в изписването на името се отстраняват по искане на заинтересуваните лица. (2) По административен ред по молба на заинтересуваните лица може да се отрази и промяната в имената им, настъпила по силата на нормативен акт. Към молбата се представят документи. (3) Промените и вписванията се извършват по реда на чл. 75. (4) По административен ред не могат да се променят името на титуляря, с изключение на изрично предвидените в чл. 19а случаи, датата на раждане, брак или смърт и полът.

10 Юридически лица
I. Понятие и обща характеристика.  Понятието ЮЛ не е познато на римското частно право като правна абстракция. За първи път то се урежда в западноевропейската доктрина и най-напред във Френския граждански кодекс.  Уредба:

99

 Обща  чл.131-133 ЗЛС Чл.131.(1)Юридическите лица са носители на права и задължения. (2)Те придобиват права и задължения чрез своите органи. Чл.132. Юридическите лица имат своето седалище там, където се намира управлението им. Чл.133. Държавните предприятия, кооперациите и другите юридически лица със стопанска цел се уреждат с особени закони.  Специални  Уредбата на останалите видове ЮЛ е разпръсната в различни специални закони.  С нестопанска цел: o ЗЮЛНЦ  за сдруженията и фондациите; o ЗЖСК  за жилищностроителните кооперации; o ЗПП  за политическите партии; o КТ  за синдикалните организации и организациите на работодателите; o ЗНЧ  за народните читалища.  Със стопанска цел: o ТЗ  за различните видове търговци; o ЗК  за кооперациите; o ЗППЦК /Закон за публичното предлагане на ценни книжа/; o ЗКИ /Закон за кредитните институции/; o КЗ /Кодекс за застраховането/.  Оттук :  ЮЛ са признати за самостоятелни титуляри на права и задължения, различни от тези на лицата, които го съставят /чл.131 ЗЛС/.  ЮЛ, за разлика от ФЛ, са социални образувания, които не са естествен биологичен организъм, а възникват и съществуват само доколкото са спазени изричните разпоредби, съдържащи се в позитивното право.  Материалното съдържание представлява имуществото, с което се създава и променя в хода на съществуването му.  Персоналното съдържание пък представляват лицата, които се включват в органите му за управление, като се има предвид, че личностните промени не се отразяват върху неговата правна същност.  ЮЛ са правно организационни форми, чиято цел е обединяване на лица и съсредоточаване на средства за постигане на общи стопански или нестопански цели.  ЮЛ се създават, за да бъдат самостоятелна страна в правоотношенията, в които влизат, различна от лицата, които го съставят.  По-просто казано ФЛ, макар и да участва в органите на ЮЛ, да е част от неговата членска маса, има собствени и различни права и задължения от самото ЮЛ. Налице са два правни субекта – ФЛ /с най-различните си права и задължения/ и ЮЛ /с неговите си/. Това важи и когато физическото лице действа като орган на ЮЛ. Защото самото ЮЛ само по себе си реализира правата и задълженията си чрез представителството на своите органи, но затова понататък /лични обяснения/.  Затова и ЮЛ разполага с обособено собствено имущество, различно от това на съставящите го лица  именно това позволява лицата да запазят и да не отговарят с личното си имущество за дългове на ЮЛ.  ЮЛ има определено организационно устройство, което му позволява да упражнява правата и задълженията си, да изразява волята си  чрез органи, посочени в правни норми от законодателството или устройствения му акт. Обособяването на органи се сочи като характерен негов признак /чл.131 ал.2 ЗЛС/. Тези органи могат да бъдат найразлични.  Правноиндивидуализиращи белези на ЮЛ: общите индивидуализиращи белези могат да се извлекат от системно тълкуване на чл.132 ЗЛС; чл.18 ал.1-3 ЗЮЛНЦ; чл.6 ал.4,чл.8 ЗЖСК; чл.3 ал.2 ЗК:  Наименование /фирма за търговците по чл.7 ТЗ/;  Седалище;  Предмет на дейност;  Националност  от значение за правния режим;  Регистрация.

100

 ЮЛ трябва да се различават от третия субект на гражданското право – държавата. ЮЛ като субекти на гражданското право не притежават властнически функции. По изключение обаче и то по установения ред държавата може да делегира такива, когато ЮЛ е натоварено със специфични обществени функции. Например Висшият адвокатски съвет или Нотариалната камара. Виж: Решение на КС №29 от 11.11.1998г. по конст. дело №28/’98год.; ДВ бр.135 от ‘98 год.  относно публичноправните организации. II. Видове. Българската гражданскоправна теория е възприела няколко класификационни критерия, разделени съгласно различните правни признаци: 1. В зависимост от това, как се създават и дали са им възложени публичноправни властнически функции: А.) На публичното право.  Създават се с властнически акт (от правна норма + административен акт или подзаконов НА) и обикновено имат за цел да обслужват общонационални интереси или интереси на хора в различни териториални особености. На тях могат да се възлагат държавни функции в областта на администрацията, съдебната власт, образованието, здравеопазването и т.н.  Примери:  Всички съдилища  чл.65 ЗСВ;  Прокуратурата  чл.137 ЗСВ;  Висшият съдебен съвет  чл.16 ал.2 ЗСВ;  Инспекторатът към ВСС  чл.41 ЗСВ;  Администрацията на МС  чл.40 ал.3 ЗАдм;  Всички министерства  чл.42 ал.2 ЗАдм;  Държавните агенции  чл.47 ал.2 ЗАдм;  Държавните комисии  чл.50 ал.2 ЗАдм;  Изпълнителните агенции  чл.54 ал.3 Задм;  Др.  Всички те имат двойнствено правно положение. От една страна, бидейки овластени с властнически функции, те са подчинени на публичното право, а, от друга страна, като самостоятелни субекти, които участват в гражданския оборот, са подчинени на нормите на частното право. Б.) На частното право.  Възникват въз основа на частноправни актове по инициатива на създателите и на тях не се възлагат публични властнически функции.  Примери:  Сдружения по ЗЮЛНЦ;  Фондации по ЗЮЛНЦ;  Кооперации;  Търговски дружества. 2. В зависимост от това, дали имат членска маса: А.) Корпорации.  Имат членски състав.  Състоят се от физически или други юридически лица, намиращи се в корпоративни правоотношения.  Примери:  Сдружения по ЗЮЛНЦ;  Кооперации;  Политически партии.  Характерно за тях е, че по правило възникват по нормативно-контролната или разрешителната системи. Имуществото се формира от членски вноски, които правят членуващите в ЮЛ – парични или апорт – чл. 72, 73 и сл. ТЗ. Органната структура се изгражда на принципа на вътрешно корпоративна демокрация. Т.е. органите се формират отдолу нагоре. Б.) Учреждения.  Нямат членса маса.  Възникват най-често по разпоредителната система.

101

 Имуществото се формира от този, който създава ЮЛ.  При управлението е типичен принципът на единоначалието, а не на вътрешната демокрация.  Примери:  Държавните агенции;  Изпълнителните агенции;  Университетите. 3. В зависимост от образуващия ги субект: А.) Първични.  Образуват се от държавата или ФЛ.  Примери:  Кооперации;  Сдружения с идеална цел. Б.) Производни.  Образуват се от други ЮЛ, които са съответно техни учредители или членове.  Примери:  Холдингът;  Спортни федерации;  Консорциуми  чл.275 и сл. ТЗ;  Кооперативни съюзи  чл.54 и сл. ЗК.  Практическото значение на това деление е в това, че управлението е подчинено на специален режим. 4. В зависимост от отрасловата им принадлежност: А.) На търговското право.  Примери:  Всички видове търговски дружества  по смисъла на чл.63 ТЗ;  Всички кооперации без ЖСК  аргумент от чл.1 ал.2 ТЗ;  Междукооперативни предприятия  чл.52 и сл. ЗК.  Правното им положение и сключените от тях сделки се уреждат от ТЗ, ЗК и редица други специални закони като ЗПФИ, ЗКИнст, КЗ. Б.) На гражданското право.  Това са ЮЛ, които се занимават преди всичко с нестопанска дейност.  Примери: които са по реда на следните закони:  Закон за вероизповеданията;  ЗЮЛНЦ;  КТ;  Закон за закрила и развитие на културата;  Закон за физическото възпиание и спорта;  Закон за политическите партии.  Всички те могат да извършват и стопанска дейност, но не като основна, а като спомагателна /брошурки и т.н./. 5. В зависимост от вида на правото на собственост върху средствата, които се предоставят на ЮЛ за постигане на целите им: А.) Държавни; Б.) Общински; В.) Частни.  Вещ държавна или общинска собственост, пренесена в ЮЛ  за нея вече не се прилагат правилата на ЗДС и ЗОС – тя става собственост на ЮЛ. III. Историческо развитие.  Проф. Матеева не го е диктувала и доколкото съм отбелязал, е казала да го видим в учебника  В древния Рим е имало частни и публични корпорации от религиозен или професионален характер, които са били считани за носители на права и задължения като един правен субект, за разлика от гражданското дружество (societas), при което всеки от участниците в договора е бил носител на права и задължения, а не съвкупността от лица като един субект. Понятието ЮЛ обаче не е било познато на римското право.

102

 Първите юридически лица като религиозни, занаятчийски и търговски сдружения възникват през Средновековието. Първоначално те не са имали общ правен режим, а са се изграждали и действали въз основа на индивидуални или градски статути.  Постепенно понятието ЮЛ се утвърждава в западноевропейската правна теория главно във връзка с правния режим на търговските дружества и се превръща в легално понятие. Във ФГК това понятие не се използва, докато във ФТК търговските дружества се признават за юридически лица. В правния живот юридическото лице придобива особено голямо практическо значение чрез акционерното дружество. Наред с дружествата, които развиват търговска дейност, възникват и юридически лица с идеална цел като например религиозни, благотворителни, научни, политически, професионални, спортни и др. сдружения.  ЮЛ понастоящем е една от основните категории на частното право, без която не би могла да функционира нито една съвременна правна система. IV. Теории за същността на ЮЛ.  Проф. Матеева не го е диктувала, ама нека го имам за всеки случай, да няма изненади. 1) Фикционни  ЮЛ не съществува реално, а има идейно битие, няма воля (Савини), средство за задоволяване интересите на създателите му (Йеринг). 2) Органична  ЮЛ е колективен организъм – реално съществува, има свое тяло, органи и воля (Гирке), има и свои интереси (реалистична теория на Салей и Мишу). 3) Безсубектна  основана на идеята, че съществуват субективни права и задължения без титуляр (Виндшайд) – ЮЛ е имущество, посветено на определена цел (Бринц, Планиол). 4) Отрицателна  достатъчно е съществуването на ЮЛ в закона, а юристът няма смисъл да се пита за същността му; ЮЛ е персонификация на правната норма (Келзен). 5) Еклектични теории – и у нас:  М. Павлова  Същността на ЮЛ се разкрива чрез единството на материалния и персоналния субстрат (вторият не е задължителен), които са променливи категории.  В. Таджер  субект на правото, обединение на лица и имущество с оглед постигане на определени цели. V. Системи за създаване на ЮЛ.  ЮЛ възникват по ред, установен с императивни правни норми. В исторически и сравнително-правен аспект се делят на 4 основни системи, като разграничението е с оглед юридическите факти, които е необходимо да се осъществят, за да възникне юридическата личност. 1. Разпоредителна.  ЮЛ възниква въз основа на властнически акт на орган на държавната власт /най-често МС или министър/.  Характерна главно за ЮЛ на публичното право. 2. Разрешителна.  ЮЛ се създава отдолу нагоре, по инициатива на частноправни субекти, които в желание да задоволят своите интереси го създават. Задължително условие е издаване на облагодетелстващ индивидуален административен акт (разрешение от компетентен държавен орган). Компетентният орган е овластен да прави преценка за целесъобразност и законосъобразност. Тази разрешителна система е масово прилагана през средата на 18. век до средата на 19. век, след това е редуцирана до ЮЛ със специална дейност. Във връзка с разрешителната система – тя намира приложение при създаване на търговски банки; застрахователни дружества; фондови борси; инвестиционни посредници. 3. Нормативна.  При нея с нормативен акт се определят предпоставките за създаването, органите, целите и задачите на ЮЛ.

 Две разновидности: А.) Чисто нормативна.  ЮЛ възниква, щом бъдат спазени законните изисквания, без да е необходимо издаването на какъвто и да било властнически акт.

103

 Пример:    Нотариална камара на РБ; Комисия за обществени поръчки; Камара на частните съдебни изпълнители;

Б.) Нормативно-контролна.  ЮЛ се учредява с частноправен акт на своите учредители /учредителен д-р; устав/. Той се внася пред компетентен държавен орган, който се произнася само за законосъобразност, но не и за целесъобразност.  Котролът е възложен на окръжния съд по местонахождението на седалището на ЮЛ /чл.595-607 ГПК/. Използва се най-вече за ЮЛ с нестопанска цел по ЗЮЛНЦ.  Пример:   Религиозните общности; Адвокатски дружества. 4. Заявителна /регистрационна/.  Най-либерална, тъй като при нея учредителите правят само искане за регистрация пред компетентен държавен орган, без да е необходимо издаване на облагодеталстващ акт. Използва се при ЮЛ, които не преследват печалба. 5. У нас.  У нас най-широко приложение има нормативно-контролната система. По същността си тя е сложен, смесен фактически състав, който включва 2 елемента в тяхната нормативно установена последователност: 1) 2) Гражданскоправен елемент; Охранителен.

VI. Преобразуване на ЮЛ.  4 форми на преобразуване /реорганизация/, свързани с правосубектността: 1.Сливане; 2.Вливане; 3.Разделяне; 4.Отделяне. NB!!!! При всички тях настъпва прекратяване на ЮЛ без ликвидация, но дейността продължава да съществува, като се поема от нововъзникналите правни субекти или от съществуващи правоприемници.  При корпоративно устроените ЮЛ по правило преобразуването става по решение на върховния орган, а при тези от типа на учрежденията – от органа, който ги учредява. 1. Сливане.  То се реализира чрез сливане на 2 или повече ЮЛ, които губят качеството си на правни субекти и се прекратяват (без ликвидация), а на тяхно място възниква едно ново ЮЛ, към което преминават дейносттите на прекратените юридически лица. Новото ЮЛ се явява универсален правоприемник на сливащите се /чл.262а ТЗ/ с всички техни активи и пасиви. Чл. 262а. При сливане цялото имущество на две или повече търговски дружества (преобразуващи се дружества) преминава към едно новоучредено дружество, което става техен правоприемник. Преобразуващите се дружества се прекратяват без ликвидация. 2. Вливане.  Едно съществуващо ЮЛ поема правата и задълженията на друго, вливащо се в него ЮЛ, като последното прекратява своето самостоятелното съществуване (без ликвидация). Поемащото се явява универсален правоприемник на влялото се ЮЛ /чл.262 ТЗ/. Чл. 262. (1) При вливане цялото имущество на едно или повече търговски дружества (преобразуващи се дружества) преминава към едно съществуващо дружество (приемащо дружество), което става техен правоприемник. Преобразуващите се дружества се прекратяват без ликвидация. (2) В случая по ал. 1 не може едновременно да се извърши промяна на правната форма на приемащото дружество. 3. Разделяне.

104

Едно ЮЛ преустановява своето съществуване (без ликвидация) като самостоятелен гражданскоправен субект поради това, че неговото имущество и дейност се разделят между 2 или повече новообразуващи се ЮЛ. Всяко от тях се явява частен правоприемник на разделеното, тъй като всяко от тях поема индивидуално определена част от активите и пасивите на разделящото се ЮЛ – чл.261г, чл.262б ТЗ – предвидено е да се създаде план за прекратяване по чл.262д и сл. ТЗ, включително да се посочи каква част от активите да преминат и на кого да се разпределят. За да се гарантират правата на 3-тите лица, нововъзникналите ЮЛ са солидарно отговорни към кредиторите за задълженията на прекратеното ЮЛ съгласно чл.42, ал.1 ЗК. Чл. 261г. (1) При преобразуване съществуващи залози и запори върху дялове и акции в преобразуващи се дружества преминават върху придобитите в замяна дялове или акции в приемащи и/или новоучредени дружества. (2) Преминаващите залози и запори се вписват служебно или по искане на кредитора в търговския регистър или в книгата на акционерите, водена от дружеството или от Централния депозитар. Чл. 262б. (1) При разделяне цялото имущество на едно търговско дружество (преобразуващо се дружество) преминава към две или повече дружества, които стават негови правоприемници за съответна част. Преобразуващото се дружество се прекратява без ликвидация. (2) Дружествата, към които преминава имуществото на преобразуващото се дружество, могат да бъдат съществуващи дружества (приемащи дружества) при разделяне чрез придобиване, новоучредени дружества при разделяне чрез учредяване, както и съществуващи и новоучредени дружества едновременно. (3) Едновременно с разделянето не може да се извърши промяна на правната форма на приемащо дружество. 4. Отделяне.  Възникват едно или повече новообразуващи се ЮЛ, които поемат индивидуално определена част от имуществото и дейността на едно друго съществуващо ЮЛ, което запазва съществуването си и своята останала дейност и продължава да работи наред с новообразуваното ЮЛ. Те са частни правоприемници на отделената индивидуално определена част от активите и пасивите на преобразуващото се – чл.262в ТЗ. Новообразуваните ЮЛ са солидарно отговорни за задълженията на праводателя, които са възникнали до момента на отделяне на правоприемника съгласно чл.42, ал.2 ЗК. Чл. 262в. (1) При отделяне част от имуществото на едно търговско дружество (преобразуващо се дружество) преминава към едно или няколко дружества, които стават негови правоприемници за тази част от имуществото. Преобразуващото се дружество не се прекратява. (2) Дружествата, към които преминава частта от имуществото на преобразуващото се дружество, могат да бъдат съществуващи дружества (приемащи дружества) при отделяне чрез придобиване, новоучредени дружества при отделяне чрез учредяване, както и съществуващи и новоучредени дружества едновременно. (3) При отделяне не може едновременно да се извърши промяна на правната форма на преобразуващото се или на приемащото дружество.

VII. Прекратяване на ЮЛ.  Прекратяване ≠ Заличаване !!!  Прекратяването на ЮЛ не е равнозначно на заличаване на ЮЛ. Прекратяването на ЮЛ е преустановяване на дейността, за която е създадено. Последицата от прекратяването на ЮЛ е ликвидация на ЮЛ, като законова последица чрез ликвидационно празиводство. По време на ликвидационното производство ЮЛ продължава да съществува в правния мир.  ЮЛ, които подлежат на регистрация в даден регистър възникват от момента на вписването им в този регистър /примерно чл.67 ТЗ/, а закриването им става чрез заличаване от този регистър /виж и чл.16 ЗЮЛНЦ/. Заличаване на юридическото лице с нестопанска цел Чл. 16. След разпределяне на имуществото ликвидаторът е длъжен да поиска заличаване вписването на юридическото лице с нестопанска цел от окръжния съд по седалището на юридическото лице с нестопанска цел.  Способи за прекратяване на ЮЛ: В зависимост от характера на правопрекратяващия юридически факт:

105

1) Решение на органа на ЮЛ в съответствие с устройствения акт. 2) Въз основа на властнически акт на съдебен орган  когато дейността, която извършва ЮЛ, е станала противна на императивни правни норми или членският състав не отговаря на законовите изисквания/виж чл.40 ЗК и чл.13 ал.1 т.3 б.”в”/. Прекратяване на кооперацията Чл. 40. (1) Кооперацията се прекратява: 1. по решение на общото събрание; 2. с решение на окръжния съд по искане на прокурора или по искане на кооперативния съюз, в който членува кооперацията, когато: а) преследва забранени със закон цели или извършва забранена със закон дейност; б) е останала с членове, чийто брой е под установения минимум, и в 6-месечен срок съставът й не бъде попълнен; 3. при изтичане на срока, за който е образувана, или в други случаи, предвидени в устава; 4. при сливане или вливане в друга кооперация; 5. когато бъде обявена в несъстоятелност; 6. при разделяне. (2) Прекратената кооперация по ал. 1, т. 1, 2 и 3 се обявява в ликвидация. Прекратяване Чл. 13. (1) Юридическото лице с нестопанска цел се прекратява: 1. с изтичането на срока, за който е учредено; 2. с решение на върховния си орган; 3. с решение на окръжния съд по седалището на юридическото лице с нестопанска цел, когато: а) не е учредено по законния ред; б) извършва дейност, която противоречи на Конституцията, на законите и на добрите нрави; в) е обявено в несъстоятелност. (2) Решението на съда по ал. 1, т. 1 и 3 се постановява по иск на всеки заинтересуван или на прокурора. (3) Съдът дава срок до 6 месеца за отстраняване на основанието за прекратяване и неговите последици. (4) В случаите на ал. 2 прекратяването се вписва служебно и съдът назначава ликвидатор. 3) При обявяването им в несъстоятелност /виж чл.711 и сл.ТЗ примерно/. Решение за обявяване в несъстоятелност Чл. 710. Съдът обявява длъжника в несъстоятелност, ако в предвидения от закона срок не е бил предложен план по чл. 696 или предложеният план не е бил приет или утвърден, както и в случаите по чл. 630, ал. 2, чл. 632, ал. 1 и чл. 709, ал. 1.

106

Съдържание на решението за обявяване в несъстоятелност Чл. 711. (1) С решението за обявяване в несъстоятелност съдът: 1. обявява длъжника в несъстоятелност и постановява прекратяване дейността на предприятието; 2. постановява обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника; 3. прекратява правомощията на органите на длъжника - юридическо лице; 4. лишава длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността; 5. постановява започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, и разпределение на осребреното имущество. Действие на решението (загл. изм. - дв, бр. 38 от 2006 г.) Чл. 712. (1) Решението за обявяване в несъстоятелност действа по отношение на всички. (2) Решението за обявяване в несъстоятелност се вписва в търговския регистър.  По правило за прекратяване на ЮЛ се открива ликвидационно производство, уредено в :     Чл.266 и сл. ТЗ  за търговците; Чл.41 и сл. ЗК; Чл.14 и сл. ЗЮЛНЦ; И др. специални норми от КЗ, ЗКИ.

 Ликвидация:  Ликвидацията представлява уредено в закона производство по събиране на вземания; изплащане на задължения на ЮЛ; осребряване на имущество (превръщане в парична маса); разпределяне на остатъка на осребреното имущество между лицата, имащи право на ликвидационна квота (съдружници, акционери – чл. 41 и сл. ЗК). Това е моделът на ликвидационно производство за ЮЛ, създадени да извършват стопанска дейност. В останалите случаи по ЗЮЛНЦ пак се прилага ликвидационно производство, което се различава обаче в 4-тата фаза, а именно: остатъкът се предава на лице/лица, посочени в устройствения акт на ЮЛ, а ако няма такива, то се предава на общината, на чиято територия се намира седалището на ЮЛ /чл.15 ЗЮЛНЦ/. Цялата тази дейност се извършва от ликвидатор, който се избира съгласно устройствения акт. Съществува възможност той да се определи от съда, а може да се определи и от длъжностно лице по вписванията в Агенцията по вписванията. Ликвидатори Чл. 41. (1) При прекратяване дейността на кооперацията общото събрание назначава един ликвидатор или ликвидационна комисия от трима души и определя срок на ликвидация. За ликвидатори могат да бъдат назначени и лица, които не са членове на кооперацията. (2) В случаите на чл. 40, ал. 1, т. 2 Агенцията по вписванията назначава ликвидатор, определя срока на ликвидацията и възнаграждението на ликвидатора. (3) Не могат да бъдат ликвидатори лицата по чл. 20, ал. 2. (4) Органът, назначил ликвидаторите, може да ги смени. Действие на прекратяването и ликвидацията Чл. 42. (1) Решението за прекратяване на кооперацията и за обявяването й в ликвидация се вписва в търговския регистър.

107

(2) Прекратяването и обявяването в ликвидация на кооперацията имат действие от момента на вписване на решението. Права и задължения на ликвидаторите Чл. 43. (1) Ликвидаторите имат правата и задълженията на управителен съвет. Кооперацията се представлява от ликвидатора, а когато е назначена ликвидационна комисия - от определен от общото събрание или съда неин член. (2) Ликвидаторите довършват текущата дейност на кооперацията, превръщат имуществото й в пари, събират вземанията и изпълняват задълженията й. (3) Ликвидаторите могат да прекратят сключените от кооперацията договори до момента на обявяването й в ликвидация, като заплатят обезщетения за вредите. Обезщетението се изплаща заедно с удовлетворяването на останалите кредитори. (4) Ликвидаторите са длъжни да уведомят съответната териториална дирекция на Националната агенция за приходите за започналата ликвидация в 7-дневен срок от датата на прекратяването на кооперацията. Предявяване на вземания Чл. 44. (1) Кредиторите на обявена в ликвидация кооперация предявяват вземанията си независимо от техния произход, обезпечение и изискуемост пред ликвидаторите в двумесечен срок от деня на вписването в търговския регистър на решението по чл. 42, ал. 1. (2) Ликвидаторите са длъжни да поканят кредиторите с известен адрес с писмо с обратна разписка да предявят вземанията си. (3) За оспорените вземания ликвидаторите уведомяват кредиторите по реда на ал. 2. Ако те предявят иск в едномесечен срок от получаване на поканата, ликвидаторите записват вземанията в ликвидационния баланс като спорни. Връщане на вноските Чл. 45. (1) Вземанията на член-кооператорите, които произтичат от направените вноски по чл. 31, ал. 3 и 6, конкурират помежду си с вземанията на третите лица и се изплащат съразмерно. (2) Имуществото, което остава след удовлетворяване на кредиторите, се разпределя между кооператорите. Откриване на производство по несъстоятелност Чл. 46. Когато ликвидаторите установят, че имуществото на кооперацията е недостатъчно, за да се удовлетворят всички кредитори, те са длъжни да поискат откриване на производство по несъстоятелност. Заличаване на кооперацията Чл. 47. (1) След окончателното разпределяне на имуществото ликвидаторите дават отчет пред общото събрание, което приема решение за заличаване на кооперацията. (3) Ликвидаторите са длъжни в 7-дневен срок от приемането на решението по ал. 1 да поискат вписването му в търговския регистър. Разпределяне на актива Чл. 48. При прекратяване на кооперацията чрез ликвидация остатъкът от актива й се разпределя между членовете на кооперацията пропорционално на дяловите им вноски, освен ако в устава е предвидено друго. Възстановяване на дейността Чл. 49. Когато кооперацията е прекратена от общото събрание, то може да реши до приключване на ликвидацията кооперацията да възстанови дейността си. В този случай общото събрание провежда избор съгласно чл. 15, ал. 4, т. 2, 2а и 3. Решението се вписва в търговския регистър. Издръжка на ликвидаторите Чл. 50. Средствата за издръжка на ликвидаторите се одобряват от общото събрание и са за сметка на кооперацията. Възнагражденията на ликвидаторите се плащат преди всички други вземания. Отговорност на ликвидаторите Чл. 51. Ликвидаторите отговарят солидарно пред кооперацията за виновно причинените й от тях вреди.  Несъстоятелност:

108

NB!!!! Производството по ликвидация не бива да се смесва с производството по несъстоятелност. Производствдото по несъстоятелност основно у нас се урежда в Част 4 на ТЗ, където има характер на lex generalis (обща регламентация). Закон за банковата несъстоятелност, КЗ и т.н. е специалната уредба. Правила относно несъстоятелността се съдържат и в чл.14, ал.4 ЗЮЛНЦ. Производството по несъстоятелност е съдебно производство за универсално принудително изпълнение, чиято цел е справедливо, колективно удовлетворяване на всички кредитори на един неплатежоспособен или свръхзадължен длъжник. Това може да стане чрез оздравяване на предприятието му или осребряване на цялото му имущество. Идеята на оздравителното производство е вместо да удовлетвори всички кредитори чрез разпродаване на длъжниковото имущество, последното да се съхрани, за да се даде възможност на длъжника да погаси дълговете си.  Разликата между ликвидация и несъстоятелност:  Ликвидационното производство е извънсъдебно. При това производство ЮЛ може да е в цветущо състояние и пак да се започне производството.  Производството по несъстоятелност е съдебно производство. При това производство ЮЛ трябва да е или свръхзадлъжняло, или неплатежоспособно.  И двете производства, след като се финализират, приключват със заличаване на ЮЛ от съответния регистър. VIII. Правоспособност на ЮЛ.  За разлика от ФЛ, които стават правоспособни от момента на раждане съгласно чл. 1 ЗЛС, но стават дееспособни едва с навършването на пълнолетие, то ЮЛ придобиват и двете още с възникването си в правния мир. Затова и някои говорят за „праводееспособност”.  В исторически и сравнително-правен аспект са известни две системи за определяне на правоспособността на ЮЛ: 1) 2) Признаване на специална /ограничена/ правоспособност; Признаване на универсална /обща/ правоспособност.

 Исторически по-ранна е първата (за специалната, ограничена правоспособност) теория, която става причина за възникване на доктрината ultra vires. До края на 19. век тази система е имала преобладаващо място в законодателството. Днес тя е запазена поначало при ЮЛ, които нямат за предмет развитие на стопанска дейност и целта им не е насочена към реализиране и разпределение на печалбата. При тази система ЮЛ може да встъпва като страна само в такива граждански правоотношения, които са непосредствено свързани и са в рамките на предмета му на дейност. Съгласно доктрината ultra vires, правните действия и сделки, които не са пряко свързани с целите и задачите на ЮЛ, стоят извън обхвата на неговата специална и ограничена правоспособност – те са нищожни спрямо всички лица. Най-широко приложение тази доктрина намира в англо-саксонскaтa правна система за ЮЛ, създадени с акт на парламента. Днес държавите, които прилагат тази система, са се ориентирали в съдебната практика към становището, че при излизането извън предмета на дейност и цели може да има правно значение само вътре в ЮЛ, но не трябва да засяга действителността на сделката спрямо трети лица. Например: управлението на ЮЛ с ограничена и специална правоспособност е сключило сделка извън предмета на своята дейност, правните последици се локализират вътре в дружеството. Служителят може да бъде уволнен. Сделката обаче не е нищожна.  До 1988 год. у нас беше възприета системата на ограничената и специална правоспособност за всички ЮЛ, които се квалифицираха като социалистически организации, включително и Светият синод. Отменена с Указ № 56 е самата концепция за този вид система (чл. 26, ал.3 ЗЗД – отменен през 1990 г.). Стар 26. Нищожни са договорите, които противоречат на закона или на държавния народностопански план или които ги заобикалят, както и договорите, които накърняват правилата на социалистическото общежитие, включително и договорите върху неоткрити наследства. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от законна форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното. Нищожни са и договорите на социалистическите организации, които излизат вън от предмета на дейността им. Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или от задължителни разпоредби на държавен орган или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.

109

 По отношение на ЮЛ-търговци постепенно се признава обща /универсална/ правоспособност, тъй като те могат за извършват всяка позволена от закона дейност  това позволява те да стесняват и разширяват своята дейност с решение на висшия си орган.  ЮЛНЦ съгласно ЗЮЛНЦ обаче продължават да имат специална компетентност, ограничена по предмет, цели, задачи, посочени в учредителния им акт. Според чл.3 ЗЮЛНЦ обаче, те могат да се занимават и със стопанска дейност, но не като основна, а като спомагателна /за набиране на средства във връзка с дейността и целите им, посочени в устава/. Ако нарушат това изискване, то се счита за основание за съдебно прекратяване. Цел на дейност Чл. 3. (1) Юридическите лица с нестопанска цел определят свободно средствата за постигане на техните цели. (2) Ограничения в дейността и средствата за постигане целите на юридическите лица с нестопанска цел могат да се определят само със закон. (3) Юридическите лица с нестопанска цел могат да извършват допълнителна стопанска дейност само ако е свързана с предмета на основната дейност, за която са регистрирани, и като използват прихода за постигане на определените в устава или учредителния акт цели. (4) Предметът на стопанската дейност се определя в устава или учредителния акт на юридическото лице с нестопанска цел. (5) Извършването от юридическите лица с нестопанска цел на стопанска дейност се подчинява на условията и по реда, определени със законите, регулиращи съответния вид стопанска дейност. (6) Юридическите лица с нестопанска цел не разпределят печалба.

IX. Органи за управление на ЮЛ.  Управление на ЮЛ: правноуредена дейност по вземане на решения по организацията и ръководството на ЮЛ. В широк смисъл включва и дейностите по реализиране на взетите решения и дейност по осъществяване на надзор и осъществяване на юридически санкции за нарушителите.  Управлението на ЮЛ се осъществява от органите му.  Орган: едно или повече ФЛ, обвързани и овластени по закона и устройствения акт да извършват правни действия по ръководството на ЮЛ.  Като състав от ФЛ органът не е отделен правен субект. Той е само организационна част от ЮЛ, поради което не бива да се говори за правоотношения между органа и ЮЛ. За правоотношение между ФЛ /като член/ и ЮЛ обаче може.  Според броя на органите органната структура на ЮЛ може да бъде:  Едностепенна;  Двустепенна;  Многостепенна.  Многостепенната система на управление в чист вид се наблюдава например при кооперациите  4 органа:  Общо събрание;  Управителен съвет;  Председател на управителния съвет;  Надзорен съвет.  Виж Раздел ІІІ (чл.15-28в ЗК). 1. В зависимост от числеността органите на ЮЛ биват: А.) Еднолични.  По-типично за учрежденията.  Например: изпълнителен директор на агенция. Б.) Колегиални.  Най-вече при корпоративно устроените ЮЛ 2. Според начина на формиране:

110

А.) Изборни.  При корпорациите. Б.) Назначавани.  При учрежденията. 3. Според естеството на техните функции: А.) Върховен ръководен орган с решаваща компетентност.  При корпоративно устроените ЮЛ Върховният орган – Общо събрание / Събрание на пълномощниците / Делегатско събрание (при политически партии). В компетентността му влизат вземането на решения по найважните въпроси, засягащи организационната структура и дейността, като:      промяна на Устава; промени в персоналния състав на органите; откриване и закриване на клонове; определяне на членски внос и дялове; разпределяне на печалбите.

 Обикновено в съответствие с принципа на вътрешно корпоративната демокрация всеки член има право на 1 глас. Това не важи при капиталовите дружества (АД например – колкото акции, толкова гласа). По правило решенията на този орган подлежат на съдебен контрол за законосъобразност. При еднолични корпорации – ЕООД, ЕАД – функциите на Общото събрание изпълнява едноличният собственик на капитала. Б.) Управителни и изпълнителни.  Обикновено се наричат Управителни съвети (при кооперациите; при сдружения с идеална цел; при търговски дружества), Съвет на директори при АД. Както и да се наричат органите, важното е, че те са постоянно действащи органи, които имат за задача да привеждат в изпълнение решенията на Върховния ръководен орган. В.) Надзорни/контролни.  Наричат се най-често Надзорни контролни съвети – кооперации; ТД; Ревизионни комисии при сдружения по ЗЮЛНЦ; Контрольори при ЕТД с държавно/общинско участие.  Компетенциите на тези органи обхващат упражняването на контрол върху дейността на останалите органи в съответствие с устройствения акт и законите. Назначават се или се избират от общо събрание на кооперативните лица. Пред него се отчитат ежегодно минимум. Този орган не е овластен да взема управленски решения. X. Представителство на ЮЛ.  Всяко ЮЛ участва в гражданския оборот посредством своя орган, който има представителни функции. Под такъв орган разбираме орган, който е овластен по закон да действа от името на ЮЛ. Да действа – т.е. правните последици от действията на органа да настъпват направо в патримониума на ЮЛ. Този орган има пълна представителна власт в рамките на правоспособността на ЮЛ, т.е. тази представителна власт не може валидно да бъде ограничавана с актове на органи на ЮЛ. Ако това е станало, тези ограничения са непротивопоставими на 3-ти лица. Под непротивопоставимост разбираме - тези ограничения не влияят върху действителността на сделките, сключени с трети лица, с които е договарял представителят. Например: в учредителния договор е написано, че управителят не може да сключва сделки над 50 хил. лв. За такива сделки трябва съгласие на едноличния собственик на капитала. Управителят сключва сделка за 70 хил. лв. Той надхвърля обема на своята предоставена власт, но това възражение не е противопоставимо на трети лица. Сделката е валидна.  Извод: подобни ограничения имат действие само във вътрешните отношения на ЮЛ.  Представителният орган на всички ЮЛ се състои от едно или повече дееспособни ФЛ, т.е. той може да бъде едноличен или колегиален.  Представителни органи на различните ЮЛ:     При персоналния тип ТД /събирателно, командитно/  от неограничено отговорните съдружници. При ЮЛ от типа на учрежденията /СУ/ ректор на ВУЗ. При колегиални представителни органи /АД/  се изисква участието на всички участващи. При сдруженията по ЗЮЛНЦ  от членовете на управителния съвет.

111

 Органният представител на ЮЛ може да упълномощава отделни свои служители  например: ректорът упълномощава юрисконсулта да се яви на дело. XI. Гражданскоправен режим на общините.  Правното положение на общината като субект на гражданското право е установено в чл.136, ал.3 КРБ; чл.14 ЗМСМА – всяка община е отделно ЮЛ. Общината е основна административно-териториална единица, която е персонифицирана, т.е. въздигната е за ЮЛ, същевременно к е гарантирана имуществена неприкосновеност.  Индивидуализацията к в гражданскоправния оборот се постига чрез наименованието к – чл.7 ал.3 ЗАТУРБ – според който наименование на общината е наименованието на населеното място – неин административен център.  Като самостоятелен правен субект общината има свое имущество, вземания, задължения, дялови участия в ТД и други предприятия и редица вещни права. Вещноправният режим на общинската собственост:  Урежда се в чл.17 ал.4 КРБ, режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон. На базата на тази разпоредба са приети ЗДС и ЗОС, като към тях има редица подзаконови нормативни актове по прилагането им.  Чл.2 ал.1 ЗОС – определя вещите, които са общинска собственост: Чл. 2. (1) Общинска собственост са: 1. имотите и вещите, определени със закон; 2. имотите и вещите, предоставени в собственост на общината със закон; 3. имотите, чиято собственост е възстановена на общината при условия и по ред, определени със закон; 4. имотите и вещите, дарени или завещани на общината; 5. имотите и вещите, придобити от общината с доброволен труд и/или с парични средства на населението; 6. имотите и вещите, придобити от общината при ликвидацията на търговски дружества с общинско участие; 7. имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон. (2) Не са общинска собственост имотите и вещите на търговските дружества и юридическите лица с нестопанска цел, дори ако общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.  Според чл.86 ЗС за вещи, които са държавна или общинска собственост, давност не тече и следователно не могат да бъдат придобити по правилата на давността.  Придобиване, управление, разпореждане с имоти и вещи общинска собственост  от общинския съвет /виж чл.8 ал.1,2 ЗОС/: Чл. 8. (1) Придобиването, управлението и разпореждането с имоти и вещи - общинска собственост, се извършват под общото ръководство и контрол на общинския съвет. (2) Редът за придобиване на право на собственост и на ограничени вещни права, за предоставяне за управление, под наем и за разпореждане с имоти и вещи - общинска собственост, и правомощията на кмета на общината, на кметовете на райони, на кметовете на кметства и на кметските наместници се определят с наредба на общинския съвет при спазване на разпоредбите на този закон и на специалните закони в тази област.  Органът, овластен да взема решения за участието на общината в гражданскоправния оборот, е общинският съвет. При сделки с трети лица общината като ЮЛ се представлява от председателя на общинския съвет.  Процесуалното представителство на общината се осъществява от кметовете по чл.30, ал.3 ГПК.

112

 Общината може да участва в гражданския оборот и чрез създадените от нея общински предприятия – виж чл.5155 ЗОС; чл.61-62 ТЗ. ТЗ Дял втори. ДЪРЖАВНИ И ОБЩИНСКИ ПРЕДПРИЯТИЯ Глава девета. ТЪРГОВЕЦ - ПУБЛИЧНО ПРЕДПРИЯТИЕ Статут Чл. 61. Държавното и общинското предприятие може да бъде еднолично дружество с ограничена отговорност или еднолично акционерно дружество. Държавните и общинските предприятия могат да образуват и други търговски дружества или обединения на търговски дружества. Образуване Чл. 62. (1) Образуването и преобразуването на държавните предприятия като еднолични дружества с ограничена отговорност или еднолични акционерни дружества се извършва по ред, установен със закон. (2) Образуването и преобразуването на общинските предприятия като еднолични дружества с ограничена отговорност или еднолични акционерни дружества се извършва с решение на общинския народен съвет. (3) Със закон могат да бъдат образувани държавни предприятия, които не са търговски дружества. ЗОС Чл. 51. (1) Общината може да осъществява стопанска дейност, да създава общински предприятия и да участва в съвместни форми на стопанска дейност при условия и по ред, определени със закон. (2) Общината може да осъществява стопанска дейност чрез търговски дружества с общинско участие в капитала, чрез граждански дружества по Закона за задълженията и договорите или чрез сдружения с нестопанска цел при условията и по реда на Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Общината може да осъществява самостоятелно стопанска дейност чрез общински предприятия, създадени по реда на този закон. (3) Общината може да участва в осъществяването на различните форми стопанска дейност със свободни парични средства, с изключение на целевите субсидии от държавния бюджет, както и с имоти и вещи или вещни права. (4) Общината може да участва само в такива форми на стопанска дейност, в които отговорността й не надвишава размера на дяловото й участие. Общината не може да участва в търговски дружества като неограничено отговорен съдружник. (5) Условията и редът за упражняване на правата на собственост на общината в търговски дружества с общинско участие в капитала, за участието на общината в граждански дружества и в сдружения с нестопанска цел се определят с наредба на общинския съвет. В наредбата се определят: 1. образуването, преобразуването и прекратяването на еднолични търговски дружества с общинско участие в капитала; 2. участието на едноличните търговски дружества с общинско участие в капитала в други дружества; 3. участието на общината в други търговски дружества; 4. възлагането на управлението и контрола и съдържанието на договорите, съставът и компетенциите на органите за управление и контрол, редът за определяне на представителите на общината в органите за управление и контрол, техните права и задължения, възнаграждението и отговорността при неизпълнение на задълженията;

113

5. правилата за сключване на договори за наем и разпореждане с дълготрайни активи и за задължително застраховане на имуществото. (6) Общината може да внася свободни имоти и вещи или вещни права върху имоти, частна общинска собственост, като непарична вноска в капитала на търговски дружества при условия и по ред, определени в наредбата по ал. 5, след решение на общинския съвет, прието с мнозинство от две трети от общия брой на общинските съветници. (7) Търговските дружества с общинско участие в капитала могат да отдават под наем имоти или части от тях, внесени от общината като непарична вноска в капитала им, или да учредяват ограничени вещни права върху такива имоти чрез публичен търг или публично оповестен конкурс по ред, определен в наредбата по ал. 5. Срокът на договорите за наем и за правото на ползване за тези имоти не може да бъде по-дълъг от 10 години. (8) Капиталът на едноличните търговски дружества с общинско участие може да се намалява със стойността на имоти и вещи или вещни права, които са внесени като непарична вноска в капитала им, въз основа на решение на общинския съвет. (9) Имотите и вещите, със стойността на които е намален капиталът на едноличните търговски дружества с общинско участие, придобиват статут на частна общинска собственост от влизането в сила на решението по ал. 8 и се управляват по ред, определен от общинския съвет. Чл. 52. (1) Общинското предприятие е специализирано звено на общината за изпълнение на дейности, финансирани от общинския бюджет. (2) Общинското предприятия се създава, преобразува и закрива с решение на общинския съвет. (3) Общинското предприятие осъществява дейността си въз основа на правилник, приет от общинския съвет. (4) С правилника по ал. 3 се определят предметът на дейност, структурата, управлението, численият състав и правата и задълженията на предприятието по отношение на предоставеното му общинско имущество. (5) Общинското предприятие е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити. Чл. 53. Общинското предприятие може да осъществява дейност по: 1. управление, изграждане, поддържане, ремонт и реконструкция на обекти, мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и други имоти - общинска собственост, както и предоставяне на свързаните с тях услуги за населението; 2. предоставяне на други услуги или осъществяване на други местни дейности, необходими за задоволяване на потребностите на общината или на нейното население, които се финансират от бюджета на общината, определени от общинския съвет. Чл. 54а. (1) В общината се създават и поддържат публични регистри за търговските дружества с общинско участие в капитала, за общинските предприятия, за юридическите лица с нестопанска цел и за гражданските дружества, в които участва общината. (2) Образците на регистрите, редът за воденето и съхраняването им се определят с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на правосъдието. Чл. 55. Директорите на общинските предприятия се назначават от кмета на общината по ред, определен от общинския съвет.  Когато няма лица, които могат да наследяват съгласно предходните членове, или когато всички наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата, с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират /чл.11 ЗН/.

114

XII. Държавата като субект.  Субект с многоотраслова компетентност  носител на частноправни и публичноправни права и задължения; може да е страна по конституционни, административни, международни и др. отношения, а също така и да е участник в гражданския оборот.  По Конституция държавата е собственик на определен кръг недвижими имоти, които са извадени от гражданския оборот, съгласно чл.18, ал.1 КРБ. Те са изключителна държавна собственост. Прехвърлителни сделки по отношение на тези имоти са изцяло нищожни. Чл. 18. (1) Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. (2) Държавата осъществява суверенни права върху континенталния шелф и в изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства. (3) Държавата осъществява суверенни права върху радиочестотния спектър и позициите на геостационарната орбита, определени за Република България с международни споразумения. (4) Със закон може да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества. (5) Условията и редът, при които държавата предоставя концесии за обектите и разрешения за дейностите по предходните алинеи, се уреждат със закон. (6) Държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото.  Относно положението на държавата в гражданския оборот има редица решения на КС  Решение № 19 от 1993 год. обн. в ДВ бр. 4 от 1994 год.  Като субект на гражданското право държавата е имуществото, което е свързано с упражняването на функциите й като фиск (хазна).  Особеност на държавата е, че срещу нея и срещу бюджетно субсидирани учреждения не се допуска принудително изпълнение на парични вземания по реда на изпълнителното производство по чл.519, ал.1 ГПК. Не се допуска принудително изпълнение и върху средства по банкови сметки на общините и на други бюджетно финансирани организации – чл. 520, ал. 1 ГПК. Изпълнение на парични вземания върху друго имущество се извършва по общия ред. Глава четиридесет и шеста. ИЗПЪЛНЕНИЕ СРЕЩУ ДЪРЖАВНИ УЧРЕЖДЕНИЯ, ОБЩИНИ И БЮДЖЕТНО СУБСИДИРАНИ ЗАВЕДЕНИЯ Изпълнение срещу държавни учреждения Чл. 519. (1) Не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения. (2) Паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото учреждение предприема необходимите мерки, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.

Изпълнение срещу общини и бюджетно субсидирани заведения Чл. 520. (1) Не се допуска изпълнение върху средствата по банковите сметки на общините и другите бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет.

115

(2) Изпълнението на парични вземания върху друго имущество - частна собственост на длъжниците по ал. 1, се извършва по правилата на този дял.  Паричните задължения се изплащат от предвидения за това кредит от бюджета. За целта изпълнителен лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма определен кредит, се вземат мерки да се направи такъв най-късно в началото на следващата година.  Извод: налице са специални правила относно изпълнителното производство за неудовлетворени притезания срещу държавата/държавните учреждения, произтичащи от участието й в гражданския оборот. 1. Представителство на държавата в гражданския оборот.  В нашето законодателство липсва обща норма за материалноправното представителство на държавата в гражданския оборот. Чл.31, ал.1 ГПК представлява обща норма за процесуално представителство на държавата по гражданскоправни спорове. По дела за недвижими имоти, собственост на държавата, тя се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството, съгласно чл.31, ал.2 ГПК. Представителство на държавата Чл. 31. (1) Държавата се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено друго. (2) По дела, които се отнасят до недвижими имоти - държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството.  Виж чл.43 и сл. ЗДС относно придобиването и разпореждането с имоти и вещи частна държавна собственост с внимание на чл.43а; 44; 35, ал.1 ЗДС.  При прехвърлителни сделки – от териториално компетентния областен управител при спазване разпоредбите на ЗОС.  По сделки с движими и недвижими имоти частна държавна собственост – МС или определен от него държавен орган (ресорният министър; ръководител на ведомство; областният управител най-често).  Особености: 1) Като субект на гражданското право държавата не бива да се отъждествява с държавните ЮЛ, в частност с държавни учреждения. Държавните учреждения са отделни ЮЛ:     Имуществено обособени; Отделни ЮЛ; Отговарят самостоятелно за задълженията си; Представляват се от органи съобразно с акта на създаването им.

2) Встъпвайки като страна в граждански правоотношения, държавата не действа като носител на държавновластнически правомощия. Тя е равнопоставена страна в оборота заедно с други участници, т.е. държавата не може да действа едностранно властнически. Пречка за това е конституционният принцип за свободна стопанска инициатива съгласно чл.19, ал.1; чл.17, ал.3 КРБ. Държавата обаче не е обикновено ЮЛ. Тя съчетава в себе си качествата на носител на империум (публичновластнически правомощия) и носител на гражданска правосубектност. Държавата е тази, която задава правната рамка /”правилата на играта”/, в която се осъществяват всички правоотношения, включително когато и тя е страна. Държавата определя, кой какви граждански права и свободи може да придобива. Държавата може с административен акт (често с ИАА) да предостави/отмени ползването върху държавни имоти и вещи съгласно чл. 80 ЗДС. Чл. 80. (1) Имот - държавна собственост, който се владее или държи без основание, който се ползва не по предназначение или нуждата от който е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на областния управител, въз основа на мотивирано искане на съответния министър или ръководител на ведомство. (2) Заповедта на областния управител за изземването на имота се изпълнява по административен ред със съдействието на полицията. (3) Заповедта по ал. 1 подлежи на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Обжалването не спира изпълнението на заповедта, освен ако съдът разпореди друго.

116

3) Държавата ползва един облекчен способ за доказване на правото си на собственост  с акт по чл.5 ЗДС, който сама си съставя чрез компетентен държавен орган. Чл. 5. (1) Държавата удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с акт за държавна собственост. (2) Актът за държавна собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона. (3) Актът за държавна собственост няма правопораждащо действие. 4) Държавата ползва придобивни способи, които останалите субекти не могат /чл.17 ал.5 КРБ/  всичко това я прави по-равен между равните  тоя последния критерий не съм успял да го запиша на лекция, не знам дали го има, ама го преписах от Надя . 2. Съдържание на гражданската правосубектност на държавата.  Богата и разнообразна правосубектност  държавата е носител на всякакви права и задължения, освен фактически несъвместимите с правните к качества /пр. брак/.  Различните к видове права: 1) Вещни права – държавата има всякакви вещни субективни права - на собственост, на строеж, сервитут, ипотека, залог. Държавата при спазване на Глава 4 ЗДС може да прехвърли собствеността или да учреди вещно право в полза на общината, физическо лице и т.н. Държавата може да извършва апорт /т.е. внасяне на вещи или имоти в ТД/; от този момент внесеното престава да бъде държавна собственост. 2) Облигационни права – държавата може да е кредитор или длъжник на обективно правоотношение. Държавата може да притежава дялове, акции на ТД. Също така тя може да притежава ценни книжа, права върху обекти на интелектуална собственост. Държавата може да е длъжник по емитирани от нея облигации, съкровища, бонове. Държавата може да отговаря по деликти. Държавата може да е носител на задължения за изплащане на обезщетения – чл.7 КРБ. 3) Наследствени права – държавата може да е носител на права и задължения, придобити по наследяване по закон – чл.11 ЗН. Държавата е особен, субсидиарен публичен наследник по закон. Държавата може да бъде и заветник. В тази връзка – чл.43в ЗДС. Чужда държава не може да придобива собственост по завещание. Чл. 43в. Завещание или завет, направен в полза на държавата, се приема от областния управител. В случаите, когато завещанието или заветът е направен в полза на министерство, друго ведомство или юридическо лице на бюджетна издръжка, завещанието или заветът се приема от министъра, ръководителя на другото ведомство или юридическото лице на бюджетна издръжка. XIII. Жилищностроителните кооперации /ЖСК/.  Виж ЗЖСК ! 1. Понятие и правна уредба.  ЖСК е доброволно обединение на физически и юридически лица, което има качеството на юридическа личност с нестопанска цел, която има за цел с материални средства и труд на членовете си да организира построяването на сграда, в която всеки от тях да придобие собственост върху помещения, обособени като отделни недживими имоти (жилища, гаражи, ателиета и/или помещения за административни, стопански и други нужди).  ЖСК притежават някои от белезите на общото понятие „кооперация”, определено в чл.1 ЗК. Наред с общите белези ЖСК има специфични черти, които я отличават от останалите видове кооперации. Точно заради това ЖСК не се подчинява на общия режим за кооперациите по ЗК, а за нея има специална правна уредба в ЗЖСК.  ЖСК не е трайна правно-организационна форма за осъществяване на стопанска дейност, насочена към реализиране на доходи. Тя е правно средство за придобиване на недвижими имоти в една сграда, поради което има преходен характер на ЮЛ.  За разлика от другите видове кооперации (по ЗК), които са търговци, ЖСК е ЮЛ с нестопанска цел (макар и да извършва стопанска дейност). Членове на ЖСК могат да бъдат и ЮЛ. Предметът на дейност ЖСК е ограничен.  Според чл.3 и 4 ЗЖСК държавата и общините следва да подпомагат ЖСК и да им отстъпват права на строеж върху урегулирани държавни и общински имоти по предвидения в закона ред. 2. Възникване на ЖСК.

117

 ЖСК възниква по нормативно-контролната система.  Изискване за минимален брой учредители 6 лица, за всяко от които има поне един самостоятелен обект в сградата, която ще се строи, но е възможно и няколко лица да участват за придобиване на имот в съсобственост.  Тези лица приемат предварително изготвения проектоустав и избират управителния и контролния съвет на бъдещата ЖСК.  Уставът : следва задължително да съдържа посочените в чл.6 ал.4 ЗЖСК индивидуализиращи белези. Чл. 6. (1) Жилищностроителна кооперация се образува за изграждане най-малко на шест самостоятелни имота. За учредяването й са необходими най-малко шест члена. (2) Жилищностроителна кооперация се образува на учредително събрание, което взема решение за учредяването й, приема устава и избира управителен и контролен съвет. (3) Протоколът на учредителното събрание се подписва от всички учредители. (4) Уставът на жилищностроителната кооперация трябва да бъде съобразен с разпоредбите на този закон и да съдържа: 1. наименованието и седалището на жилищностроителната кооперация; 2. състава на управителния и контролния съвет, техните права и задължения, времетраенето на мандата им и начина за вземане на решения от тях; 3. начина за внасяне на дължимите от кооператорите суми и последиците от невнасянето им; 4. реда и условията за полагане на личен труд от кооператорите и техните семейства; 5. начините за уведомяване на кооператорите за взетите решения от органите на жилищностроителната кооперация; 6. причините, поради които може да бъде прекратена жилищностроителната кооперация преди завършването на строежа. (5) Уставът на жилищностроителната кооперация може да съдържа и други разпоредби, доколкото те не противоречат на закона.  ЖСК възниква като ЮЛ след регистрация в окръжния съд по седалището к – чл.8 ЗЖСК. Чл. 8. (1) Жилищностроителната кооперация се счита учредена, след като бъде регистрирана в окръжния съд по седалището й. Молбата за регистрация се подава от управителния съвет. Към нея се прилагат: 1. препис от протокола на учредителното събрание; 2. препис от приетия устав на жилищностроителната кооперация; 3. документ от народния съвет, че решението за учредяване на жилищностроителната кооперация и членовете й са утвърдени по реда на чл. 7; 4. свидетелство за съдимост на членовете на управителния и контролния съвет. (2) При регистрацията се отбелязват: наименованието и седалището на жилищностроителната кооперация, имената и адресите на председателя, секретаря и на другите членове на управителния и контролния съвет и от кого тя се представлява.

118

(3) При промени на данните по предходната алинея и на устава, както и при прекратяване на жилищностроителната кооперация управителният съвет е длъжен в седемдневен срок да поиска регистрирането им. Промените в устава влизат в сила след регистрацията. 3. Членство в ЖСК. А.) Възникване.  Чрез участие в учредяването.  Чрез приемане въз основа на писмена молба до управителния съвет и след решение на общото събрание – само ако има свободен обект (чл.9,13,11 ЗЖСК).  Членове по право: чл.10 ЗЖСК Чл. 10. Членове на жилищностроителна кооперация по право са: 1. собствениците на отчуждени недвижими имоти за кооперативно жилищно строителство и за други мероприятия по Закона за териториално и селищно устройство, когато по тяхно искане се обезщетяват с отстъпване на жилище в сградата на жилищностроителната кооперация; 2. юридически лица, за които задължително е предвидено в утвърдения архитектурен план на сградата на жилищностроителната кооперация изграждането на помещения, предназначени за стопански, административни и други обществени нужди. Б.) Заместване и наследяване.  При доброволно напускане или изключване на един от бъдещите съсобственици на имот друг може да придобие правата му (чл.14 ал.2 ЗЖСК).  При прекратяване на съпружеската имуществена общност съдът може да определи, кой от двамата съпрузи да продължи членството (ако не е по право) – чл.15 ЗЖСК.  При доброволно заместване на член-кооператор от негов съпруг, а с решение на общото събрание – и от децата му. Молбата до управителния съвет и съгласието трябва да са в писмена форма с нотариално заверени подписи (чл.16 ЗЖСК).  При смърт на кооператор членството преминава към членовете на семейството му (съпруг и ненавършили пълнолетие деца). Ако няма такива или ако се откажат, могат да встъпят низходящите му, а ако няма такива – родителите като уведомят писмено управителния съвет в едномесечен срок (чл.23 ЗЖСК). В.) Прекратяване. Чл. 19. Членството в жилищностроителна кооперация се прекратява поради: 1. доброволно напускане; 2. освобождаване по решение на общото събрание; 3. изключване; 4. смърт.  Доброволно напускане  с постъпване на молба в ЖСК, без да е необходимо приемането к (Р. 210/1998 г., ІІ г. о., Сб. 42, 1998г.). Освобождаване от общото събрание (чл.20 ЗЖСК)  ако по одобрения архитетурен проект обектите се окажат недостатъчни за всички. Освобождава се приетият последен за член, а ако са няколко – чрез жребий. Ако при изменение на архитектурния проект след разпределението отпаднат обекти – собствениците на тези обекти.  Изключване  основанията са установени в закона (чл. 21 ЗЖСК): 1) невнасяне в срок на дяловата вноска; 2) системно нарушение на задълженията по ЗЖСК или устава, с което пречи за постигането на целите на кооперацията. Чл. 24. (1) При прекратяване на членството бившият кооператор, съответно наследниците на починалия кооператор, имат право да получат средствата, внесени в жилищностроителната кооперация от него или от наследодателя им. (2) Жилищностроителната кооперация е длъжна да изплати средствата по предходната алинея, както следва: 1. при незапочнат строеж - в двуседмичен срок от прекратяване на членството;

119

2. при започнат строеж - след като кооператорът, приет на мястото на бившия кооператор, внесе сумите, но не покъсно от три месеца след прекратяване на членството. 4. Съдържание на членственото правоотношение в ЖСК. А.) Права. Чл. 17. Всеки член на жилищностроителна кооперация има право: 1. да придобие в собственост жилище или друг имот, построен от жилищностроителната кооперация; 2. да участвува с право на глас в общото събрание; 3. да избира и да бъде избиран в управителния и контролния съвет; 4. да иска отмяна на решения на управителния съвет и на общото събрание; 5. да иска свикване на общото събрание в предвидените в закона случаи.  Имуществени  да придобие в собственост обект и част от общите части на сградата и земята (или право на строеж) съгласно разпределението. Това е едно правно очакване, което се реализира при снабдяване на членкооператора с нотариален акт (чл.35 ал.2 ЗЖСК). То е защитено с иск за извеждане на всяко лице от обекта (чл.38а ЗЖСК). Неимуществени  да участва в управлението: право на глас в общото събрание; право да иска свикването му; да избира и да бъде избиран в управителния съвет и контролния съвет; да иска отмяна на решенията на управителния съвет и общото събрание. Б.) Задължения. Чл. 18. Всеки член на жилищностроителна кооперация е длъжен: 1. да внесе в жилищностроителната кооперация в определения срок встъпителна и дялова вноска, както и други вноски, определени от общото събрание; 2. да съдействува за постигане целите на кооперацията и да изпълнява разпоредбите на този закон, на устава и решенията на органите на жилищностроителната кооперация.  Имуществени  да внесе в определен срок встъпителна и дялова вноска, както и други вноски, определени от ОС (напр. допълнителни вноски). Вноските могат да бъдат парични и непарични.  Неимуществени  да съдейства за постигане целите на кооперацията и да изпълнява разпоредбите на закона, на устава и решенията на органите на ЖСК. 5. Органи на ЖСК. Чл. 25. Органи на жилищностроителната кооперация са: 1. общото събрание; 2. управителният съвет; 3. контролният съвет. А.) Общо събрание.  Върховен орган, който се състои от всички кооператори.  Компетентност: чл.28 ЗЖСК. Свикване  от УС,КонтрС, по искане на 1/3 от кооператорите (при отказ от УС и КонтрС – от районния съд). Писмена покана, връчена 7 дни преди събранието (чл.26 ЗЖСК).  Кворум (1/2). Всеки има един глас, независимо от броя и стойността на имотите. Собствениците на един обект имат общо един глас. – чл.27 ЗЖСК.

120

 Обикновено мнозинство, освен за: изменение на устава; разпределяне на имотите; определяне на окончателната им цена; изключване на кооператор; освобождаване на членовете на УС и КонтрС от отговорност – с 2/3 от всички членове (чл.29 ЗЖСК).  Отмяна на решенията  от районния съд при противоречие със закона или устава. Молбата се подава в двуседмичен срок от събранието (за присъствалите) или от узнаването (за неприсъствалите). Решението може да се обжалва пред окръжния съд, но не и пред касационния (чл.39 и сл. ЗЖСК).  Нищожност на решенията за приемане на нови членове  чл.30 ЗЖСК. Чл. 26. (1) Общото събрание се свиква от управителния съвет. То може да се свика и от контролния съвет, ако управителният съвет не стори това, след като е бил поканен от него. (2) Общото събрание може да бъде свикано и по искане на една трета от членовете на жилищностроителната кооперация. Искането се отправя писмено до управителния съвет. Ако управителният съвет не свика събранието в двуседмичен срок от поискването, то се свиква от контролния съвет в нов двуседмичен срок. (3) Когато общото събрание не бъде свикано в сроковете по предходните алинеи, то се свиква с решение на районния съд. (4) Общото събрание се свиква с писмена покана, връчена на всички членове най-малко седем дни преди събранието. Поканата трябва да съдържа дневния ред, датата и мястото на събранието. Чл. 27. (1) Заседанията на общото събрание са законни, ако присъствуват повече от половината от кооператорите. (2) Всеки кооператор има право на един глас в общото събрание независимо от това, за колко имота се е включил. (3) Когато няколко лица членуват в жилищностроителна кооперация, за да придобият в съсобственост един имот, те имат право на един глас. Чл. 28. (1) Общото събрание: 1. приема, освобождава и изключва членове на жилищностроителната кооперация; 2. определя размера на вноските и приблизителната стойност на жилищата и другите имоти; 3. определя вида и обема на строежа и приема проекта на архитектурния му план; 4. определя начина за извършване на строежа - чрез възлагане или по стопански начин; 5. разпределя имотите между членовете на жилищностроителната кооперация въз основа на утвърдения архитектурен план; 6. приема окончателната цена на имотите и припадащите се идеални части от общите части на сградата и от мястото, съответно от правото на строеж; 7. избира председателя, секретаря и другите членове на управителния и контролния съвет; 8. взема решение за освобождаване на управителния и контролния съвет и на членовете на жилищностроителната кооперация от отговорност за вреди, причинени от неизпълнение на задълженията им, ако те не произтичат от престъпление, както и за пълното или частичното опрощаване или разсрочване на задълженията им; 9. приема отчета на управителния съвет и доклада на контролния съвет за дейността, операциите, сметките и баланса на кооперацията; 10. взема решения за изменение и допълнение на устава на жилищностроителната кооперация.

121

(2) В устава на жилищностроителната кооперация може да се предвиди изключителна компетентност на общото събрание и по други въпроси. Чл. 29. (1) Решенията на общото събрание се вземат с обикновено мнозинство от гласовете на присъствуващите кооператори, освен когато този закон или уставът предвиждат друго. (2) Решенията на общото събрание по чл. 28, ал. 1, точки 5, 6, 8 и 10, както и решенията за изключване на членове на кооперацията се вземат с мнозинство не по-малко от 2/3 от гласовете на всички членове. (3) Общото събрание може да извърши промени в разпределението по точка 5, ал. 1 на предходния член само при писмено съгласие на засегнатите кооператори и ако са налице законните изисквания. Чл. 30. Решенията на общото събрание за приемане на членове са нищожни, когато: 1. за член е прието лице, което не отговаря на условията за членуване в жилищностроителна кооперация; 2. за член на жилищностроителна кооперация е прието лице, за което няма свободен имот; 3. на мястото на изключен член е прието лице за член на жилищностроителната кооперация, преди да е влязло в сила решението за изключване. Глава шеста. СЪДЕБЕН КОНТРОЛ Чл. 39. Решенията на общото събрание на жилищностроителната кооперация, взети в нарушение на закона или устава, се отменят от районния съд. Чл. 40. (1) Молбата за отменяване се подава в двуседмичен срок от деня на вземане на решението, съответно от утвърждаването му, а за непоканените на събранието - от деня на узнаването. (2) Към подадената молба може да се присъедини всеки от останалите членове и да я поддържа даже ако подателят й я оттегли. (3) Районният съд до произнасяне по делото може да спре изпълнението на решението на общото събрание. Чл. 41. (1) Общото събрание не може да пререшава въпроси, решени от съда, освен при нововъзникнали обстоятелства. (2) Когато общото събрание не се съобрази с разпоредбата на предходната алинея, съдът, по молба на кооператор, подадена в срока по чл. 40, ал. 1, отменя решението на общото събрание. В този случай съдът може да постанови да не бъде открито или да бъде спряно финансирането на строежа за срок до три месеца. Чл. 42. (1) Решението на районния съд подлежи на въззивно обжалване пред окръжния съд, чието решение е окончателно. (3) Когато съдът в случаите по ал. 1 отмени решението за изключване на член на жилищностроителна кооперация, приетият на негово място се счита за освободен, а кооперацията в едномесечен срок е длъжна да му изплати направените вноски. Б.) Управителен съвет.  Състав  от 3-ма до 7 членове, за които не са налице пречките по чл.31 ал.2 ЗЖСК (да не са лишени от това право по НК, да не са в семейна връзка с членове на КонтрС);  Компетентност изпълнителни и представителни функции (чл.32 ЗЖСК).  Решенията му се обжалват пред ОС. Чл. 31. (1) Управителният съвет се състои от три до седем члена. (2) В състава на управителния съвет не могат да бъдат избирани лица: 1. лишени от право по чл. 37, точка 6 от Наказателния кодекс;

122

2. които по силата на нормативни разпоредби не могат да заемат ръководна, отчетническа или материално отговорна длъжност; 3. които се намират с членове на контролния съвет в брак, в родство по права линия или по съребрена линия до втора степен. (3) Разпоредбите на предходната алинея се отнасят съответно и за членовете на контролния съвет. Чл. 32. (1) Управителният съвет организира изпълнението на решенията на общото събрание, решава оперативните въпроси и представлява жилищностроителната кооперация. (2) Членовете на управителния съвет, които са причинили вреди на жилищностроителната кооперация, отговарят солидарно за тях. Чл. 33. (1) Всеки член на жилищностроителна кооперация може да обжалва решение на управителния съвет пред общото събрание в седемдневен срок от узнаването му. (2) Управителният съвет е длъжен да свика общото събрание за разглеждане на жалбата в седемдневен срок от получаването й. Ако управителният съвет не стори това, по искане на жалбоподателя общото събрание се свиква по реда на чл. 26, ал. 1 и 3. В.) Контролен съвет. Състав  трима членове, които отговарят на изискванията на чл.31 ал.2 ЗЖСК.  Компетентност  надзор върху дейността на УС (участват в заседанията му) и при откриване на нарушение свикват незабавно ОС. Чл. 34. (1) Контролният съвет се състои от трима членове. Той упражнява надзор върху действията и решенията на управителния съвет. (2) При установяване на нарушения, с които се засягат интересите на кооперацията, контролният съвет свиква незабавно общото събрание на жилищностроителната кооперация. (3) Членовете на контролния съвет могат да участвуват в заседанията на управителния съвет със съвещателен глас. 6. Прекратяване на ЖСК и отговорност за задълженията и на бившите кредитори. А.) Прекратяване. ЖСК се прекратява, когато всички членове се снабдят с нотариални актове (чл.35 ал.3 ЗЖСК). С издаването на първия нотариален акт върху сградата възниква етажна собственост.  С решение на общото събрание – и преди това (чл.37 ЗЖСК).  Решението на общото събрание за прекратяването подлежи на регистрация във фирмения регистър. Чл. 35. (1) В едномесечен срок от определяне на цената на имотите в сградата на жилищностроителната кооперация управителният съвет е длъжен да свика общото събрание, което въз основа на разпределението по чл. 28, ал. 1, точка 5 приема окончателната цена на имотите и определя припадащите се идеални части от общите части в сградата и от мястото, съответно от правото на строеж. (2) Въз основа на влязлото в сила решение по предходната алинея и след представяне на необходимите документи нотариусът снабдява членовете на жилищностроителната кооперация с нотариални актове. Правото на собственост върху имота и идеалните части от общите части на сградата и от мястото, съответно от правото на строеж, се придобива с издаването на нотариалния акт. (3) Жилищностроителната кооперация се прекратява, след като всички членове бъдат снабдени с нотариални актове. Чл. 36. (1) Когато управителният съвет не свика общото събрание на жилищностроителната кооперация в срока по ал. 1 на предходния член, то се свиква с решение на районния съд по искане на който и да е член на кооперацията. (2) Ако общото събрание не вземе решение по въпросите, посочени в ал. 1 на предходния член, решение по тях се взема от районния съд по молба на някои от членовете на кооперацията. Чл. 37. Жилищностроителната кооперация може да бъде прекратена преди започване или завършване на строежа с решение на общото събрание, което определя начина за уреждане на имуществените отношения.

123

Б.) Отговорност. Чл. 38. (1) Когато жилищностроителната кооперация е прекратена и средствата й са недостатъчни за удовлетворяване на кредиторите, за задълженията й отговарят лицата, получили или за които са били предназначени имоти съразмерно на стойността им. (2) Ако жилищностроителната кооперация е прекратена преди започване на строежа, членовете й отговарят за задълженията й поравно. XIV. Кооперациите като вид ЮЛ. 1. Същност.  Кооперациите са корпоративно устроени ЮЛ, които са обявени за търговци по правно-организационната си форма от чл.1 ал.2 т.2 ТЗ.  Кооперацията е сдружение на физически лица с променлив капитал и с променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват търговска дейност за задоволяване на техни икономически, социални и културни интереси. Кооперацията е юридическо лице /чл.1 ЗК/.  Сумата от дяловите вноски образува дяловия капитал на кооперацията /чл.31 ал.2 ЗК/. 2. Създаване.  Учредяването на кооперация представлява сложен, смесен фактически състав, който се състои от гражданскоправни и охранителни елементи: Раздел I. Учредяване Ред за учредяване Чл. 2. (1) Кооперация могат да учредят най-малко 7 дееспособни физически лица, които вземат решение на учредително събрание. Учредителното събрание приема устав и избира председател на кооперацията, управителен съвет и контролен съвет. (3) Уставът на кооперацията урежда: 1. наименованието, седалището, адреса на управление и предмета на дейност; 2. условията за приемане на членове, техните права и задължения; 3. органите на кооперацията и техните права и задължения; 4. реда за вземане на решения; 5. размера на встъпителната и дяловата вноска; 5а. реда за предоставяне на земеделска земя за обработване и на земя от горския фонд за ползване след съгласуване със съответното държавно горско стопанство; 6. реда за разпределяне на печалбата и загубите; 7. видовете фондове и дивиденти и начина за определяне на техния размер; 8. реда за разпореждане с имуществото на кооперацията; 9. основанията и реда за прекратяване на членството. (4) В устава могат да се уреждат трудови и осигурителни отношения между член-кооператорите и кооперацията в съответствие с действащото трудово и социално законодателство.

124

(5) В устава могат да се уредят и други въпроси, доколкото не са уредени в закона. (6) Протоколът от учредителното събрание на кооперацията и уставът се подписват от учредителите. Вписване Чл. 3. (1) Кооперацията се вписва в търговския регистър по заявление на управителния съвет, към което се прилагат: 1. преписи от протокола на учредителното събрание и от устава; 2. нотариално заверени образци от подписите на лицата, които представляват кооперацията; 3. декларации от председателя на кооперацията и от членовете на управителния и контролния съвет, че не са лишени от правото да заемат ръководна, отчетническа или материалноотговорна длъжност, както и че не се намират помежду си в брак или родство по права линия и не са братя и сестри; 4. свидетелство за съдимост на председателя и на членовете на управителния и контролния съвет. (2) На вписване в регистъра подлежат данните по чл. 2, ал. 3, т. 1 и 3 (само органите), както и: 1. името и единният граждански номер на председателя на кооперацията; 2. размерът на отговорността на членовете на кооперацията над дяловите им вноски, когато такава отговорност е предвидена в устава. (3) При сливане и при вливане на кооперации новата кооперация или промените по чл. 37, ал. 1 се вписват в търговския регистър, след като бъде представено съответното разрешение, издадено от Комисията за защита на конкуренцията, когато издаването му е задължително, съгласно Закона за защита на конкуренцията. (4) Председателят на кооперацията е длъжен да поиска вписване в регистъра на промените на обстоятелствата, подлежащи на вписване, в 14-дневен срок от решението на общото събрание. Възникване Чл. 4. Кооперацията възниква от деня на вписването в търговския регистър.  т.е. вписването има конститутивно действие (възниква с вписването). Заличаване Чл. 5. Кооперация, която не започне дейност в срок една година от вписването й, се прекратява или се заличава, ако няма никакво имущество, от съда по искане на прокурора. Действия до възникването Чл. 6. Действията, извършени от името на кооперацията до деня на възникването й, пораждат права и задължения за нея, ако са извършени от учредителите или от упълномощени от тях лица. Ако кооперацията не бъде вписана, учредителите отговарят солидарно за поетите задължения. 3. Членствено правоотношение.  Членственото правоотношение има комплексен характер  то включва възникването и прекратяването на множество разнотипни граждански права и задължения с имуществен и неимуществен /организационни/ характер, както и санкции за нарушаването им. Те са регламентирани от чл.7 и сл. ЗК. Раздел II. Членство, права и задължения Членство Чл. 7. (1) Кооперацията е открита за членуване на физически лица, които са навършили 16 години, не са поставени под пълно запрещение и са съгласни с устава й. Ненавършилите пълнолетие лица и поставените под ограничено запрещение могат да членуват в кооперация с предварително писмено съгласие на родител или попечител. (2) Едно лице може да членува в повече от една кооперация. Приемане на нови членове

125

Чл. 8. (1) Нов член на кооперация се приема по писмена молба на лицето с решение на управителния съвет. Молбата се разглежда на първото заседание на управителния съвет след постъпването й. По изключение тя може да се разгледа и на второто му заседание, ако първото се е състояло, преди да са изтекли 14 дни от постъпването й. (2) Членството в кооперацията възниква от решението на управителния съвет. То подлежи на утвърждаване от общото събрание и се разглежда на следващото заседание като първа точка от дневния ред. Кандидатът за член няма право да гласува. При неутвърждаване на решението членството се прекратява от деня на решението на общото събрание. (3) Отменяне на отказа на управителния съвет за приемане на нов член може да се иска от общото събрание в 14дневен срок от получаване на писменото уведомление. Ако отказът бъде отменен, кандидатът се смята за приет от деня на решението на общото събрание. (4) Когато е пропуснат срокът по ал. 3 или отказът е потвърден от общото събрание, нова молба за членуване може да се подаде най-рано след 6 месеца, считано от датата на получаване на уведомлението по ал. 3, съответно от датата на провеждане на общото събрание. (5) Приетите членове се вписват в книгата на кооператорите, която съдържа името и адреса на член-кооператора, датите на възникване и прекратяване на членството му, основанията за прекратяване, както вида и размера на вноските и датата на тяхното изплащане. Права на членовете Чл. 9. (1) Членът на кооперацията има право: 1. да участва и да се ползва от нейната дейност; 2. да участва и гласува в общото събрание на кооперацията лично или чрез упълномощено от него лице; 3. да бъде избиран в нейните органи и в органите на кооперативните съюзи; 4. да иска информация от нейните органи за изпълнението на приети решения и да иска сведения по въпроси, които засягат интересите му, както и интересите на кооперацията; 5. да иска отменяне на незаконните, противоуставните и неправилните решения и действия на нейните органи; 6. да получава дивиденти; 7. да получи дяловата си вноска при прекратяване на членството по реда на чл. 14; 8. на социално и здравно осигуряване съгласно отделен закон; 9. на достъп за справки до книгата за регистрация на кооператорите. (2) Кооперация с предмет на дейност производство на стоки и извършване на услуги може да осигури на член на кооперацията работа по трудово правоотношение с кооперацията. (3) Член на кооперацията, предоставил с договор земеделска земя и/или земя от горския фонд за ползване: 1. запазва собствеността си върху земята в реални граници; 2. получава рента; 3. получава част от рентата в натура като земеделска продукция, ако това е записано в договора с кооперацията.

126

Задължения на членовете Чл. 10. (1) Членът на кооперацията е длъжен да: 1. спазва устава на кооперацията; 2. изпълнява решенията на органите на кооперацията; 3. прави определените в устава дялови и други вноски; 4. съдейства за постигане целите на кооперацията. (2) Ненавършилите пълнолетие и поставените под ограничено запрещение членове на кооперацията правят определените от устава вноски със съгласието на родител или попечител. Дисциплина Чл. 11. (1) За неизпълнение на задълженията на члена на кооперацията могат да се направят бележка и предупреждение за изключване. (2) Бележката и предупреждението за изключване се правят от управителния съвет по ред, определен в устава на кооперацията. Прекратяване на членството Чл. 12. (1) Членството в кооперацията се прекратява при: 1. напускане на кооперацията; 2. изключване; 3. смърт. (2) Членството се прекратява и при заличаване на кооперацията, освен в случаите на преустройство. (3) Напускането на кооперацията се извършва с едномесечно писмено предизвестие до управителния съвет, освен ако в устава е предвидено друго. Изключване на членове Чл. 13. (1) Членът на кооперацията може да бъде изключен от общото събрание, когато нарушава закона, устава или решенията на органите й. (2) До свикване на общото събрание управителният съвет на кооперацията може да отстрани неин член при условия и по ред, определени в устава на кооперацията. Членът на кооперацията се поканва писмено да присъства при вземане на решенията. (3) Общото събрание разглежда като първа точка от дневния ред решението на управителния съвет за изключване на член-кооператор. Предложеният за изключване може да даде писмени или устни обяснения пред общото събрание. Той не гласува при вземане на решението за неговото изключване. Имуществени последици Чл. 14. (1) Бившите кооператори или наследниците им имат право на внесените дялови, допълнителни и целеви вноски, актуализирани по установения нормативен ред, на припадащия се дивидент, както и на заемите, предоставени на кооперацията по реда на чл. 31, ал. 6, включително припадащите се лихви. Вноските, дивидентът, заемите и лихвите се изплащат на бившите кооператори или на наследниците им след приемане на годишния финансов отчет и ако са погасили всички свои задължения към кооперацията. В случай на непогасени задължения може да се извърши прихващане с вземанията им. (2) Давностният срок за получаване на дяловата вноска е 5 години, а за получаване на дивидента - 3 години. 4. Представителство на кооперацията.

127

 В гражданския оборот според чл.26 ал.2 т.1 ЗК кооперацията се представлява от нейния председател. Това представителство е както материалноправно, така и процесуалноправно.  Кооперацията отговаря за задълженията си с имуществото си по реда на чл.32, ал.1 във връзка с чл. 29 ЗК. Членкооператорите не отговарят с личното си имущество за задълженията на кооперацията съобразно чл.32, ал.2 ЗК. В устава на кооперацията обаче може да се предвиди, че членовете на кооперацията отговарят за задълженията й до определена сума над размера на дяловата им вноска чл.32, ал.3 ЗК. Имуществена отговорност на кооперацията Чл. 32. (1) Кооперацията отговаря за задълженията си със своето имущество. (2) Членовете на кооперацията отговарят за задълженията й до размера на дяловите си вноски. (3) В устава на кооперацията може да се предвиди, че членовете на кооперацията отговарят за задълженията й до определена сума над размера на дяловата им вноска. 4. Основания за закриване. Прекратяване на кооперацията Чл. 40. (1) Кооперацията се прекратява: 1. по решение на общото събрание; 2. с решение на окръжния съд по искане на прокурора или по искане на кооперативния съюз, в който членува кооперацията, когато: а) преследва забранени със закон цели или извършва забранена със закон дейност; б) е останала с членове, чийто брой е под установения минимум, и в 6-месечен срок съставът й не бъде попълнен; 3. при изтичане на срока, за който е образувана, или в други случаи, предвидени в устава; 4. при сливане или вливане в друга кооперация; 5. когато бъде обявена в несъстоятелност; 6. при разделяне. (2) Прекратената кооперация по ал. 1, т. 1, 2 и 3 се обявява в ликвидация.  По 2 начина: 1) По съдебен ред  По съдебен ред кооперацията се прекратява въз основа на съдебно решение на окръжния съд по седалище на кооперацията по чл.40, ал.2 ЗК. Това е възможно и в случай на обявяване на кооперацията в несъстоятелност, т.е. тя е неплатежоспособна и съдът я обявява за прекратена по реда на част 4 (чл. 607 и сл.) ТЗ във връзка с чл.710-711 ТЗ. 2) Извънсъдебно  по решение на общото събрание; по-рядко с изтичане на срока; преобразуване.  Когато кооперацията се прекрати въз основа на съдебно решение, Агенцията по вписванията определя ликвидатора сред длъжностните лица. Ликвидационното производство е извънсъдебно. В устава иначе пише, кой е ликвидаторът. След разпределяне на имуществото ликвидаторът представя отчет пред общото събрание и то взема решение за заличаването си по виж чл.40-47 ЗК. Ликвидатори Чл. 41. (1) При прекратяване дейността на кооперацията общото събрание назначава един ликвидатор или ликвидационна комисия от трима души и определя срок на ликвидация. За ликвидатори могат да бъдат назначени и лица, които не са членове на кооперацията. (2) В случаите на чл. 40, ал. 1, т. 2 Агенцията по вписванията назначава ликвидатор, определя срока на ликвидацията и възнаграждението на ликвидатора.

128

(3) Не могат да бъдат ликвидатори лицата по чл. 20, ал. 2. (4) Органът, назначил ликвидаторите, може да ги смени. Действие на прекратяването и ликвидацията Чл. 42. (1) Решението за прекратяване на кооперацията и за обявяването й в ликвидация се вписва в търговския регистър. (2) Прекратяването и обявяването в ликвидация на кооперацията имат действие от момента на вписване на решението. Права и задължения на ликвидаторите Чл. 43. (1) Ликвидаторите имат правата и задълженията на управителен съвет. Кооперацията се представлява от ликвидатора, а когато е назначена ликвидационна комисия - от определен от общото събрание или съда неин член. (2) Ликвидаторите довършват текущата дейност на кооперацията, превръщат имуществото й в пари, събират вземанията и изпълняват задълженията й. (3) Ликвидаторите могат да прекратят сключените от кооперацията договори до момента на обявяването й в ликвидация, като заплатят обезщетения за вредите. Обезщетението се изплаща заедно с удовлетворяването на останалите кредитори. (4) Ликвидаторите са длъжни да уведомят съответната териториална дирекция на Националната агенция за приходите за започналата ликвидация в 7-дневен срок от датата на прекратяването на кооперацията. Предявяване на вземания Чл. 44. (1) Кредиторите на обявена в ликвидация кооперация предявяват вземанията си независимо от техния произход, обезпечение и изискуемост пред ликвидаторите в двумесечен срок от деня на вписването в търговския регистър на решението по чл. 42, ал. 1. (2) Ликвидаторите са длъжни да поканят кредиторите с известен адрес с писмо с обратна разписка да предявят вземанията си. (3) За оспорените вземания ликвидаторите уведомяват кредиторите по реда на ал. 2. Ако те предявят иск в едномесечен срок от получаване на поканата, ликвидаторите записват вземанията в ликвидационния баланс като спорни.

Връщане на вноските Чл. 45. (1) Вземанията на член-кооператорите, които произтичат от направените вноски по чл. 31, ал. 3 и 6, конкурират помежду си с вземанията на третите лица и се изплащат съразмерно. (2) Имуществото, което остава след удовлетворяване на кредиторите, се разпределя между кооператорите. Откриване на производство по несъстоятелност Чл. 46. Когато ликвидаторите установят, че имуществото на кооперацията е недостатъчно, за да се удовлетворят всички кредитори, те са длъжни да поискат откриване на производство по несъстоятелност. Заличаване на кооперацията Чл. 47. (1) След окончателното разпределяне на имуществото ликвидаторите дават отчет пред общото събрание, което приема решение за заличаване на кооперацията. (3) Ликвидаторите са длъжни в 7-дневен срок от приемането на решението по ал. 1 да поискат вписването му в търговския регистър. XV. Търговски дружества /ТД/. Понятие и видове. 1. Понятие и отличителни белези.

129

Понятие: легална дефиниция в чл.63 ТЗ  Търговското дружество е самостоятелно правосубектно обединение на две или повече физически или юридически лица за извършване на търговски сделки с общи средства и обща фирма.  3 отличителни белега: 1) Търговското дружество представлява самостоятелно юридическо лице, което е изрично признато от закона за такова /чл.63 ал.3 ТЗ/. То възниква от момента на вписването му в Търговския регистър /чл.67 ТЗ/. 2) Търговските дружества без изключения са търговци само по силата на правно-организационната си форма, т.е. те са субекти с търговскоправно качество без оглед на това, дали сключват търговски сделки. 3) Допустимите видове търговски дружества са законово установени и изчерпателно уредени в закона /numerus clausus/. Идеята е като влизам в търговско дружество, да ми е ясна правно-организационната му форма – дружествата да станат разпознаваеми. Видове търговски дружества Чл. 64. (1) Търговските дружества са: 1. събирателното дружество; 2. командитното дружество; 3. дружеството с ограничена отговорност; 4. акционерното дружество; 5. командитното дружество с акции. (2) Могат да се учредяват само търговските дружества, предвидени в този закон. (3) Търговските дружества по ал. 1, т. 1 и 2 са персонални, а тези по т. 3 - 5 капиталови. (4) Със закон може да се предвиди, че определена дейност може да се извършва само от даден вид търговски дружества. 4. Класификация на търговските дружества.  Въз основа на стопанската и правна структура и вътрешна организация на дружеството се различават персонални и капиталови /чл.64 ал.3 ТЗ/.  Формалният критерий е дали има изскване за вписване и поддържане на минимален капитал  ако няма, дружеството е персонално. А.) Персонални.  Такива са: събирателното и командитното дружество.  При тях определяща е ролята на личния принос. Персоналният състав на членската маса се формира на основата на личното доверие. Учредителният договор се сключва с оглед на личността. Това е особено изразено в събирателните дружества /виж чл.76 и сл. ТЗ/. Б.) Капиталови.  При капиталовите обратно – определящият фактор е не личностният, а капиталовият критерий.  Тук личните качества на отделните участници отстъпват на заден план. Най-вече това личи при АД – акционерът няма личен принос, няма задължение за участие в управлението. Неговото единствено задължение е да внесе вноската си. Това е особено видимо при акциите на приносител.  Виж чл. 117; 119; 161; 165; 166 ТЗ  правила за капитала при различните видове капиталови дружества (ООД; АД). РАЗЛИКИ: 1) В правилата за приемане на нови съдружници:

130

 Персоналните  Първо се предлага на останалите съдружници. Продажбата /включването/ на трето лице е изключение. Това е възможно само след изричното съгласие на останалите съдружници.  Капиталовите  При тях е точно обратното. Това личи най-много при АД. Промяна в членствения състав може да настъпи и без съгласието на останалите, стига лицето да се сдобие с акции. 2)   3) В отговорността на съдружниците: Персоналните  тук съдружниците отговарят лично, солидарно и неограничено за дружествените дългове. Капиталовите  тук съдружниците носят само риска да загубят правата, произтичащи от дяловото им участие. Различно е отражението на прекратеното членство върху по-нататъшното съществуване на дружеството:

 Персоналните  личностният елемент води до това, че напускането на дружеството на някои от съдружниците представлява основание за прекратяването му освен ако не е предвидено друго в учредителния му акт /аргумент от чл.93 т.4 ТЗ/  Събирателното дружество се прекратява: 4. ако не е уговорено друго - със смъртта или поставянето под пълно запрещение на съдружник или прекратяването на съдружник - юридическо лице.  Капиталовите  тук обратно – напускането на някои от членовете не влияе на съществуването на самото дружество /аргумент от чл.154 и 252 ТЗ – тези разпоредби дават основанията за прекратяване, сред които не фигурира подобно на горепосоченото по чл.93 т.4 ТЗ/. Прекратяване на дружеството Чл. 154. (1) Дружеството се прекратява: 1. с изтичане на срока, определен в дружествения договор; 2. по решение на съдружниците, взето с мнозинство 3/4 от капитала, ако в дружествения договор не е предвидено по-голямо мнозинство; 3. чрез сливане и вливане в акционерно или друго дружество с ограничена отговорност; 4. при обявяване в несъстоятелност; 5. по решение на окръжния съд в предвидени от този закон случаи. (2) В дружествения договор могат да бъдат предвидени и други основания за прекратяване на дружеството. Основания за прекратяване Чл. 252. (1) Акционерното дружество се прекратява: 1. по решение на общото събрание; 2. с изтичане на срока, за който е било образувано. Общото събрание може да вземе решение за продължаване на срока преди изтичането му; 3. при обявяването му в несъстоятелност; 4. с решение на съда по седалището по иск на прокурора, ако дружеството преследва забранени от закона цели; 5. когато чистата стойност на имуществото на дружеството по чл. 247а, ал. 2 спадне под размера на вписания капитал; ако в срок една година общото събрание не вземе решение за намаляване на капитала, за преобразуване или прекратяване, дружеството се прекратява по реда на т. 4; 6. ако в продължение на 6 месеца броят на членовете на съвет на дружеството е по-малък от предвидения в закона минимум, то може да бъде прекратено по реда на т. 4; 7. при настъпване на основанията, предвидени в устава на дружеството.

131

(2) Еднолично акционерно дружество не се прекратява със смъртта или с прекратяването на едноличния собственик на капитала. ИЗВОД:  За персонален тип ТД е характерно, че е налице водеща и определяща роля на личностно участие на съдружника при управлението и дейността на дружеството. Дяловете на съдружника поначало са непрехвърлими на трети лица без съгласието на другите съдружници. Напускане – поначало е основание за прекратяване на дейността на самото дружеството. Отговорността за дългове е лична, неограничена и солидарна по отношение на съдружниците. При капиталовите дружества водеща роля има дяловото участие, което определя тежестта на гласовете. Дяловете поначало са свободно прехвърлими. Промени в членската маса поначало се осъществяват и без съгласието на останалите. Отговорността при напускане се свежда само до загубване на внесеното. XVI. Юридически лица с нестопанска цел /ЮЛНЦ/. 1. Същност и правна уредба.  ЮЛНЦ са вид ЮЛ, чиято дейност няма за цел получаването и разпределянето на печалба от производство, продажба на стоки и услуги, предназначени за пазарна реализация, а са насочени към постигането на научни, културни, спортни, синдикални, политически и други цели.  Уредба:  ЗЮЛНЦ  Уредбата е главно в този закон. Останалите се явяват специални спрямо него и затова той се прилага субсидиарно. ЗЮЛНЦ обаче урежда само отделни видове, посочени в чл. 1, ал. 2 – сдруженията и фондациите.;  ЗПП /Закон за политическите партии/;  ЗЗРК /Закон за закрила и развитие на културата/  Творчески съюзи /виж чл.10 ал.3 ЗЗРК/ - Творческите съюзи са доброволни сдружения с нестопанска цел, които обединяват лица, извършващи сродна творческа дейност в областта на културата. Творческите съюзи могат да приемат тарифи за минималните размери на възнагражденията на своите членове, упражняващи свободна професия.;  КТ  Синдикални организации и организации на работодателите /чл.33-49 КТ/;  ЗЗП /Закон за защита на потребителите/  Сдружения на потребителите /чл.167-172 ЗЗП/ и по-специално чл.168 ал.1, който ги прогласява за сдружения с нестопанска цел;  ЗФВС /Закон за физическото възпитание и спорта/:  Чл.11 ал.3  Спортните клубове по различните видове спорт могат да се сдружават в обединени спортни клубове - юридически лица с нестопанска цел.  Чл.12 ал.1  Спортните клубове, които развиват и осъществяват професионален спорт, могат да се регистрират като акционерни дружества - професионални спортни клубове, или като сдружения с нестопанска цел професионални спортни клубове.  Чл.15 ал.3  Националните спортни организации се регистрират като юридически лица с нестопанска цел в обществена полза.  ЗВ /Закон за вероизповеданията/  Религиозните общности;  ЗБЧК /Закон за българския червен кръст/  БЧК като ЮЛ /чл.2 и сл./;  ЗЗЖ /Закон за защита на животните/  Организации за закрила на животните – чл.40 ал.5 - Организациите за защита на животните, регистрирани по реда на Закона за юридическите лица с нестопанска цел, участват при изготвянето и могат да участват при изпълнението на програмите по ал. 1.;  И др. 2. Съдържание на ЗЮЛНЦ.  Глава І /чл.1-18/  Общи Разпоредби за всички ЮЛНЦ;  Глава ІІ /чл.19-36/  Видове ЮЛНЦ по този закон:  Раздел І /чл.19-32/  Сдружения;  Раздел ІІ /чл.33-36/  Фондации;  Глава ІІІ /чл.37-50/  ЮЛНЦ за общественополезна дейност;  Глава IV /чл.51 и сл./  Клонове на чуждестранни ЮЛНЦ. 3. Общо за ЮЛНЦ. Определяне на дейността

132

Чл. 2. (1) Юридическите лица с нестопанска цел свободно определят целите си и могат да се самоопределят като организации за осъществяване на дейност в обществена или в частна полза. Определянето се извършва с устава, учредителния акт или с изменение в тях. (2) Определянето за осъществяване на общественополезна дейност е неотменяемо след вписването на това обстоятелство в регистъра за юридическите лица с нестопанска цел в района на окръжния съд по седалището на юридическото лице с нестопанска цел. (3) Юридическите лица с нестопанска цел, определени за осъществяване на общественополезна дейност, след възникването си подлежат на вписване в нарочен Централен регистър при Министерството на правосъдието. (4) Правилата на глава трета не се прилагат за юридическите лица с нестопанска цел, определени за извършване на дейност в частна полза. Цел на дейност Чл. 3. (1) Юридическите лица с нестопанска цел определят свободно средствата за постигане на техните цели. (2) Ограничения в дейността и средствата за постигане целите на юридическите лица с нестопанска цел могат да се определят само със закон. (3) Юридическите лица с нестопанска цел могат да извършват допълнителна стопанска дейност само ако е свързана с предмета на основната дейност, за която са регистрирани, и като използват прихода за постигане на определените в устава или учредителния акт цели. (4) Предметът на стопанската дейност се определя в устава или учредителния акт на юридическото лице с нестопанска цел. (5) Извършването от юридическите лица с нестопанска цел на стопанска дейност се подчинява на условията и по реда, определени със законите, регулиращи съответния вид стопанска дейност. (6) Юридическите лица с нестопанска цел не разпределят печалба.  Разпоредбите на чл.2 и 3 ЗЮЛНЦ установяват принцип за свободно определяне на целите и средствата за тяхното постигане. В теорията въз основа на тълкуване на посочения принцип се извежда принципът на самоопределянето.  Определените цели и средства се посочват в устава /учредителния акт при фондациите/ или в акта за изменение и допълнението им.  Така според целите се открояват 2 вида ЮЛНЦ: 1) Организации за осъществяване на дейност в обществена полза;

2) Организации за осъществяване на дейност в частна полза.  Разлики:  Определяне на дейността на ЮЛ като „дейност, осъществявана в обществена полза” става неотменимо, щом това обстоятелство бъде вписано в регистъра на ЮЛНЦ към окръжния съд, по чл.2, ал.2 ЗЮЛНЦ.  ЮЛНЦ, определени за осъществяване на общественополезна дейност, след възникването си подлежат на вписване в нарочен Централен регистър при Министерството на правосъдието по правилата на чл.2 ал.3 ЗЮЛНЦ.  За ЮЛНЦ, създадено за осъществяване на общественополезна дейност, се прилагат специални правни норми (Глава III ЗЮЛНЦ). За спазването следи министърът на правосъдието чрез поставено от него лице.  Следващият важен принцип произтича от разпоредбата на чл.3 ал.2 ЗЮЛНЦ, според който ограничения в дейността и средствата за постигане целите на юридическите лица с нестопанска цел могат да се определят само със закон.Това произтича от чл.44 КРБ.

133

 За разлика от предишното законодателство (по ЗЛС), разпоредбата на чл.3, ал.3 ЗЮЛНЦ допуска да се извършва и стопанска дейност, но не като основна, а като допълнителна, спомагаща за постигането на целите и доколкото е свързана с предмета на дейност на ЮЛНЦ. Например издаването на брошури, книжки, рекламни материали. Съгласно чл.3, ал.6 ЗЮЛНЦ – доколкото могат да вършат като неосновна стопанска дейност – приходите финансират дейността и не се разпределят като печалба. Няма пречка обаче ЮЛНЦ да учреди търговско дружество. Това не е противоречие с горната норма за разпределяне на печалбата /чл.3 ал.6/.  ЮЛНЦ могат да се учредяват само от дееспособни български и чужди физически или юридически лица, съгласно чл.5 ЗЮЛНЦ. А.) Правоспособност на ЮЛНЦ. Правоспособност Чл. 6. (1) Юридическото лице на организацията с нестопанска цел възниква с вписването му в регистъра за юридическите лица с нестопанска цел в района на окръжния съд по седалището на юридическото лице. (2) Действията на учредителите, извършени от името на учредяваното юридическо лице с нестопанска цел до деня на вписването, пораждат права и задължения за лицата, които са ги извършили и преминават по право върху юридическото лице с нестопанска цел от момента на възникването му. При извършването на сделките се указва, че юридическото лице с нестопанска цел е в процес на учредяване. Лицата, сключили сделките, отговарят солидарно за поетите задължения. (3) Юридическите лица с нестопанска цел са носители на всички права и задължения, които не са свързани с естествените качества на физическите лица и могат да притежават имущество.  За задълженията, поети от учредяващото се до датата на вписване в окръжния съд, солидарна отговорност носят учредителите, които са сключили съответните сделки. Например сключен е договор за наем на офис. Съдът обаче отказва вписването – отговорността се поема солидарно от учредителите. След възникване на ЮЛНЦ тези права и задължения преминават върху ЮЛНЦ – чл.6, ал.2 ЮЛНЦ.  Юридическата личност на ЮЛНЦ възниква от момента на вписване по чл.6, ал.1 във връзка с чл.17 ЗЮЛНЦ. Производство по чл.595-607 ГПК.  Съдържанието на правоспособността на ЮЛНЦ е определено в чл.6 ал.3 ЗЮЛНЦ. От тази разпоредба следва, че ЮЛНЦ могат да бъдат носители на всякакви права и задължения, освен на тези, които са несъвместими с юридическата им същност /право на живот, телесна неприкосновеност, брачна правоспособност и т.н./.  Освен това ЮЛНЦ могат да притежават свое собствено имущество, обособено от това на държавата и членовете му. ЮЛНЦ отговаря със собственото си имущество, но не отговаря за дългове на своите членове.  ЮЛНЦ се индивидуализират с наименование, седалище и адрес, съгласно чл.7 и 8 ЗЮЛНЦ.  Що се отнася до представителството на ЮЛНЦ  чл.10 ЗЮЛНЦ Представителство Чл. 10. (1) Юридическото лице с нестопанска цел изразява волята си и извършва правни действия чрез своите органи. То се представлява от управителния си орган. (2) По съдебни спорове между юридическото лице с нестопанска цел и управителния му орган, съответно членове на управителния орган, юридическото лице може да се представлява и от избрани от общото му събрание едно или няколко лица. (3) Юридическо лице с нестопанска цел може да участва в работата на орган на юридическото лице с нестопанска цел чрез своя представител или упълномощено от него лице. Б.) Устройство /вътрешна организация/ на ЮЛНЦ. Устройство Чл. 11. (1) Устройството на юридическите лица с нестопанска цел се определя от този закон и учредителния акт или устава. (2) Юридическото лице с нестопанска цел може да има клонове. Управителят на клона представлява юридическото лице с нестопанска цел за дейността на клона.  Устройството на ЮЛНЦ, както се вижда от чл.11 ал.1, се определя от този закон (ЗЮЛНЦ) и учредителния акт или устава.

134

 Законът допуска ЮЛНЦ да има клонова структура чрез разкриване на клон в населено място, различно от населеното място по регистрация. Клонът е неправосубектен /т.е. не е дъщерно предприятие/, но има относителна правна обособеност – клонът има свой управител (орган, отделен от органите на цялото ЮЛ). Той представлява ЮЛНЦ по въпросите, свързани с дейността на клона. Преобразуване Чл. 12. (1) Юридическите лица с нестопанска цел могат да се преобразуват в друг вид юридически лица с нестопанска цел, да се вливат, сливат, отделят и разделят. (2) След отделяне или разделяне юридическите лица с нестопанска цел отговарят солидарно за задълженията, възникнали до преобразуването им. (3) Членовете на юридическите лица с нестопанска цел, които са се слели или влели, стават членове на новото юридическо лице с нестопанска цел, а членовете на юридическото лице с нестопанска цел, което се е разделило членове на новообразуваните юридически лица с нестопанска цел, по техен избор.  Юридическите лица с нестопанска цел могат да се преобразуват в друг вид юридически лица с нестопанска цел /чл.12 ал.1/, но не и в кооперации, търговско дружество и т.н. !!! В.) Основания за прекратяване на ЮЛНЦ. Прекратяване Чл. 13. (1) Юридическото лице с нестопанска цел се прекратява: 1. с изтичането на срока, за който е учредено; 2. с решение на върховния си орган; 3. с решение на окръжния съд по седалището на юридическото лице с нестопанска цел, когато: а) не е учредено по законния ред; б) извършва дейност, която противоречи на Конституцията, на законите и на добрите нрави; в) е обявено в несъстоятелност. (2) Решението на съда по ал. 1, т. 1 и 3 се постановява по иск на всеки заинтересуван или на прокурора. (3) Съдът дава срок до 6 месеца за отстраняване на основанието за прекратяване и неговите последици. (4) В случаите на ал. 2 прекратяването се вписва служебно и съдът назначава ликвидатор. Ликвидация Чл. 14. (1) При прекратяване на юридическото лице с нестопанска цел се извършва ликвидация. (2) Ликвидацията се извършва от управителния орган или от определено от него лице. (3) Ако ликвидатор не е определен по реда на ал. 2, както и в случая на чл. 13, ал. 1, т. 2, той се определя от окръжния съд по седалището на юридическото лице с нестопанска цел. (4) Относно неплатежоспособността, съответно несъстоятелността, редът за ликвидация и правомощията на ликвидатора се прилагат съответно разпоредбите на Търговския закон. По отношение на юридически лица с нестопанска цел подлежащите на вписване в търговския регистър актове на съда по несъстоятелността се вписват в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел и се обнародват в "Държавен вестник", а подлежащите на обявяване в търговския регистър актове се обнародват в "Държавен вестник" Имущество след ликвидация

135

Чл. 15. (1) Разпределянето на останалото след удовлетворяването на кредиторите имущество се решава съгласно устава, учредителния акт или от върховния орган на юридическото лице с нестопанска цел, доколкото в този закон не е предвидено друго. Ако решение не е било взето до прекратяването, то се взема от ликвидатора. (2) Ако не съществуват лица по ал. 1 или ако те не са определяеми, имуществото преминава върху общината по седалището на юридическото лице с нестопанска цел. Общината е длъжна да използва полученото имущество за дейност, възможно най-близка до целта на прекратеното юридическо лице с нестопанска цел. (3) Имуществото по предходните алинеи не може да се разпределя, продава или по какъвто и да било начин да се прехвърля на ликвидатор, назначен извън кръга на лицата по ал. 2 с изключение на дължимото им възнаграждение. (4) Лицата, придобили имущество в резултат на извършената ликвидация по ал. 1-3, отговарят за задълженията на прекратеното юридическо лице с нестопанска цел до размера на придобитото. Заличаване на юридическото лице с нестопанска цел Чл. 16. След разпределяне на имуществото ликвидаторът е длъжен да поиска заличаване вписването на юридическото лице с нестопанска цел от окръжния съд по седалището на юридическото лице с нестопанска цел. Съдебен регистър за юридическите лица с нестопанска цел Чл. 17. Към окръжните съдилища се води регистър за юридическите лица с нестопанска цел. Подлежащи на вписване обстоятелства Чл. 18. (1) На вписване в регистъра за юридическите лица с нестопанска цел подлежат следните обстоятелства: 1. необходимото съдържание на учредителния акт или устава; 2. адресът; 3. имената и длъжностите на лицата, представляващи юридическото лице с нестопанска цел; 4. определянето за извършване на общественополезна дейност; 5. общият размер на първоначалните имуществени вноски, ако такива са предвидени; 6. прекратяването на юридическото лице с нестопанска цел; 7. преобразуването; 8. имената, съответно наименованието, както и адресът на ликвидаторите; 9. заличаването на юридическото лице с нестопанска цел. (2) На вписване в регистъра за юридическите лица с нестопанска цел по седалището на клона подлежат следните обстоятелства: 1. наименованието, седалището и адресът на юридическото лице с нестопанска цел; 2. седалището и адресът на клона; 3. управителят на клона, както и предвидените в учредителния акт ограничения на правомощията и представителната му власт. (3) Относно клоновете на чуждестранни юридически лица с нестопанска цел се вписват и: 1. целите на чуждестранното юридическо лице с нестопанска цел;

136

2. тези от целите по т. 1, които ще се осъществяват чрез клона; 3. определянето на клона за извършване на общественополезна дейност. (4) На вписване подлежат и промените в обстоятелствата по ал. 1, 2 и 3.  Прекратяването на ЮЛНЦ става по два начина: 1) По съдебен ред; 2) По извънсъдебен ред.  Правилото е по извънсъдебен ред по решение на върховния управляващ орган – чл.13 ЗЮЛНЦ. По съдебен ред се прекратява ЮЛНЦ въз основа на решение на окръжния съд, чийто съдебен район е седалището на лицето.  За да се стигне до съдебно прекратяване, трябва да е налице една от трите хипотези на чл.13 ал.1 т.3 ЗЮЛНЦ: 1) Не е учредено по установения ред, т.е. налице е порок в учредителния фактически състав. Условно можем да говорим за недействителност на ЮЛНЦ. Може аналогия, която не е средство за попълване на празнотите, а като съпоставка с чл.70 ТЗ. Недействителност на учреденото дружество Чл. 70. (1) Учредяването на дружеството е недействително само когато е допуснато някое от следните нарушения: 1. липсва учредителен договор или той не е съставен в предписаната от закона форма; 2. при акционерно или командитно дружество с акции не са спазени изискванията на чл. 159 и 163; 4. предметът на дейност на дружеството противоречи на закона или на добрите нрави; 5. учредителният договор или уставът не съдържа фирмата, предмета на дейност на дружеството или размера на вноските, както и капитала, когато законът го изисква; 6. не е внесена предписаната от закона част от капитала; 7. в учредяването на дружеството са участвали по-малко от предвидения в закона брой дееспособни лица. (2) Всеки заинтересуван, както и прокурорът, може да поиска от окръжния съд по седалището на дружеството да обяви дружеството за недействително в едногодишен срок след възникване на дружеството. В случаите по ал. 1, т. 4, 5 и 6 съдът обявява дружеството за недействително само ако нарушението не е вече отстранено или не бъде отстранено в подходящ срок, който съдът дава с определение. (3) (Решението на съда за обявяване на дружеството за недействително произвежда действие от влизането му в сила. От този момент дружеството се смята прекратено и съдът изпраща решението за вписване в търговския регистър, след което се извършва ликвидация от назначен от длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписванията ликвидатор. (5) Когато са извършени действия от името на обявеното за недействително дружество, за поетите задължения учредителите отговарят солидарно и неограничено. (6) Член 604 от Гражданския процесуален кодекс не се прилага относно учредяването на търговско дружество. 2) Когато ЮЛНЦ извършва дейност, която противоречи на КРБ, закон или морала и добрите нрави. 3) Когато ЮЛНЦ е обявено в несъстоятелност. Това може да стане само по неплатежоспособност, а не поради свръхзадлъжнялост (както е при ТД).  При хипотези 1) и 3) искът за прекратяването може да се направи от прокурора или всяко заинтересовано лице.  При 2) компетентен е само прокурорът.  Спорно, състезателно, контрадикторно производство, т.е. няма охранителен характер. Искът е конститутивен.

137

 Съдът е длъжен да даде 6-месечен срок за отстраняване на основанията за прекратяване. После постановява решение за прекратяване. Прекратяване на ЮЛНЦ означава преустановяване на дейността, за която е създадено. Оттук - процедура по ликвидация (или несъстоятелност). Ликвидационното производство за ЮЛНЦ – чл. 14 ЗЮЛНЦ. То представлява система от извънсъдебни действия по събиране на вземанията, плащане на задълженията към кредиторите, осребряване на активите и разпределяне на останалото имущество, съгласно чл.15 ЗЮЛНЦ. Ако има остатък в края на ликвидационното производство – ако няма взето решение от решаващ орган за разпределение, остатъкът се предоставя на ликвидатора / на лицата, посочени в устава/учредителния акт. Ако в него не се посочва такова лице, съгласно чл.15, ал.2 то преминава в собственост на общината, на чиято територия е седалището на ЮЛНЦ. Ликвидаторът след приключване на ликвидационното производство подава искане за заличаване от регистъра в окръжния съд. След заличаването ЮЛНЦ престава да съществува съгласно чл.16 и сл. ЗЮЛНЦ. Ликвидация Чл. 14. (1) При прекратяване на юридическото лице с нестопанска цел се извършва ликвидация. (2) Ликвидацията се извършва от управителния орган или от определено от него лице. (3) Ако ликвидатор не е определен по реда на ал. 2, както и в случая на чл. 13, ал. 1, т. 2, той се определя от окръжния съд по седалището на юридическото лице с нестопанска цел. (4) Относно неплатежоспособността, съответно несъстоятелността, редът за ликвидация и правомощията на ликвидатора се прилагат съответно разпоредбите на Търговския закон. По отношение на юридически лица с нестопанска цел подлежащите на вписване в търговския регистър актове на съда по несъстоятелността се вписват в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел и се обнародват в "Държавен вестник", а подлежащите на обявяване в търговския регистър актове се обнародват в "Държавен вестник". Имущество след ликвидация Чл. 15. (1) Разпределянето на останалото след удовлетворяването на кредиторите имущество се решава съгласно устава, учредителния акт или от върховния орган на юридическото лице с нестопанска цел, доколкото в този закон не е предвидено друго. Ако решение не е било взето до прекратяването, то се взема от ликвидатора. (2) Ако не съществуват лица по ал. 1 или ако те не са определяеми, имуществото преминава върху общината по седалището на юридическото лице с нестопанска цел. Общината е длъжна да използва полученото имущество за дейност, възможно най-близка до целта на прекратеното юридическо лице с нестопанска цел. (3) Имуществото по предходните алинеи не може да се разпределя, продава или по какъвто и да било начин да се прехвърля на ликвидатор, назначен извън кръга на лицата по ал. 2 с изключение на дължимото им възнаграждение. (4) Лицата, придобили имущество в резултат на извършената ликвидация по ал. 1-3, отговарят за задълженията на прекратеното юридическо лице с нестопанска цел до размера на придобитото. Заличаване на юридическото лице с нестопанска цел Чл. 16. След разпределяне на имуществото ликвидаторът е длъжен да поиска заличаване вписването на юридическото лице с нестопанска цел от окръжния съд по седалището на юридическото лице с нестопанска цел. Съдебен регистър за юридическите лица с нестопанска цел Чл. 17. Към окръжните съдилища се води регистър за юридическите лица с нестопанска цел. 4. Видове ЮЛНЦ по ЗЮЛНЦ. А.) Корпоративно устроени ЮЛНЦ /сдружения/.  Определение: Сдруженията представляват обединение на лица, чиято дейност не е насочена към реализиране на доходи от производство и предлагане на стоки и услуги, предназначени за пазарна реализация.  Учредяването на сдружение е израз на конституционно закрепеното право на сдружаване по чл.44 КРБ. Съгласно чл.12 КРБ сдруженията не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност. Това важи и за фондациите.  Сдруженията за дейност в частна полза възникват по нормативно-контролната система. Специфичното за тях е изискването за минимален брой учредители – чл.19 ал.1 ЗЮЛНЦ. Чл. 19. (1) Сдружението се учредява от три или повече лица, които се обединяват за осъществяване на дейност с нестопанска цел.

138

(2) Сдружение, което е определено за извършване на общественополезна дейност, се учредява от най-малко 7 дееспособни физически лица или 3 юридически лица.  Вътрешноустройственият акт на сдруженията се нарича устав. Чл.20 ЗЮЛНЦ определя минимално необходимото и задължително съдържание на акта. Съдържание на устава Чл. 20. Учредителите приемат устав, който трябва да съдържа: 1. наименованието; 2. седалището; 3. целите и средствата за тяхното постигане; 4. определянето вида на дейност съгласно чл. 2; 5. предмета на дейност; 6. органите на управление; 7. клоновете; 8. правомощията на органите на сдружението; 9. правилата относно начина на представляване на сдружението; 10. правилата относно възникването и прекратяването на членството, както и реда за уреждане на имуществените отношения при прекратяване на членството; 11. срока, за който е учредено сдружението; 12. реда за определяне на размера и начина на внасяне на имуществените вноски; 13. начина на разпределение на останалото имущество след удовлетворяването на кредиторите. Органната структура на сдружението включва 3 вида органи: Органи Чл. 23. (1) Върховен орган на сдружението е общото събрание. (2) Управителен орган на сдружението е управителният съвет. 1) Един колективен върховен орган – Общо събрание. В него членуват всички членове на сдружението освен ако в устава не е предвидено друго /чл.24 и сл. ЗЮЛНЦ/. 2) Орган с изпълнителни функции, който осъществява представителството и организира участието в гражданския оборот  Управленски съвет/управител /чл.30 и сл. ЗЮЛНЦ/. 3) Орган с контролни правомощия – този орган е от вида на факултативните органи – Контролен съвет/комисии. Контролира работата на Управленския съвет. За разлика от предните два, които задължително ги има, този не е задължително да е налице – може да го има, може и да го няма.  Членственото правоотношение в сдружението се основава на принципа на добросъвестното сдружаване. Има активна и пасивна форма на сдружаване съгласно чл.21 и сл. ЗЮЛНЦ. По това сдруженията се различават от съсловните организации. Б.) ЮЛНЦ без членска маса /фондации/.

139

 Те са другият основен вид ЮЛНЦ (чл. 33 - 36). Типични ЮЛ без членска маса. Отсъствието на членска маса e причината в теорията фондациите да се определят като „персонифицирано имущество, посветено на определена цел”.  Фондацията ≠ фонда  Фонд – 2 значения: 1) По смисъла на специалните закони – фондовете са особено ЮЛ от типа на учрежденията и се създават със закон. Например Закон за националния дарителски фонд „13 века България”. 2) Освен това понятието „фонд” изразява обособена част от имуществото на даден правен субект, което е предназначено за постигане на определена цел. Това са обикновено парични средства със специално предназначение. Например фонд „Резервен” при АД.  Фондацията е отделен правен субект със собствено имущество, което трябва да се разходва съобразно целите, посочени в учредителния акт. Тя възниква по нормативно-контролната система. Има и специални правила – чл.33 и сл. ЗЮЛНЦ. Фондациите се учредяват с едностранен учредителен акт (с действие между живи (inter vivos) / с оглед на смъртта (mortis causae)). В този едностранен учредителен акт учредителят предоставя безвъзмездно имущество за постигане на очертаните нестопански цели. Когато е с оглед на смъртта (mortis causae) – учредяването е със завещанието по смисъла на чл.23 и сл. ЗН.  Независимо в коя от горепосочените две хипотези се намираме, актът за учредяването има минимално необходимо съдържание – имуществото и целите. При липса не може да се учреди фондацията.  Имуществото: Няма конкретно изискване за минимума на предоставеното имущество.  Имуществото, предоставено с учредителния акт, се смята собственост на фондацията при възникването й. А при mortis causae (с оглед на смъртта) – учредителният акт произвежда действие след смъртта на учредителя. Това разграничение се съдържа в чл.33, ал.4 ЗЮЛНЦ.  След като възникне ЮЛ на фондацията (след вписване), учредителният акт става неотменим. Правото да се отменя учредителният акт до вписване на фондацията е лично и непрехвърлимо (intuitu personae). До смъртта на учредителя – след това се погасява.  Активно легитимни лица да искат вписване на фондацията: чл.34 ал.3 ЗЮЛНЦ.    Учредител; Упълномощено трето лице; Изпълнител на завещанието, а ако няма такъв – наследникът, който е приел наследството;

 Вписването може да иска и всяко от лицата, които биха се явили бенефициер, т.е. лица, които биха се ползвали от дейността на фондацията. Допустимо ли е изменение/допълнение на учредителния акт, с който е създадена фондацията?  Поначало това правомощие е само във властта на учредителя. Учредителят е и този, който ще определи реда за извършване на изменение/допълнение. Ако обаче е нужно предприемане на действия за изменение/допълнение на учредителен акт, но не е възможно това да стане от учредителя или не може по реда на учредителния акт, законът допуска това да стане от съда. Компетентен е окръжния съд по седалището на фондацията. Искане за изменение/допълнение може да внесе всеки, стига да има правен интерес. Чл.34, ал.4 ЗЮЛНЦ – задължава съда неизменно да се съобрази с волята на учредителя в учредителния акт. Самата воля на учредителя в случай на неяснота ще бъде разкрита чрез тълкуване по реда на чл.20 във връзка с чл.44 ЗЗД. В случая съдът администрира, за да се постигне целта на акта. Това по същество не е решаване на правен спор.  Органната структура на фондацията по правило е едностепенна. Тя не е корпоративно ЮЛ, затова липсва общо събрание. Управлението на фондацията се осъществява от едноличен или колегиален управителен орган – чл.35 ЗЮЛНЦ. Той специално се определя в учредителния акт, като в учредителния акт може да се предвиди 2-степенна форма. Възможно е обаче в учредителния акт въобще да няма ред за органната структура. В този случай окръжният съд е овластен да определи органите /чл.35 ал.4 ЗЮЛНЦ/.

140

Раздел II. Фондации Учредяване Чл. 33. (1) Фондация се учредява приживе или по случай на смърт с едностранен учредителен акт, с който безвъзмездно се предоставя имущество за постигане на нестопанска цел. (2) За учредяване на фондацията приживе е необходимо актът да бъде с нотариално заверени подписи. (3) Когато се прехвърлят вещни права върху недвижим имот, учредителният акт се вписва от съдията по вписванията при районния съд по местонахождението на имота. (4) Имуществото, предоставено с учредителния акт, се счита за имущество на фондацията при нейното възникване от датата на извършване на учредителния акт приживе или на откриване на наследството по случай смърт. (5) Учредителят има право да отмени учредителния акт до възникване на фондацията, като това право не преминава върху наследниците. Съдържание на учредителния акт Чл. 34. (1) В учредителния акт се посочва: 1. наименованието; 2. седалището; 3. целите; 4. видът на дейност съгласно чл. 2; 5. предоставеното имущество; 6. органите на фондацията; 7. клоновете; 8. правилата относно правомощията на органите; 9. правилата относно начина на представляване; 10. срокът, за който е учредена фондацията. (2) За да има действие учредителният акт, достатъчно е да са спазени изискванията на ал. 1, т. 3 и 5. (3) Искането за вписване се прави от учредителя или овластено от него лице или орган, изпълнителя на завещанието, наследника или от някое от лицата, които биха се ползвали от дейността на фондацията съобразно учредителния акт. (4) Ако са нужни действия за изменение или допълнение на учредителния акт и не е възможно те да бъдат извършени от учредителя или по установен от него или от закона ред, по искане на заинтересуваните заявители окръжният съд по седалището на фондацията извършва промените. Съдът е длъжен да извърши действията в съответствие с волята, изразена с учредителния акт. Органи Чл. 35. (1) Фондацията има управителен орган, който може да бъде едноличен или колективен.

141

(2) Когато учредителният акт предвижда повече от един орган, правилата за общото събрание и управителния съвет на сдружение се прилагат съответно и за другите органи. (3) Органите на фондацията могат да вземат решения за попълване на състава си. Ако те не са в състояние да сторят това, всяко лице от състава им, както и всяко лице, което би се ползвало от дейността на фондацията, може да поиска от окръжния съд по седалището й да попълни състава на органите си в съответствие с волята, изразена с учредителния акт. (4) Когато в учредителния акт не са посочени органи на фондацията, те се определят от окръжния съд по местоучредяването й при условията и по реда на чл. 34, ал. 4. Запазени права Чл. 36. (1) Запазените права за учредителя или определено от него трето лице преминават върху съответния орган на фондацията, в случай че учредителят или лицето почине, бъдат обявени за отсъстващи или поставени под запрещение, съответно ако бъдат прекратени. (2) Ако лицата по ал. 1 не упражняват правата си с необходимата грижа или са в трайна невъзможност да ги упражняват, съдът по регистрацията по искане на управителния орган може да постанови техните правомощия да бъдат предоставени на съответния орган на фондацията за известен период или завинаги. 5. Особености на ЮЛНЦ, създадени за извършване на общественополезна дейност.  Подчинени са на специалния режим на Глава ІІІ, чл.37 и сл. ЗЮЛНЦ и имат следните 9 по-важни особености: 1) От гледна точка на правно-организационната си форма тези ЮЛ могат да се учредяват само като сдружения или само като фондации. 2) За учредяването им се изисква участието на поне 7 дееспособни ФЛ или поне 3 ЮЛ /чл.19 ал.2 ЗЮЛНЦ/. 3) Уставът задължително предвижда изрична клауза, че те са създадени за извършване на общественополезна дейност и че разходват имуществото за постигане на целите, свързани с утвърждаването на духовни ценности, гражданското общество, здравеопазване, образование, науката, културата, техниката, технологиите, физическата култура и спорта, подпомагане на социално слабите и инвалидите, на личностна реализация и т.н./чл.38 ЗЮЛНЦ/. 4) Учредяването на тази категория ЮЛНЦ е подчинено на особен регистрационен режим по чл.2, ал.3 във връзка с чл.45 ЗЮЛНЦ. Те подлежат на вписване в Централен регистър при Министерството на правосъдието. Има 2-месечен срок от възникването им до регистрацията /чл 38, ал.3 ЗЮЛНЦ/. 5) Подборът на бенефициерите се извършва съобразно критерии и по ред, които трябва да са прозрачни, недискриминационни и да са вписани в партидата на ЮЛ в Централния регистър при Министерството на правосъдието. 6) Особеност в режима им е, че те имат законно (ex lege) задължение да водят книги за протоколите на заседанията си и да подготвят годишни отчети за дейността си и да спазват задълженията си по чл.40 ЗЮЛНЦ. По Закона за счетоводството са длъжни да изготвят годишни финансови отчети, които подлежат на независим финансов одит /чл.39 ал.3 ЗЮЛНЦ/. 7) Органната структура е подчинена на императивното изискване за колективно начало. Това важи и за фондациите. Съгласно чл.39 ЗЮЛНЦ – 2 органа. 8) Разходването на имуществото е подчинено на императивни изисквания, посочени в чл.40 ЗЮЛНЦ. Те могат безвъзмездно да разходват имуществото си за целите, определени при учредяването им. За да не се стига до конфликт на интереси, законът забранява сключването на сделки с лица, които са членове на управленски органи на ЮЛ или са свързани с тях освен ако сделката е очевидно изгодна. Законът забранява прехвърляне на имущество на ЮЛ в полза на определени лица в хода на ликвидационното производство – чл. 43 ал.2. Остатъчното имущество се предоставя от съда или на юридическото лице с нестопанска цел, определено за извършване на общественополезна дейност със същата или близка нестопанска цел, ако редът за разпределянето му не е уреден в устава или учредителния акт, или се предава на общината, в която е седалището на прекратеното юридическо лице с нестопанска цел. Общината е длъжна да предоставя имуществото за извършване на възможно най-близка до целите на прекратеното юридическо лице с нестопанска цел общественополезна дейност. 9) Особеност на правния режим е прогласената (гарантираната) от закона държавна подкрепа за дейността на тази категория ЮЛ, изразяваща се в предоставянето на различни данъчни, лихвено-кредитни, митнически и други финансови облекчения. Още – в целево финансиране, определено в закон – чл.4 ЗЮЛНЦ.

142

Глава трета. ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА С НЕСТОПАНСКА ЦЕЛ ЗА ОБЩЕСТВЕНОПОЛЕЗНА ДЕЙНОСТ Раздел I. Общи разпоредби Приложно поле Чл. 37. (1) Разпоредбите на този закон относно юридическите лица с нестопанска цел се прилагат спрямо организациите, определени за извършване на общественополезна дейност, доколкото в тази глава не е предвидено друго. (2) Съдебните и административните органи по регистрацията на юридическите лица с нестопанска цел отказват вписване на организациите, определени за извършване на общественополезна дейност, когато разпоредбите на устава или учредителният им акт противоречат на разпоредбите на тази глава. (3) Юридическите лица с нестопанска цел, които не са определени за извършване на общественополезна дейност, както и тези, на които е отказано вписване по реда на ал. 2, могат да продължат да осъществяват дейност в личен интерес на членовете си или на определени лица. Определяне на извършваната дейност Чл. 38. (1) Юридическите лица с нестопанска цел, определени за извършване на общественополезна дейност, разходват имуществото си за: 1. развитието и утвърждаването на духовните ценности, гражданското общество, здравеопазването, образованието, науката, културата, техниката, технологиите или физическата култура; 2. подпомагането на социално слабите, на инвалидите или лицата, нуждаещи се от грижи; 3. подпомагането на социалната интеграция и личностната реализация; 4. защитата на човешките права или на околната среда; 5. други цели, определени със закон. (2) Чуждестранно юридическо лице с нестопанска цел може да осъществява общественополезна дейност чрез негов клон в страната при условията на този закон. (3) Юридическите лица с нестопанска цел, определени за извършване на общественополезна дейност, следва да заявят за вписване в централния регистър обстоятелствата по чл. 45, ал. 2 в двумесечен срок от вписването на определянето в съдебния регистър. Органи Чл. 39. (1) Юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност има колективен върховен орган и управителен орган. (2) Колективният орган на юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност взема решенията си по реда на чл. 32, ал. 4. (3) Годишните финансови отчети на юридическите лица с нестопанска цел, определени за осъществяване на общественополезна дейност, вписани в Централния регистър при Министерството на правосъдието, подлежат на независим финансов одит при условията на Закона за счетоводството. Задължение за водене на книги Чл. 40. (1) Юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност е длъжно да води книги за протоколите от заседанията на колективните си органи. Ръководещият заседанието на колективния орган и лицето, изготвило протокола, удостоверяват и отговарят за верността на съдържанието му.

143

(2) Юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност изготвя доклад за дейността си веднъж годишно, който трябва да съдържа данни относно: 1. съществените дейности, изразходваните за тях средства, връзката им с целите и програмите на организацията и постигнатите резултати; 2. размера на безвъзмездно полученото имущество и приходите от другите дейности за набиране на средства; 3. вида, размера, стойността и целите на получените и предоставени дарения, както и данни за дарителите; 4. финансовия резултат. (3) Годишният доклад за дейността и финансовият отчет на юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност се представят на хартиен или електронен носител. Те са публични и се публикуват в бюлетина и интернет страницата на централния регистър. Разходване на имущество Чл. 41. (1) Юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност може безвъзмездно да разходва имущество и да осъществява дейността, насочена за постигане на целите, определени по реда на този закон. (2) Подборът на лицата и начинът на тяхното подпомагане от юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност, се извършват в зависимост от целта и финансовите възможности на юридическото лице с нестопанска цел съгласно обявения ред и правилата за осъществяване на дейността. Информацията за реда, по който се извършва подборът, е общодостъпна и се вписва в централния регистър. (3) За безвъзмездно разходване на имуществото на юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност е необходимо мотивирано решение, взето от върховния орган на организацията с мнозинство 2/3 от всички негови членове, когато е в полза на: 1. лица от състава на другите му органи и техните съпрузи, роднините им по права линия - без ограничение, по съребрена линия - до четвърта степен, или по сватовство - до втора степен включително; 2. лица, били в състава на управителните му органи до 2 години преди датата на вземане на решението; 3. юридически лица, финансирали организацията до 3 години преди датата на вземане на решение; 4. юридически лица, в които посочените лица в т. 1 и 2 са управители или могат да наложат или възпрепятстват вземането на решения; 5. политически партии, в ръководните и контролните органи на които участват членове на ръководни и контролни органи на юридическите лица с нестопанска цел. (4) Юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност не може да сключва сделки с лицата по ал. 3, т. 1, както и с юридически лица, в които посочените лица са управители или могат да наложат или възпрепятстват вземането на решения, освен ако сделките са в очевидна полза на юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност или са сключени при общи условия, публично обявени.

Преобразуване Чл. 42. Юридическо лице с нестопанска цел, определено за осъществяване на общественополезна дейност, не може да се преобразува в юридическо лице с нестопанска цел за осъществяване на дейност в частна полза. Ликвидация

144

Чл. 43. (1) Ликвидаторът е длъжен по възможност да удовлетвори кредиторите на юридическото лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност от наличните парични средства, а ако това е невъзможно чрез осребряване първо на движимото, а след това на недвижимото имущество на юридическото лице с нестопанска цел. (2) Имущество не може да се прехвърля по какъвто и да е начин на: 1. учредителите и настоящите и бившите членове; 2. лицата, били в състава на органите му и служителите му; 3. ликвидаторите освен дължимото възнаграждение; 4. съпрузите на лицата по т. 1 - 3; 5. роднините на лицата по т. 1 - 3 по права линия - без ограничение, по съребрена линия - до четвърта степен, или по сватовство - до втора степен включително; 6. юридическите лица, в които лицата по т. 1 - 5 са управители или могат да наложат или възпрепятстват вземането на решения. Имущество след ликвидацията Чл. 44. (1) Имуществото, останало след удовлетворението на кредиторите, се предоставя по решение на съда на юридическото лице с нестопанска цел, определено за извършване на общественополезна дейност със същата или близка нестопанска цел, ако редът за разпределянето му не е уреден в устава или учредителния акт. (2) Ако имуществото не бъде предоставено по реда на ал. 1, то се предава на общината, в която е седалището на прекратеното юридическо лице с нестопанска цел. Общината е длъжна да предоставя имуществото за извършване на възможно най-близка до целите на прекратеното юридическо лице с нестопанска цел общественополезна дейност. 6. Политически партии.  мислех да го развивам, ама от закона си е най-разбрано и най-добре! Глава първа. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ Чл. 1. Този закон урежда учредяването, регистрацията, устройството, дейността и прекратяването на политическите партии. Чл. 2. (1) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическите партии са доброволни сдружения на граждани с избирателни права съгласно българското законодателство. (2) Политическите партии съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите чрез избори или по други демократични начини. (3) Политическите партии използват демократични средства и методи за постигане на политическите си цели. Чл. 3. Организации, които не са политически партии, не могат да участват в избори. Чл. 4. Организацията и дейността на политическите партии се осъществяват въз основа на Конституцията, законите и в съответствие с техните устави. Чл. 5. (1) Политическите партии не могат да използват в своите символи герба или знамето на Република България или на чужда държава, както и религиозни знаци или изображения. (2) Символите на политическите партии не могат да накърняват общочовешките ценности и да противоречат на добрите нрави. Чл. 6. Политическите партии провеждат своите публични прояви, отправят обръщения и съставят документите си на български език.

145

Глава втора. УЧРЕДЯВАНЕ, РЕГИСТРАЦИЯ И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ Чл. 7. Учредяването и дейността на политическите партии са публични. Чл. 8. (1) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Гражданин с избирателни права съгласно българското законодателство може да участва в учредителното събрание на политическа партия само ако не членува в друга партия. (2) (Отм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Чл. 9. (1) (Изм. - ДВ, бр. 17 от 2006 г., в сила от 01.05.2006 г., доп. - ДВ, бр. 78 от 2007 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Не могат да членуват в политическа партия наборните и кадровите военнослужещи, служителите в областта на вътрешната сигурност и обществения ред, следователите, прокурорите, съдиите, служителите в дипломатическата служба, както и други лица, за които със специален закон е забранено членство в политическа партия. (2) При постъпване на служба лицата по ал. 1 подписват декларация, че не членуват в политическа партия. Чл. 10. (1) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическа партия се учредява по инициатива на най-малко 50 граждани с избирателни права съгласно българското законодателство, които образуват инициативен комитет. (2) Инициативният комитет приема учредителна декларация в писмена форма. (3) В учредителната декларация по ал. 2 се определят основните принципи и цели на политическата партия. (4) Инициативният комитет публикува най-малко в един национален ежедневник учредителната декларация и открива подписка за набиране на членове-учредители. Чл. 11. (1) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Всеки гражданин с избирателни права съгласно българското законодателство може да се присъедини към подписката чрез саморъчно попълнена и подписана декларация за индивидуално членство по образец, утвърден от инициативния комитет, до провеждането на учредителното събрание. (2) С декларацията по ал. 1 гражданинът изразява личната си воля за членство в политическата партия и декларира, че приема основните принципи и цели на политическата партия от учредителната декларация и че не членува в друга политическа партия. (3) Декларация по ал. 1 подписват и членовете на инициативния комитет. Чл. 12. (1) (Доп. - ДВ, бр. 73 от 2006 г.) Политическа партия се образува на учредително събрание, което се провежда на територията на Република България в срок до три месеца от датата на приемане на учредителната декларация. (2) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Учредителното събрание на политическата партия е законно, ако на него присъстват най-малко 500 граждани с избирателни права съгласно българското законодателство, подписали декларация по чл. 11. Чл. 13. (1) Учредителното събрание на политическата партия приема устав на политическата партия с най-малко 500 учредители. (2) Учредителното събрание избира ръководни и контролни органи на политическата партия съгласно приетия устав. Чл. 14. (1) Уставът на политическата партия съдържа: 1. наименованието на политическата партия и нейните символи; 2. седалището и адреса на управление; 3. целите и начините за постигането им; 4. ръководните и контролните органи; 5. правилата относно представителството на политическата партия;

146

6. реда за свикване, избиране и освобождаване на ръководните и контролните органи и техните правомощия; 7. реда за възникване и прекратяване на членството; 8. правата и задълженията на членовете; 9. правилата за създаване на партийни структури и техните права и задължения; 10. правилата за определяне размера на членския внос; 11. правилата за набиране и разходване на средства и за разпореждане с партийно имущество; 12. условията и реда за прекратяване на политическата партия. (2) Не се допуска повтаряне на наименованието или абревиатурата на друга партия, както и прибавянето към тях на думи, букви, цифри, числа или други знаци. Чл. 15. (1) Политическата партия се регистрира в регистър на политическите партии в Софийския градски съд. (2) Политическата партия се регистрира в съда по писмена молба от органа на партията, който съгласно устава я представлява, подадена в срок до три месеца от датата на провеждане на учредителното събрание. (3) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) За регистрация политическите партии са длъжни да представят в съда: 1. учредителна декларация; 2. протокол от учредителното събрание; 3. устав на партията; 4. (изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) списък, съдържащ трите имена, ЕГН, постоянен адрес и саморъчен подпис на не помалко от 500 членове - учредители на партията, граждани с избирателни права съгласно българското законодателство; 5. декларации за индивидуално членство по чл. 11; 6. нотариално заверени образци от подписите на представляващите политическата партия; 7. (изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) списък, съдържащ трите имена, ЕГН и постоянен адрес на не по-малко от 2500 членове; 8. нотариално заверена декларация от ръководството на политическата партия за автентичността на документите по т. 3, 4 и 7; 9. удостоверение за уникалност на името. (4) Документът по ал. 3, т. 9 се издава от Софийския градски съд по ред, определен от него. Чл. 16. В едномесечен срок от подаването на молбата по чл. 15, ал. 2 Софийският градски съд в открито заседание с призоваване на молителя и при участие на прокурор разглежда молбата по реда на Гражданския процесуален кодекс, като се произнася с решение в 14-дневен срок от заседанието. Чл. 17. (1) В регистъра на Софийския градски съд се вписват следните обстоятелства: 1. наименованието на политическата партия;

147

2. седалището и адресът на управление; 3. уставът на политическата партия; 4. имената на членовете на ръководните и контролните органи на политическата партия; 5. имената на лицата, които съгласно устава представляват политическата партия; 6. прекратяването на политическата партия; 7. имената, съответно наименованието и адресът на ликвидаторите; 8. настъпилите промени в обстоятелствата по т. 1 - 7. (2) Вписванията се извършват при условията и по реда на Гражданския процесуален кодекс. Чл. 18. (1) (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Решението по молбата за регистрация подлежи на обжалване или протест в 7-дневен срок от узнаването му пред Върховния касационен съд независимо от предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс. (2) В 14-дневен срок от подаване на жалбата или протеста по ал. 1 Върховният касационен съд се произнася с решение, което е окончателно. (3) Софийският градски съд в 7-дневен срок от влизане в сила на решението за регистрация вписва политическата партия в регистъра на политическите партии. (4) Политическата партия придобива качество на юридическо лице от деня на вписването на политическата партия в регистъра на политическите партии в Софийския градски съд. Чл. 19. Решението на съда за вписване на политическата партия в регистъра се обнародва в "Държавен вестник" в 7дневен срок от представянето му. Чл. 19а. (Нов - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическите партии представят в Софийския градски съд извлечение от протокол, с който се удостоверява проведено заседание на техния върховен орган, определен с устава на партията, независимо дали са налице обстоятелствата, подлежащи на вписване, в срок до един месец от провеждане на заседанието. Чл. 20. (1) Политическите партии могат да създават свои местни структури на териториален или тематичен принцип и по местоживеене. (2) Политическите партии могат да създават свои младежки, женски и други организации. (3) Политическите партии не могат да създават свои структури по месторабота в търговски дружества, кооперации, еднолични търговци, юридически лица с нестопанска цел и религиозни институции, в държавни, областни или общински администрации, както и да се намесват в управлението и дейността им. (4) Политическите партии не могат да създават детско-юношески структури, обединяващи лица под 18-годишна възраст, религиозни и военизирани структури. Глава трета. ИМУЩЕСТВО, ФИНАНСИРАНЕ И РАЗХОДВАНЕ НА СРЕДСТВА Чл. 21. Дейността на политическите партии се финансира от собствени приходи и от държавна субсидия. Чл. 22. (1) (Доп. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическите партии не могат да извършват стопанска дейност, освен в случаите по чл. 23, ал. 1, т. 6. (2) Политическите партии нямат право да учредяват и да участват в търговски дружества и кооперации. Чл. 23. (1) Собствените приходи на политическите партии са приходите от:

148

1. членски внос; 2. собствени недвижими имоти; 3. дарения и завещания от физически лица; 4. (отм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) 5. (доп. - ДВ, бр. 73 от 2006 г.) лихви по парични депозити в банки и доходи от ценни книжа, доколкото това не противоречи на чл. 22; 6. издателска дейност, авторски права и ползване на интелектуална собственост, както и от продажба и разпространение на печатни, аудио- и аудиовизуални материали с партийно-пропагандно съдържание. (2) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Дарението от едно физическо лице за една календарна година не може да надхвърля 10 000 лв. (3) Политическите партии могат да ползват заеми от банки в размер до две трети от отчетените в Сметната палата приходи за предходната календарна година. (4) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) В приходите по ал. 3 се включват държавната субсидия и приходите по ал. 1, т. 1, 2, 5 и 6. (5) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Непаричните приходи по ал. 1 се оценяват по справедлива пазарна цена съгласно Закона за счетоводството. Чл. 24. (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическите партии не могат да получават: 1. анонимни дарения; 2. средства от юридически лица и от еднолични търговци; 3. средства от религиозни институции; 4. средства от чужди правителства или от чуждестранни държавни предприятия, чуждестранни търговски дружества или чуждестранни организации с идеална цел. Чл. 25. (Изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) (1) Държавната субсидия се отпуска ежегодно на четири равни транша от централния бюджет за финансиране на политическите партии или коалиции, които са регистрирани в Централната избирателна комисия за участие в избори, участвали са в последните парламентарни избори и имат избрани народни представители. (2) Общата сума, предвидена в бюджета, се разпределя пропорционално на получените действителни гласове от всяка партия или коалиция. (3) Държавната субсидия, отпускана на всяка коалиция по ал. 1, се разпределя между съставляващите я партии според коалиционно споразумение. При липса на коалиционно споразумение или промяна на членския състав на парламентарните групи на политическите партии или коалициите, образувани в резултат на последните парламентарни избори, държавната субсидия се разпределя, като се предоставя на политически партии, учредени преди парламентарните избори, които имат съдебна регистрация и сформирана парламентарна група, или на политически партии, към които независимите народни представители декларират принадлежност. Министерството на финансите превежда дела от субсидията за всяка партия в посочена от нея сметка. Чл. 26. Държавна субсидия се отпуска ежегодно и на партиите, които не са представени в Народното събрание, но са получили не по-малко от едно на сто от всички действителни гласове на последните парламентарни избори.

149

Чл. 27. (1) (Изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Общата сума, предвидена за субсидиране на политическите партии и коалиции, се определя ежегодно в закона за държавния бюджет на Република България в зависимост от броя на получените действителни гласове на последните парламентарни избори, като за един получен глас се предвижда субсидия в размер 5 на сто от минималната работна заплата за страната за текущата календарна година. (2) Начинът за предоставянето на средствата за субсидиране на партиите и коалициите се определя от министъра на финансите. Чл. 28. (1) Всяка политическа партия получава своята част от годишната държавна субсидия на четири части, платими съответно до 30 април, до 30 юни, до 30 септември и до 20 декември на съответната година. (2) Получената държавна субсидия не може да се предоставя за обезпечение на вземания на трети лица. Чл. 28а. (Нов - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическите партии декларират пред Сметната палата разкритите от тях банкови сметки в 14-дневен срок от откриването им. Чл. 29. (1) (Предишен текст на чл. 29 - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическите партии разходват средствата си за подготовка и участие в избори, за осигуряване работата на партийните структури, за организационни разходи по провеждане на мероприятия и за други присъщи за дейността на партията разходи. (2) (Нова - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическата партия създава и води публичен регистър, в който се вписват: 1. лицата по чл. 23, ал. 1, т. 3 и видът, размерът, стойността и целта на направеното дарение или завещание; 2. декларация от лицата по чл. 23, ал. 1, т. 3 за произхода на средствата, в случаите когато дарението е в размер над 5000 лв.; 3. наименованията на социологическите и рекламните агенции, както и на агенциите за осъществяване на връзки с обществеността, които работят с партията; 4. обстоятелствата по чл. 17; 5. притежаваните недвижими имоти; 6. разпоредителните сделки с движимо или недвижимо имущество, чиято стойност надхвърля 5000 лв.; 7. годишните финансови отчети и отчетите за предизборните кампании. (3) (Нова - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Обстоятелствата по ал. 2 се вписват в регистъра в 14-дневен срок от възникването им. (4) (Нова - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Публичността на регистъра по ал. 2 се осигурява чрез интернет страницата на политическата партия. Чл. 30. (1) Всяка партия определя конкретно лице или лица, които отговарят за приходите, разходите и счетоводната отчетност на партията. (2) Политическата партия представя в Сметната палата в срок до 30 дни от съдебната си регистрация имената и длъжностите на лицата по ал. 1, а при промяна в лицата - в 7-дневен срок от извършване на промяната. (3) (Нова - ДВ, бр. 73 от 2006 г.) Лицата по чл. 17, ал. 1, т. 4 и 5 декларират своето имущество, доходи и разходи в страната и в чужбина по реда на Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности. (4) (Нова - ДВ, бр. 73 от 2006 г.) Редът по ал. 3 не се прилага по отношение на политически партии, които не получават държавна субсидия.

150

Чл. 31. (1) Държавата и общините предоставят под наем на политическите партии, които имат парламентарна група или достатъчен брой народни представители да образуват такава, помещения за осъществяване на тяхната дейност. (2) Помещения по ал. 1 могат да се предоставят и на партии, получили над едно на сто от действително подадените гласове на последните парламентарни избори. (3) Предоставянето на помещения на политически партии се извършва съгласно Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост. Чл. 32. (1) Наемът на предоставените помещения е в размер на амортизационните отчисления, като към тях се добавят и експлоатационните разходи, ако има такива. (2) (Доп. - ДВ, бр. 102 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Предоставените помещения на политически партии не могат да се преотдават под наем и да се преотстъпват за ползване. Такива помещения могат да се ползват съвместно по договор с трети лица само за цели, пряко свързани с дейността на партията. (3) Наемните правоотношения се прекратяват поради неплащане на наемната цена за повече от три месеца, поради системното й неплащане в срок или при нарушение на ал. 2. Глава четвърта. ПУБЛИЧНОСТ И ФИНАНСОВ КОНТРОЛ (ЗАГЛ. ИЗМ. - ДВ, БР. 6 ОТ 2009 Г.) Чл. 33. (1) Финансовият контрол върху дейността на политическите партии и управлението на предоставеното им имущество се осъществява от Сметната палата. (2) Политическите партии прилагат двустранно счетоводно записване съгласно разпоредбите на Закона за счетоводството. Чл. 34. (1) (Изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическите партии изготвят финансов отчет за предходната календарна година съгласно изискванията на чл. 26 от Закона за счетоводството. (2) (Изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г.) Финансовите отчети по ал. 1 преди представянето им в Сметната палата подлежат на независим финансов одит и заверка от независим финансов одитор, ако политическата партия през отчетния период е получила или изразходвала суми и/или друго имущество на стойност над 50 000 лв., независимо от техния произход. (3) Разходите за одита и заверката на финансовите отчети са за сметка на съответната политическа партия. (4) (Изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) До 31 март всяка година политическите партии представят на Сметната палата финансов отчет на хартиен и електронен носител. Към него се прилага декларация по образец, в която се съдържа списък на физическите лица, направили дарения. (5) (Нова - ДВ, бр. 73 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Годишен финансов отчет, който не отговаря на изискванията на ал. 1 и/или ал. 4 относно формата, съдържанието и начина на представянето му, както и когато не е придружен с декларацията по ал. 4, се смята за неподаден. (6) (Предишна ал. 5 - ДВ, бр. 73 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Сметната палата публикува на интернет страницата си в срок до 15 април на текущата година отчетите и декларациите по ал. 4, списък с наименованията на партиите, които не са подали отчети в срока по ал. 4, както и списък на партиите, получили държавна субсидия през предходната година. (7) (Нова - ДВ, бр. 73 от 2006 г.) Сметната палата изготвя образец на декларацията по ал. 4. Чл. 35. (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) (1) В 6-месечен срок от изтичането на срока за получаване на годишните финансови отчети Сметната палата извършва одит за съответствие с изискванията на този закон и на Закона за счетоводството на финансовата дейност, приходите, разходите и управлението на предоставеното имущество на политическите партии, които през предходната година са:

151

1. получавали държавна субсидия; 2. ползвали предоставени им помещения - държавна или общинска собственост; 3. участвали в избори, ако такива са провеждани. (2) При извършване на одита по ал. 1 органите на Сметната палата имат право: 1. на свободен достъп до служебните помещения и до всички документи, отчети, активи и пасиви, свързани с финансовата дейност на политическите партии; 2. да изискват в определени от тях срокове справки, заверени копия от документи и друга информация във връзка с извършването на одитите, включително на електронен носител; 3. да изискват устни и писмени обяснения от длъжностни лица, включително от бивши длъжностни лица, по факти, които са констатирани при одитите, както и по въпроси, които са свързани с тяхната дейност; 4. да изискват справки, заверени копия от документи и друга информация от физически лица, юридически лица и еднолични търговци извън съответната политическа партия, свързани с възможни случаи на незаконна дейност; 5. да изискват и да получават информация от всички органи в страната, както и достъп до базите им от данни във връзка с изпълнение на одита. (3) При отказ за предоставяне на информация по ал. 2, т. 4 председателят на Сметната палата има право да издаде заповед за извършване на проверка на юридическото лице или на едноличния търговец във връзка с отказаната информация. При възпрепятстване на проверката от юридическото лице или от едноличния търговец Сметната палата сезира органите на прокуратурата. (4) Събраните писмени доказателства при проверката по ал. 3 са неразделна част от документацията за извършения одит. Чл. 35а. (Нов - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) (1) След изтичането на срока по чл. 34, ал. 6 органите на Националната агенция за приходите извършват действия по компетентност по реда на глава петнадесета от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс по отношение на политическите партии, които получават държавна субсидия и които не са подали в срок отчетите си пред Сметната палата. (2) Националната агенция за приходите извършва действията по ал. 1 в сроковете по чл. 114, ал. 1 и 2 от Данъчноосигурителния процесуален кодекс. (3) След изтичането на сроковете по ал. 2 изпълнителният директор на Националната агенция за приходите изпраща на Сметната палата информация за предприетите от нея действия, включително за издадените ревизионни актове. (4) Сметната палата публикува на интернет страницата си доклада от одита по чл. 35, ал. 1 и получената информация от Националната агенция за приходите в срок до един месец от приемането на доклада, съответно получаването на информацията по ал. 3. Чл. 36. (1) При непредставяне или непредставяне в срок на финансовите отчети в Сметната палата политическите партии губят правото си на държавна субсидия до произвеждането на следващите избори за народни представители. (2) (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) При установени от органите на Сметната палата в процеса на одита нарушения на политическа партия при набирането или разходването на средства, при управлението на предоставеното имущество или при финансовата отчетност с решение на Сметната палата докладът в съответната му част, както и събраните доказателства се изпращат на Софийската градска прокуратура в 7-дневен срок от приемането му.

152

Чл. 37. (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) (1) Сметната палата издава удостоверения за представените и/или непредставените в срока по чл. 34, ал. 4 годишни финансови отчети на политическите партии за последните три години, а за новорегистрираните партии - от датата на съдебната им регистрация. (2) Удостоверението по ал. 1 се предоставя от политическата партия пред съответната централна избирателна комисия при регистриране за участие в избори. Чл. 37а. (Нов - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) (1) В срок до един месец след провеждане на избори политическите партии декларират пред Сметната палата на електронен и хартиен носител отчети за набраните и изразходваните в предизборната кампания средства. (2) Отчетите по ал. 1 се изготвят съгласно образци, утвърдени от Сметната палата за съответния вид избори. (3) Сметната палата публикува отчетите по ал. 1 на интернет страницата си в 15-дневен срок след изтичането на срока за подаването им. Глава пета. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ Чл. 38. Политическата партия се прекратява при: 1. решение за сливане или вливане в друга партия; 2. решение за разделяне на две и повече партии; 3. решение за саморазпускане съгласно устава й; 4. влязло в сила решение на Конституционния съд, с което политическата партия е обявена за противоконституционна; 5. разпускане с решение на Софийски градски съд. Чл. 39. Решенията по чл. 38, т. 1 и 2 се вземат от върховния орган на партията. Това право не може да бъде делегирано на ръководния орган на партията. Чл. 40. (1) Софийски градски съд постановява разпускане на политическа партия само в случаите, когато: 1. с дейността си нарушава системно изискванията на този закон; 2. дейността й противоречи на разпоредбите на Конституцията; 3. повече от пет години от последната й съдебна регистрация не е участвала в избори за народни представители, за президент и вицепрезидент или за общински съветници и кметове; 4. (нова - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) не е подала годишните си финансови отчети пред Сметната палата за две последователни години; 5. (нова - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) не е провеждала предвидените в устава заседания на върховния й орган повече от два последователни пъти, но не по-малко от веднъж на 5 години, и не е представила в съда за вписване състава на новото ръководство. (2) Решението на съда по ал. 1 се постановява по иск на прокурора. Чл. 41. (1) (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Решението на Софийския градски съд по чл. 40 подлежи на обжалване в 14-дневен срок от узнаването му пред Върховния касационен съд независимо от предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс.

153

(2) (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Върховният касационен съд се произнася в 14-дневен срок с решение, което е окончателно и не подлежи на отмяна по чл. 303 от Гражданския процесуален кодекс. (3) Решението за прекратяване на политическа партия се вписва в регистъра на Софийския градски съд и в 7-дневен срок от вписването се обнародва в "Държавен вестник". Чл. 42. (1) При прекратяване на политическа партия по чл. 38, т. 1 - 3 съответният орган определя начина на разпореждане с имуществото й. (2) При прекратяване на политическа партия по чл. 38, т. 4 и 5 имуществото й преминава в полза на държавата. Държавата отговаря за задълженията на прекратената партия до размера на полученото имущество. Глава шеста. АДМИНИСТРАТИВНОНАКАЗАТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ Чл. 43. (1) (Доп. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) На политическа партия, която не представи в срок финансов отчет по чл. 34, ал. 1 и декларация по чл. 34, ал. 4 или не изпълнява задължението си за създаване и водене на публичен регистър, се налага имуществена санкция в размер от 5000 до 10 000 лв. (2) (Изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Лице от политическа партия, което възпрепятства извършването на одит от Сметната палата, се наказва с глоба в размер от 1000 до 2000 лв. (3) (Нова - ДВ, бр. 73 от 2006 г., отм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) (4) (Предишна ал. 3 - ДВ, бр. 73 от 2006 г.) Получените средства и имущества в нарушение на този закон се отнемат в полза на държавата. Чл. 44. (1) Актовете за констатиране на нарушенията по чл. 43 се съставят от длъжностните лица, упълномощени от председателя на Сметната палата. (2) Наказателните постановления се издават от председателя на Сметната палата. (3) Съставянето на актове, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления се извършват по реда на Закона за административните нарушения и наказания. Чл. 45. (1) Кмет или областен управител, който не изпълни задължение, произтичащо от съдебно решение за отмяна на отказ за предоставяне на помещение на политическа партия, се наказва с глоба за неизпълнение в размер от 500 до 1500 лв. от съответния съд. (2) При повторно нарушение глобата е от 5000 до 10 000 лв.

Допълнителни разпоредби § 1. По смисъла на този закон: 1. "анонимни дарения" са дарения, при които самоличността или фирмата на дарителя са запазени в тайна по отношение на трети лица; 2. (изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) "средства" са всички парични или непарични средства, предоставени на политическа партия въз основа на безвъзмездна сделка; 3. (отм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) 4. "финансов отчет" е годишен финансов отчет по смисъла на Закона за счетоводството; 5. "независим финансов одитор" е регистриран одитор по смисъла на Закона за независимия финансов одит;

154

6. (отм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.)

Преходни и Заключителни разпоредби § 2. За неуредените в закона въпроси се прилага Законът за юридическите лица с нестопанска цел. § 3. Законът за политическите партии (обн., ДВ, бр. 30 от 2001 г.; изм., бр. 103 от 2003 г.) се отменя. § 4. (1) (Изм. - ДВ, бр. 102 от 2005 г.) Регистрираните към датата на влизане в сила на този закон политически партии в срок до 30 юни 2006 г. привеждат уставите си в съответствие с изискванията на този закон. (2) Започнатите производства по регистрация на политически партии преди влизането в сила на закона се прекратяват. (3) Политическите партии, които са регистрирани чрез повтаряне на наименованието или абревиатурата на друга партия, регистрирана преди тях, както и чрез прибавянето към тях на думи, букви, цифри, числа или други знаци, се пререгистрират с друго наименование при условията и по реда на този закон в срока по ал. 1. (4) В случаите по ал. 3, при неподаване в срок на документи за пререгистрация, политическата партия се прекратява от съда по искане на прокурор, а при влязъл в сила отказ за пререгистрация - се заличава служебно от съда. (5) Областните управители и кметовете на общини прекратяват договорите за наем на помещения - държавна или общинска собственост, сключени с политически партии, прекратени по ал. 4, в едномесечен срок от прекратяването. § 5. (Отм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) § 6. В Закона за избиране на народни представители (обн., ДВ, бр. 37 от 2001 г., бр. 44 от 2001 г. - Решение № 8 на Конституционния съд от 2001 г., изм., бр. 45 от 2002 г.) в чл. 50, ал. 3 се създава т. 3: "3. удостоверение от Сметната палата за своевременно внесени финансови отчети за последните три години." § 7. В Закона за избиране на президент и вицепрезидент на републиката (обн., ДВ, бр. 82 от 1991 г.; изм., бр. 98 от 1991 г., бр. 44 от 1996 г., бр. 59 от 1998 г., бр. 24, 80 и 90 от 2001 г., бр. 45 от 2002 г.) в чл. 6, ал. 1 се създава т. 5: "5. удостоверение от Сметната палата за своевременно внесени финансови отчети на партията или коалицията за последните три години." § 8. В Закона за местните избори (обн., ДВ, бр. 66 от 1995 г.; попр., бр. 68 от 1995 г., бр. 85 от 1995 г. - Решение № 15 на Конституционния съд от 1995 г., изм., бр. 33 от 1996 г., бр. 22 от 1997 г. - Решение № 4 на Конституционния съд от 1997 г., изм., бр. 11 и 59 от 1998 г., бр. 69 и 85 от 1999 г., бр. 29 от 2000 г., бр. 24 от 2001 г., бр. 45 от 2002 г., бр. 69 и 93 от 2003 г.) в чл. 40 ал. 2 се изменя така: "(2) Партиите представят препис от съдебното решение, с което са регистрирани, както и удостоверение от Сметната палата за своевременно внесени финансови отчети за последните три години. Когато партии участват в коалиция, препис от съдебното решение и удостоверение от Сметната палата се представят за всяка от тях. Партийните коалиции представят решението за своето образуване, подписано от ръководствата на съответните партии, образец от подписите на лицата, които ги представляват, и образец от печата на коалицията, ако има такъв." § 9. Законът влиза в сила от деня на обнародването му в "Държавен вестник". ------------------------Законът е приет от ХХХIХ Народно събрание на 18 декември 2004 г. и на 23 март 2005 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание. 7. Религиозни общности. ЗАКОН ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА

155

Народното събрание на Република България, потвърждавайки правото на всяко лице на свобода на съвестта и вярата, а така също и равенството пред закона без оглед на религиозната принадлежност и убеждения, подчертавайки особената и традиционна роля на Българската православна църква в историята на България за формирането и развитието на нейната духовност и култура, като изразява уважение към християнството, исляма, юдаизма и другите религии, вярвайки във важността на това да подкрепя взаимното разбирателство, търпимост и уважение по въпросите, свързани със свободата на съвестта и вярата, приема този Закон за вероизповеданията Глава първа. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ Чл. 1. Този закон урежда правото на вероизповедание, неговата защита, както и правното положение на религиозните общности и институции и техните отношения с държавата. Чл. 2. (1) Правото на вероизповедание е основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо. (2) Правото на вероизповедание включва правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и изповядва - съответно практикува - свободно своето вероизповедание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали. Чл. 3. (1) Никой не може да бъде преследван или ограничаван в своите права поради религиозните си убеждения. Недопустими са ограничения или привилегии, основани на принадлежност или отказ от принадлежност към вероизповедание. (2) Религиозните убеждения не са основание за отказ от изпълнение на задълженията, установени в Конституцията и закона. Чл. 4. (1) Вероизповеданията са свободни и равноправни. Религиозните институции са отделени от държавата. (2) Недопустима е държавна намеса във вътрешната организация на религиозните общности и религиозните институции. (3) Държавата осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание, като съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи. (4) Не се допуска дискриминация на верска основа. Глава втора. ПРАВО НА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЕ Чл. 5. (1) Правото на вероизповедание се упражнява чрез формиране и изразяване на верско убеждение, създаване или участие в религиозна общност, организиране на институции на общността, осъществяване на верско обучение и възпитание чрез разпространяване на съответното убеждение устно, печатно, с помощта на електронни медии, под формата на лектории, семинари, курсове, програми и други. (2) Верското убеждение може да се изразява чрез осъществяване на съответни богослужения, ритуали и обичаи. (3) Верското убеждение се изразява частно, когато то се осъществява от член или членове на религиозната общност в присъствието само на лица, принадлежащи към нея, а публично - когато изразяването му може да стане достъпно и за хора, непринадлежащи към съответната религиозна общност.

156

Чл. 6. (1) Правото на вероизповедание включва и следните права: 1. да се създават и поддържат религиозни общности и институции със структура и начин на представителство, които са подходящи според свободното убеждение на членовете им; 2. да се установяват и поддържат места за богослужение или религиозни събрания; 3. да се създават и поддържат подходящи благотворителни или хуманитарни институции; 4. да се произвеждат, придобиват и използват по съответна на богослужебните цели степен необходимите материали и предмети за обредите и обичаите на една религия или вяра; 5. да се пишат, издават и разпространяват религиозни публикации; 6. да се дава и получава религиозно образование на език по свой избор; 7. да се проповядва или преподава една религия или вяра в места, подходящи според общностите и институциите за тази цел, както и да се създават и поддържат подходящи според общностите и институциите учебни заведения, при спазване на законовите изисквания; 8. да се събират и получават доброволни финансови и други помощи и дарения от отделни лица и институции; 9. да се спазват дните за почивка и да се почитат религиозните празници; 10. да се установяват и поддържат връзки в страната и чужбина с лица и общности по религиозни и верски въпроси. (2) Родителите, настойниците и попечителите имат право да осигуряват религиозно възпитание на децата си в съответствие със собствените си убеждения. Чл. 7. (1) Свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица. (2) Религиозните общности и институции, както и верски убеждения, не могат да се използват за политически цели. (3) Правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано, освен в случаите по ал. 1 и 2. (4) Правата и свободите на лицата, членуващи в религиозна общност, не могат да бъдат ограничавани от вътрешните правила, ритуали и обреди на тази общност или институция. (5) Религиозните общности и институции не могат да включват в дейността си малолетни лица, освен с изричното съгласие на техните родители или настойници. Непълнолетните лица могат да бъдат включвани в дейността на религиозните общности и институции, освен ако има изричното несъгласие на техните родители или попечители. Чл. 8. (1) Правото на вероизповедание може да бъде ограничено, ако са нарушени изискванията на чл. 7 чрез: 1. спиране на разпространението на дадено печатно произведение; 2. спиране на издателската дейност; 3. ограничаване на публичните изяви; 4. отмяна на регистрацията на учебно, здравно или социално заведение; 5. преустановяване на дейността на юридическото лице за срок до 6 месеца;

157

6. отмяна на регистрацията на юридическото лице на вероизповеданието. (2) Производството за ограничаване се образува по искане на заинтересованите лица или на прокурора. Делото се разглежда по исков ред от Софийския градски съд. (3) Решението на Софийския градски съд подлежи на обжалване по общия ред. Чл. 9. Всяко вероизповедание се характеризира с наименованието си и верските убеждения на физическите лица, съставляващи религиозната му общност. Чл. 10. (1) Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски. (2) Българската православна църква е юридическо лице. Устройството и управлението й се определят в нейния устав. (3) Алинеи 1 и 2 не могат да бъдат основание за предоставяне на привилегии или каквито и да е предимства със закон. Чл. 11. (1) Взаимоотношенията на религиозните институции с държавата се осъществяват на официалния български език. (2) При извършване на богослужението и на различните ритуали може да се използва друг език според традицията на религиозната общност. Чл. 12. (1) Вероизповеданията могат да откриват за своите нужди обредни, молитвени или богослужебни домове за публични религиозни обреди и служби в собствена или в наета от религиозната институция или местно поделение сграда или нейно помещение. Сгради на вероизповеданията се изграждат при спазване на Закона за устройство на територията и съответните подзаконови актове, като се отчита своеобразната религиозна символика в архитектурното оформление. (2) Вероизповеданията могат да организират публична дейност и извън молитвените си домове. Чл. 13. Тайната на изповедта е неприкосновена. Никой свещенослужител не може да бъде принуждаван да свидетелства или да дава информация за факти и обстоятелства, които са му станали известни при изповед. Глава трета. РЕГИСТРАЦИЯ Чл. 14. Религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице при условията и по реда на този закон. Чл. 15. (1) (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) Регистрацията на религиозните общности като юридически лица се извършва от Софийския градски съд по реда на глава четиридесет и девета "Общи правила" от Гражданския процесуален кодекс. (2) Недопустимо е да съществува повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование и седалище. Чл. 16. Софийският градски съд може да изиска експертно становище във връзка с регистрацията на религиозните общности от Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет. Чл. 17. Уставът на вероизповеданието трябва да съдържа задължително: 1. наименованието и седалището на вероизповеданието; 2. изложение на верското убеждение и богослужебната практика; 3. структурата и органите на вероизповеданието;

158

4. начина на определянето на управителните органи, правомощията им и продължителността на техния мандат; 5. лицата, които имат право да представляват вероизповеданието, и начина за определянето им; 6. начините, по които се вземат решения, и процедурите за свикване на заседанията на органите на вероизповеданието; 7. начини на финансиране и имущество; 8. начина на прекратяване и ликвидацията. Чл. 18. Софийският градски съд води публичен регистър на вероизповеданията със статут на юридически лица, в който се вписват: 1. съдебното решение за регистрация; 2. наименованието и седалището; 3. органите на управление и представителството; 4. имената на лицата, представляващи религиозната институция. Чл. 19. (1) Вероизповеданията могат да имат местни поделения съгласно уставите си. (2) Местните поделения се вписват в регистър от кметовете на общините според населеното място, където е седалището им, при условията на уведомителен режим, в 7-дневен срок, на основание на заявление от централното ръководство на вероизповеданието или упълномощено от него лице съгласно устава. (3) Заявлението по ал. 2 включва: 1. съдебното решение на Софийския градски съд за регистрация на вероизповеданието и неговото централно ръководство, съответно пълномощно на лицето, упълномощено от централното ръководство; 2. удостоверение от централното ръководство за лицата, които го представляват в съответната община, седалището и адреса на местното поделение. (4) Кметът уведомява Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет за извършеното вписване в 3-дневен срок от вписването в регистъра. (5) В общинската администрация се води регистър на местните поделения на вероизповеданията. Чл. 20. По решение на централното ръководство и според устава на съответното вероизповедание местните поделения могат да се регистрират като юридически лица в окръжния съд по седалището им. Глава четвърта. ИМУЩЕСТВО И ФИНАНСИ Чл. 21. (1) Вероизповеданията и техните поделения, придобили статут на юридическо лице въз основа на този закон имат право на свое имущество. (2) Имуществото на вероизповеданията може да включва право на собственост и ограничени вещни права върху недвижими вещи, плодове от стопанисването на имоти, в това число и наеми, печалби или дивиденти от участие в търговски дружества или сдружения на търговски дружества, право на собственост върху движими вещи, в това число и ценни книжа, права по Закона за авторското право и сродните му права, приходи от държавни субсидии, дарения, завещания и други.

159

(3) Държавата и общините могат да отстъпват безвъзмездно на религиозните институции и техните местни поделения право на ползване върху държавни и общински имоти, както и да ги подпомагат със субсидии, предвидени в държавния или общинския бюджет. Чл. 22. Разпореждането с имуществата на вероизповеданията се урежда в техните устави. Чл. 23. (1) Регистрираните вероизповедания имат право за своите нужди да произвеждат и продават вещи, свързани с богослужебната им дейност, ритуали и обреди. (2) Сделките по ал. 1 не са търговски по смисъла на Търговския закон. (3) Молитвени домове, храмове, манастири, предмети и лица, свързани с богослужебната дейност, не могат да бъдат използвани за реклама от търговци по смисъла на Търговския закон без изричното съгласие на съответното вероизповедание. Чл. 24. Регистрираните вероизповедания имат право да притежават и поддържат за своя сметка гробищни паркове. Чл. 25. (1) Държавата може да подпомага и насърчава регистрираните по този закон вероизповедания за осъществяване на тяхната религиозна, социална, образователна и здравна дейност чрез данъчни, кредитнолихвени, митнически и други финансови и икономически облекчения при условия и по ред, определен в съответните специални закони. (2) Когато вероизповеданията ползват преференции по ал. 1, годишните им счетоводни отчети подлежат на независим финансов одит при условията, предвидени за юридическите лица с нестопанска цел, определени за осъществяване на общественополезна дейност. (3) (Изм. - ДВ, бр. 33 от 2006 г.) При констатиране на закононарушения Министерството на финансите уведомява органите на прокуратурата и на Агенцията за държавна финансова инспекция за извършване на проверки и на предвидените в закона действия. Чл. 26. Вероизповедание, придобило статут на юридическо лице по този закон, може да създава и да участва в субекти на търговското право. Чл. 27. (1) След предварително съгласие на съответната религиозна институция могат да се създават юридически лица с нестопанска цел за подпомагане и популяризиране на определено вероизповедание, което е със статут на юридическо лице. (2) Юридическите лица с нестопанска цел по ал. 1 нямат право да осъществяват дейност, която представлява публично практикуване на вероизповедание. Чл. 28. Разпределението на държавната субсидия за регистрираните вероизповедания се извършва с годишния закон за държавния бюджет. Чл. 29. Трудовите правоотношения на свещенослужителите и служителите на религиозните институции се уреждат съгласно устава на религиозната институция, трудовото и социалното законодателство. Глава пета. ЛЕЧЕБНИ, СОЦИАЛНИ И ОБРАЗОВАТЕЛНИ ДЕЙНОСТИ НА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА Чл. 30. (1) Вероизповеданията, регистрирани по реда на този закон, могат да разкриват лечебни, социални и образователни заведения. (2) Лечебни, социални и образователни заведения на вероизповеданията се създават и действат според действащото законодателство. Чл. 31. Министерството на здравеопазването, Министерството на труда и социалната политика и Министерството на образованието и науката следят за спазване на държавните изисквания при осъществяване на дейността на съответните лечебни, социални и образователни заведения на вероизповеданията. Чл. 32. Приемането в здравно или социално заведение на вероизповедание не може да се поставя в зависимост от принадлежността към съответната религиозна общност. Чл. 33. (1) Регистрираните вероизповедания с разрешение на министъра на образованието и науката могат да откриват духовни училища за свои ритуални нужди в съответствие със Закона за народната просвета.

160

(2) Образованието, получено в духовните училища, се приравнява към светското в съответствие със Закона за народната просвета. (3) Регистрираните вероизповедания могат да откриват средни общообразователни училища при условията и по реда, предвидени в Закона за народната просвета за частните училища. (4) Постъпването в училищата по ал. 1, 2 и 3 става с писмено заявление на родителите или настойниците, освен в случаите, когато обучаваният е навършил 18 години. (5) Образователните заведения на регистрираните вероизповедания не могат да възпрепятстват предоставянето на задължителните степени на държавно образование, предвидени в Конституцията и закона. (6) Регистрираните вероизповедания могат да откриват висши училища при условията и по реда на Закона за висшето образование. (7) Висши духовни училища се откриват по предложение на ръководствата на регистрираните вероизповедания с разрешение на Министерския съвет. Глава шеста. ДИРЕКЦИЯ "ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯ" Чл. 34. Министерският съвет осъществява държавната политика в областта на правото на вероизповедание. Чл. 35. Дирекция "Вероизповедания" е специализирана администрация на Министерския съвет, която: 1. координира отношенията на изпълнителната власт с вероизповеданията; 2. подпомага Министерския съвет при осъществяване на държавната политика на поддържане на търпимост и уважение между различните вероизповедания; 3. организира и ръководи работата на експертна консултативна комисия по проблемите на вероизповеданията; 4. дава експертни заключения и становища, когато това е предвидено в този закон; 5. дава становища относно искане за разрешение за пребиваване в страната на чуждестранни религиозни служители, поканени от централните ръководства на регистрираните вероизповедания; 6. проверява сигнали и жалби от граждани за нарушаване на техни права и свободи или права и свободи на техни близки чрез злоупотреба с правото на вероизповедание от страна на трети лица; 7. съблюдава за спазването на религиозните права и свободи от задължените длъжностни лица; 8. проверява сигнали и жалби за извършване на незаконосъобразна религиозна дейност във връзка с чл. 7 от този закон и при нужда уведомява органите на прокуратурата; 9. прави предложения пред Министерския съвет по проекта на държавния бюджет за разпределението на държавната субсидия, предназначена за регистрираните вероизповедания, и осигурява отчетността. Глава седма. АДМИНИСТРАТИВНОНАКАЗАТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ Чл. 36. (1) Който без представителна власт осъществява дейност от името на вероизповедание, се наказва с глоба от 100 до 300 лв. (2) Когато деянието по ал. 1 е извършено повторно, глобата е от 500 до 1000 лв.

161

Чл. 37. Който препятства свободното формиране или изразяване на верско убеждение, освен в случаите по чл. 7, се наказва с глоба в размер от 100 до 300 лв. Чл. 38. За нарушение на разпоредбите на този закон, ако деянието не съставлява престъпление, виновното лице се наказва с глоба от 100 до 300 лв. Когато деянието е извършено от юридическо лице, се налага имуществена санкция в размер от 500 до 5000 лв. Чл. 39. (1) Нарушенията по този закон се констатират с актове, съставени от длъжностни лица на Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет. (2) Наказателните постановления се издават от директора на Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет. Чл. 40. Актовете за нарушения и наказателните постановления по този закон се съставят, издават и обжалват по реда, предвиден в Закона за административните нарушения и наказания. Допълнителни разпоредби § 1. По смисъла на този закон: 1. "Вероизповедание" е съвкупността от верски убеждения и принципи, религиозната общност и нейната религиозна институция. 2. "Религиозна общност" е доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии. 3. "Религиозна институция" е регистрираната в съгласие със Закона за вероизповеданията религиозна общност, която има качеството на юридическо лице, свои ръководни органи и устав. Преходни и Заключителни разпоредби § 2. (1) Регистрираните вероизповедания по чл. 6 от Закона за изповеданията (отменен с § 8) запазват статута си на юридически лица. (2) В едномесечен срок от влизането в сила на закона Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет предоставя на Софийския градски съд регистъра на регистрираните вероизповедания и техните устави. (3) Съдът вписва служебно в закрито заседание регистрираните по ал. 1 вероизповедания с изключение на вероизповеданието по чл. 10. В този случай съдът не може да откаже вписването. (4) Заварените местни поделения на вероизповеданията, които са юридически лица, се вписват служебно от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на централното ръководство на вероизповеданието. Към заявлението се прилагат удостоверение за регистрацията на вероизповеданието в Софийския градски съд, съответно удостоверение, издадено от централното ръководство на вероизповеданието на лицето, което представлява местното поделение. Кметовете на общините в едномесечен срок от влизането в сила на закона предават на окръжния съд регистъра на местните поделения на вероизповеданията. § 3. Лицата, които към влизането в сила на този закон са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на утвърдения по установения ред неин устав, не могат да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество. § 4. (1) Въз основа на искане на регистрирано вероизповедание директорът на Дирекция "Вероизповедания" на Министерски съвет издава удостоверение относно правоприемствеността между вероизповеданието и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 г. (2) Представителите на съответното вероизповедание внасят иска пред Софийския градски съд за установяване на правоприемственост, като представят удостоверението на директора на Дирекция "Вероизповедания" по ал. 1. (3) Съдът се произнася с решение, което се вписва в регистъра по чл. 18.

162

(4) Решението може да се обжалва от други регистрирани вероизповедания по реда на Гражданския процесуален кодекс. § 5. (1) Възстановява се собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, в отменения чл. 21 от Закона за изповеданията, в Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по Закона за териториално и селищно устройство, Закона за плановото изграждане на населените места, Закона за благоустройство на населените места, Закона за държавните имоти и Закона за собствеността, в Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи и в Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд, които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. (2) Възстановяването на собствеността се извършва по реда на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти с влизането в сила на този закон. (3) За висящите дела по спорове, отнасящи се до възстановяване на собствеността на вероизповеданията, се прилагат разпоредбите на този закон със съответните препращания към другите реституционни закони. (4) Изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон, не се зачита и започва да тече от деня на влизането му в сила. (5) Когато не са налице условията за възстановяване правото на собственост по ал. 1 - 4, вероизповеданията се обезщетяват по реда на Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти. Исканията за обезщетяване се подават от вероизповеданията в едногодишен срок от влизане в сила на този закон. 8. Народни читалища. ЗАКОН ЗА НАРОДНИТЕ ЧИТАЛИЩА Обн. ДВ. бр.89 от 22 Октомври 1996г., изм. ДВ. бр.95 от 21 Октомври 1997г., изм. ДВ. бр.90 от 15 Октомври 1999г., изм. ДВ. бр.28 от 1 Април 2005г., изм. ДВ. бр.94 от 25 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.108 от 29 Декември 2006г. Глава първа. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ Чл. 1. С този закон се уреждат учредяването, управлението, дейността, имуществото, финансирането, издръжката и прекратяването на народните читалища. Чл. 2. (1) Народните читалища са традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения в населените места, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи. В тяхната дейност могат да участват всички физически лица без оглед на ограничения на възраст и пол, политически и религиозни възгледи и етническо самосъзнание. (2) Читалищата са юридически лица с нестопанска цел. Чл. 3. (1) Целта на народните читалища е да задоволяват потребностите на гражданите, свързани със: 1. развитие и обогатяване на културния живот; 2. запазване на обичаите и традициите на българския народ; 3. разширяване на знанията на гражданите и приобщаването им към ценностите и постиженията на науката, изкуството и културата; 4. възпитаване и утвърждаване на националното самосъзнание. (2) За постигане на целта по ал. 1 читалищата извършват основни дейности, като:

163

1. уреждане и поддържане на библиотеки, читални, фото-, фоно-, филмо- и видеотеки; 2. развиване и подпомагане на любителското художествено творчество; 3. организиране на школи, кръжоци, курсове, клубове, кино- и видеопоказ, празненства, концерти и чествания; 4. събиране и разпространяване на знания за родния край; 5. създаване и съхраняване на музейни сбирки; 6. извършване и на допълнителни дейности, подпомагащи изпълнението на основните им функции, с изключение на използването на читалищните сгради за клубове с политически цели, за обсебването им от религиозни секти и други дейности, противоречащи на добрите нрави, националното самосъзнание и традиции. (3) Читалищата нямат право да организират или да предоставят имуществото си за хазартни игри и нощни заведения. Чл. 4. (1) Читалищата могат да се съюзяват за защита на своите интереси, за провеждане на съвместни дейности и инициативи. (2) Читалищният съюз: 1. съдейства за постигане целите на читалищата; 2. разработва общите насоки за развитие на читалищните дейности; 3. защитава интересите на своите членове пред държавните, обществените и други органи и организации. (3) Читалищният съюз няма право да управлява и да се разпорежда с имуществото на читалищата, които са негови членове. (4) Читалищен съюз се учредява на общо събрание от делегати, упълномощени от ръководствата на читалищата, желаещи да учредят и да участват в този съюз. (5) Читалищен съюз се регистрира по писмена молба от избрания управителен съвет, като се представят: решение за учредяване на съюза; устав, подписан от учредителите; решение за съгласие за учредяване на съюза и упълномощаване на лицата, участващи в учредителното събрание; образец от подписите на лицата, които ще представляват съюза. Чл. 5. (1) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) В Министерството на културата се създава Национален съвет по читалищно дело като експертно-консултативен орган. В него участват представители на Министерството на културата, Министерството на образованието, науката и технологиите, Министерството на финансите, съюзи на народните читалища, Дирекцията по вероизповеданията, Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", творчески съюзи, както и дейци на науката и културата. (2) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) Устройството и дейността на Националния съвет по читалищно дело се регламентират с правилник, утвърден от министъра на културата. Чл. 6. (1) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) Министърът на културата упражнява надзор върху дейността на читалищата. (2) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) Министърът на културата може да иска отмяна на решенията на общите събрания на читалищата, които противоречат на устава или закона, от окръжния съд, в чийто район се намира седалището на читалището. Чл. 7. (Отм. - ДВ, бр. 90 от 1999 г.)

164

Глава втора. УЧРЕДЯВАНЕ Чл. 8. (1) Читалище могат да учредят най-малко 30 дееспособни физически лица за селата и 100 - за градовете, които вземат решение на учредително събрание. (2) Учредителното събрание приема устава на читалището и избира неговите органи. Уставът урежда: 1. наименованието; 2. седалището; 3. целите; 4. източниците на финансиране; 5. органите на управление и контрол, техните правомощия, начина на избирането им, реда за свикването им и за вземане на решения; 6. начина за приемане на членове и прекратяване на членството, както и реда за определяне на членския внос. (3) Читалищата могат да откриват филиали в близки квартали, жилищни райони и села, в които няма други читалища. Чл. 9. (1) Читалището придобива качеството на юридическо лице с вписването му в регистъра за организациите с нестопанска цел на окръжния съд, в чийто район е седалището на читалището. (2) Вписването на читалищата в регистъра на окръжния съд се извършва без такси по писмена молба от настоятелството, към която се прилагат: 1. протоколът от учредителното събрание; 2. уставът на читалището, подписан от учредителите; 3. нотариално заверен образец от подписа на лицето, представляващо читалището, и валидният печат на читалището. (3) На вписване подлежат разпоредбите на устава, предвидени в този закон, и името на лицето, представляващо читалището. (4) Всяка промяна в обстоятелствата по ал. 3 трябва да бъде заявена в 14-дневен срок от възникването й. Чл. 10. (1) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) Министерството на културата води специален регистър на народните читалища. (2) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) Всяко читалищно настоятелство е длъжно в 14-дневен срок след вписването на читалището в съдебния регистър да подаде заявление за вписване в регистъра на Министерството на културата. Към заявлението се прилага уставът на читалището. Глава трета. УПРАВЛЕНИЕ Чл. 11. (1) Членовете на читалището са индивидуални, колективни и почетни. (2) Индивидуалните членове са български граждани. Те биват действителни и спомагателни:

165

1. действителните членове са дееспособни лица, плащат редовно определения по устава на читалището членски внос и имат право на глас; 2. спомагателните членове са лица до 18 години, нямат право да избират и да бъдат избирани в читалищното настоятелство и имат съвещателен глас. (3) Колективните членове съдействат за осъществяване целите на читалищата, подпомагат дейностите, поддържането и обогатяването на материалната база и имат право на един глас. Колективни членове могат да бъдат: 1. професионални организации; 2. стопански организации; 3. търговски дружества; 4. кооперации и сдружения; 5. културно-просветни и любителски клубове и творчески колективи. (4) Почетни членове могат да бъдат български и чужди граждани с изключителни заслуги за читалището. Чл. 12. Органи на читалището са общото събрание, настоятелството и проверителната комисия. Чл. 13. (1) Върховен орган на читалището е общото събрание. (2) Общото събрание на читалището се състои от всички членове на читалището, имащи право на глас. Чл. 14. (1) Общото събрание: 1. изменя и допълва устава; 2. избира и освобождава членовете на настоятелството, проверителната комисия и председателя; 3. приема вътрешните актове, необходими за организацията на дейността на читалището; 4. изключва членове на читалището; 5. приема основни насоки на дейността на читалището; 6. взема решение за членуване или за прекратяване на членството в читалищен съюз; 7. приема бюджета на читалището; 8. приема годишния отчет; 9. определя размера на членския внос; 10. отменя решения на органите на читалището; 11. взема решения за откриване на филиали на читалището след съгласуване с общината; 12. взема решение за прекратяване на читалището;

166

13. взема решение за отнасяне до съда на незаконосъобразни действия на ръководството или отделни читалищни членове. (2) Решенията на общото събрание са задължителни за другите органи на читалището. Чл. 15. (1) Редовно общо събрание на читалището се свиква от настоятелството най-малко веднъж годишно. Извънредно общо събрание може да бъде свикано по решение на настоятелството, по искане на проверителната комисия или на една трета от членовете на читалището. (2) Поканата за събрание трябва да съдържа дневния ред, датата, часа и мястото на провеждането му и кой го свиква. Тя трябва да бъде получена не по-късно от 7 дни преди датата на провеждането. В същия срок на общодостъпни места трябва да бъде обявено и съобщение за събранието. (3) Общото събрание е законно, ако присъстват най-малко половината от имащите право на глас членове на читалището. При липса на кворум събранието се насрочва за друга дата не по-рано от една седмица. Тогава събранието е законно, колкото и членове да се явят. (4) Решенията по чл. 14, ал. 1, т. 1, 4, 10, 11 и 12 се вземат с мнозинство най-малко две трети от всички членове. Останалите решения се вземат с мнозинство повече от половината от присъстващите членове. Чл. 16. (1) Ръководен орган на читалището е настоятелството, което се състои най-малко от трима членове, избрани за срок до 3 години. Същите да нямат роднински връзки по права и съребрена линия до четвърта степен. (2) Настоятелството: 1. свиква общото събрание; 2. осигурява изпълнението на решенията на общото събрание; 3. подготвя и внася в общото събрание проект за бюджет на читалището и утвърждава щата му; 4. подготвя и внася в общото събрание отчет за дейността на читалището; 5. назначава секретаря на читалището и утвърждава длъжностната му характеристика. (3) Настоятелството взема решение с мнозинство повече от половината на членовете си. Чл. 17. (1) Председателят на читалището е член на настоятелството и се избира от общото събрание за срок до 3 години. (2) Председателят: 1. организира дейността на читалището съобразно закона, устава и решенията на общото събрание; 2. представлява читалището; 3. свиква и ръководи заседанията на настоятелството и председателства общото събрание; 4. ръководи текущата дейност на читалището; 5. отчита дейността си пред настоятелството; 6. сключва и прекратява трудовите договори със служителите съобразно бюджета на читалището и въз основа решение на настоятелството. Чл. 18. (1) Проверителната комисия се състои най-малко от трима членове, избрани за срок до 3 години.

167

(2) Членове на проверителната комисия не могат да бъдат лица, които са в трудовоправни отношения с читалището или са роднини на членове на настоятелството по права линия, съпрузи, братя, сестри и роднини по сватовство от първа степен. (3) Проверителната комисия осъществява контрол върху дейността на настоятелството и председателя на читалището по спазване на закона, устава и решенията на общото събрание. (4) При констатирани нарушения проверителната комисия уведомява общото събрание на читалището, а при данни за извършено престъпление - и органите на прокуратурата. Чл. 19. Не могат да бъдат избирани за членове на настоятелството и на проверителната комисия лица, които са осъждани на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер.

Глава четвърта. ИМУЩЕСТВО И ФИНАНСИРАНЕ Чл. 20. Имуществото на читалището се състои от право на собственост и от други вещни права, вземания, ценни книжа, други права и задължения. Чл. 21. Читалищата набират средства от следните източници: 1. членски внос; 2. културно-просветна дейност; 3. субсидия от държавния и общинските бюджети; 4. наеми от движимо и недвижимо имущество; 5. дарения и завещания; 6. други приходи. Чл. 22. (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) Предложенията за годишната субсидия за читалищата по общини, нормативите и механизмът за нейното разпределяне се разработват от Министерството на културата съгласувано с областните администрации и общините. Чл. 23. (1) Предвидените по държавния и общинския бюджет средства за читалищна дейност се разпределят между читалищата от комисия с участието на представител на съответната община, на всяко читалище от общината и се предоставят на читалищата за самостоятелно управление. (2) При недостиг на средства за ремонта и поддръжката на читалищна сграда средствата се осигуряват от общинския съвет. (3) (Отм. - ДВ, бр. 90 от 1999 г.) Чл. 24. (1) Читалищата не могат да отчуждават недвижими вещи и да учредяват ипотека върху тях. (2) Движими вещи могат да бъдат отчуждавани или залагани само по решение на настоятелството. Чл. 25. Недвижимото и движимото имущество, собственост на читалищата, както и приходите от него не подлежат на принудително изпълнение освен за вземания, произтичащи от трудови правоотношения. Чл. 26. (1) Читалищното настоятелство изготвя годишния отчет за приходите и разходите, който се приема от общото събрание. (2) Отчетът за изразходваните от бюджета средства се представя в общината, на чиято територия се намира читалището.

168

Глава пета. ПРЕКРАТЯВАНЕ Чл. 27. (1) Читалището може да бъде прекратено по решение на общото събрание, вписано в регистъра на окръжния съд. То може да бъде прекратено с ликвидация или по решение на окръжния съд, ако: 1. дейността му противоречи на закона, устава и добрите нрави; 2. имуществото му не се използва според целите и предмета на дейността на читалището; 3. е налице трайна невъзможност читалището да действа. (2) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) Прекратяването на читалището по решение на окръжния съд може да бъде постановено по искане на министъра на културата или на прокурора. (3) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) Прекратяването на читалището по искане на министъра на културата и на прокурора се вписва служебно. Чл. 28. (1) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2005 г., в сила от 25.11.2005 г.) Активите на прекратеното читалище, останали след ликвидацията, се разпределят между други читалища по ред, установен с наредба на министъра на културата и министъра на финансите, съгласувана с Националния съвет по читалищно дело, като се има предвид регионалният принцип. (2) Читалищният съюз, в който е членувало прекратеното читалище, не може да претендира за разпределянето на имуществото на това читалище.

Преходни и Заключителни разпоредби § 1. Наредбата-закон за народните читалища (обн., ДВ, бр. 142 от 1945 г.; попр., бр. 152 от 1945 г., бр. 59 от 1996 г.) се отменя. § 2. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 1997 г.) Съществуващите народни читалища се регистрират по този закон в срок до 31 декември 1997 г., като представят: 1. протокол от общото събрание, свикано след влизането на закона в сила; 2. устав; 3. нотариално заверен образец от подписа на лицето, представляващо читалището, и валидния печат на читалището. (2) Броят на членовете на общото събрание трябва да съответства на изискванията на чл. 8, ал. 1. § 3. (1) На народните читалища по реда на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост безвъзмездно се отстъпва право на ползване върху сградите и другите недвижими имоти, предоставени им до влизане в сила на този закон от държавата и общинските органи за читалищни нужди. (2) Правото на ползване се погасява с прекратяването на читалището. § 4. Възстановява се собствеността на читалищата върху всички имоти, включително и земеделски земи, отнети за държавна и общинска нужда независимо от основанията. Възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи и въвеждането във владение се извършват по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. § 5. С влизането на този закон в сила на неоземлените читалища безплатно се предоставя за ползване 50 декара земя от общинския поземлен фонд, ако има такъв.

169

11 Обекти на гражданските правоотношения
I. Понятие за обект на гражданското правоотношение и видове. 1. Понятие.  Под „обект на гражданското правоотношение” разбираме определена материална или нематериална ценност /благо/, с което е свързано съдържанието на гражданското правоотношение, т.е. възникващите за страните субективни права и задължения.  Не е легален, а теоретичен термин; творение на доктрината.  Законодателството говори за предмет на задължението. ЗЗД Чл.26 (2) Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното. Чл. 129 (1) Предметът на неделимото задължение трябва да се предаде на всички кредитори общо. Но всеки от кредиторите може да иска дължимото да се предаде за пазене съгласно чл. 97. Чл. 132. Ако изпълнението с един от предметите на задължението стане невъзможно поради причина, за която не отговаря страната, която няма правото на избор, задължението остава в сила само за останалите предмети. Ако за невъзможността е отговорна страната, която няма правото на избор, другата страна може да избира: кредиторът може да избере или изпълнение с някой от възможните предмети на задължението; или обезщетение вместо невъзможния, а длъжникът може да избере или някой от възможните предмети на задължението и да иска обезщетение за невъзможния, или да се освободи от задължението, като се откаже от обезщетението.  Под „предмет” се има предвид съдържанието на това, което се дължи. Нашата доктрина се ориентира към „обект”, тъй като „предмет” се асоциира преди всичко с телесни неща.  Обектът като материална/нематериална (интелектуална) ценност, която винаги притежава качеството полезност, се преценява с оглед на титуляря. Според учебника, обектът винаги се характеризира с белега „полезност”. Според проф. Матеева, този правен признак е много относителен и не може да се приеме като устойчив правен белег. Например: дереликция – една носна кърпичка може да бъде изхвърлена в кошчето или оставена на масата. Чрез дереликция ние се отказваме от нея, тя е спряла да носи белега полезност за нас, но тази вещ продължава да има качеството „полезност” за други субекти (пр. за рециклиране - „Чистота”). Дереликцията е отказ от право на собственост върху движим имот. 2. Видове обекти.  От исторически и сравнително-правен аспект - 2 възгледа: А.) Монистичен.  Съществува един-единствен обект на гражданските правоотношения  дължимото поведение на длъжника спрямо правото на кредитора. Това дължимо поведение може да се изрази и като действие (активно поведение), и като бездействие (въздържане). Б.) Плуралистичен – поддържа се в БГ правна доктрина.  Наред с поведението съществуват и други обекти като вещи, нематериални блага, пари, права, имущество (и други съвкупности от парично оценими права и задължения).  У нас: Доктрината подкрепя плуралистичния възглед, защото монистичният не дава възможност за разграничаване на отделните видове правоотношения, които се отнасят до различни обекти. Целта е да се разграничат вещни, авторски и т.н. граждански правоотношения. При всеки един от тези видове правоотношения субектите се задоволяват чрез различни по вида и естеството си материални и нематериални блага.  Отличително за всички вещни правоотношения например е, че в центъра им има една вещ, върху която един субект притежава вещни правомощия, а насрещно задължените лица дължат поведение, което не им пречи да ги упражняват /да се въздържат/ - чл.109 ЗС (да се преустанови поведението – с осъдителен иск).  Други правоотношения имат за обект нематериални блага: авторска творба, промишлен дизайн, патентоспособно изобретение, полезен модел и т.н. Това са права, които се ползват с правна закрила, различна от вещноправната закрила. Адекватни защитни средства – ЗАвПСП и пр. Различие в обекта, което дава и различни методи за защита.  При облигационните правоотношения пък винаги обект е човешко поведение – действие или бездействие, чрез което ще се осъществи дължимият резултат. Дори и когато е с вещноправен ефект например при договор за

170

покупко-продажба – в центъра не е вещта, чиято собственост се прехвърля, а самото поведение – двете насрещни права и задължения – да се плати цената и да се прехвърли собствеността на вещта. Тук обектът се изразява в поведение – действие или бездействие, чрез което се осъществява желаният резултат.  В други случаи обект на правоотношения могат да бъдат единични, индивидуално определени субективни права и правни задължения. Например договор за цесия по чл.99 ЗЗД – обект на правоотношението е едно субективно право, което цедентът прехвърля върху цесионера. Това е договор между предишния и новия кредитор. Пример – чл.101, 102 ЗЗД - при встъпване в дълг и при заместване – това е хипотеза, в която едно задължение може да е обект. Чл. 99. Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. – длъжникът трябва да бъде НОТИФИЦИРАН Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.  Обект може да бъде и една съвкупност от парично оценими права и задължения /имущество/. Например договор за продажба на наследство /чл.212-213 ЗЗД/ или продажба на търговско предприятие /чл.15-16 ТЗ/. ЗЗД Чл. 212. Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени. Договорът за продажба на наследство, в което има недвижими имоти, може да бъде противопоставен на трети лица само ако е вписан. Чл. 213. Ако преди продажбата на наследство продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен да върне на купувача полученото. Купувачът е длъжен да върне на продавача това, което последният е платил за задълженията и тежестите на наследството.

ТЗ Чл. 15. (1) Предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения може да бъде прехвърлено чрез сделка, извършена писмено с нотариална заверка на подписите. Отчуждителят е длъжен да уведоми кредиторите и длъжниците за извършеното прехвърляне. (2) Когато се прехвърля цялото предприятие на търговско дружество, за прехвърлянето е необходимо решение, взето съгласно чл. 262п. (3) При прехвърляне на предприятие, ако няма друго споразумение с кредиторите, отчуждителят отговаря за задълженията солидарно с правоприемника до размера на получените права. Кредиторите на търсими задължения са длъжни да се обърнат първо към отчуждителя на предприятието. Вписване

171

Чл. 16. (1) Прехвърлянето на предприятие се вписва в търговския регистър едновременно по делото на отчуждителя и на правоприемника. (4) Когато с договора се прехвърля недвижим имот или вещно право върху такъв имот, договорът се вписва и в службата по вписванията. Както и чл.60 ТЗ – търговското предприятие се наследява!  Важно: Имущество ≠ Имот!  Извод: Българското законодателтво познава следните обекти на гражданските правоотношения:       Вещи; Пари и ценни книги; Нематериални блага; Човешко поведение; Отделни субективни права и задължения; Съвкупности (комплекси) от права и задължения.

 Уредба: Видовете обекти са регламентирани от гражданското право, но поради липсата на Граждански кодекс са разпръснати в различни закони: ЗС Чл. 38. (1) При сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползуване. (2) Може да се уговори частите на сградата, които обслужват само някои от отделно притежаваните етажи или части от етажи, да бъдат общи само на лицата, чиито помещения обслужват. (3) Общите части не може да се делят. Чл. 98. Принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго. Чл. 110. (1) Недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. (2) Всички други вещи, включително и енергията, са движими вещи. ЗАвПСП Чл. 3. (1) Обект на авторското право е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма, като: 1. литературни произведения, включително произведения на научната и техническата литература, на публицистиката и компютърни програми; 2. музикални произведения; 3. сценични произведения - драматични, музикално-драматични, пантомимични, хореографски и други;

172

4. филми и други аудио-визуални произведения; 5. произведения на изобразителното изкуство, включително произведения на приложното изкуство, дизайна и народните художествени занаяти; 6. произведения на архитектурата; 7. фотографски произведения и произведения, създадени по начин, аналогичен на фотографския; 8. проекти, карти, схеми, планове и други, отнасящи се до архитектурата, териториалното устройство, географията, топографията, музейното дело и която и да е област на науката и техниката; 9. графично оформление на печатно издание; 10. кадастрални карти и държавни топографски карти. (2) Обект на авторското право са също: 1. преводи и преработки на съществуващи произведения и фолклорни творби; 2. аранжименти на музикални произведения и на фолклорни творби; 3. периодични издания, енциклопедии, сборници, антологии, библиографии, бази данни и други подобни, които включват две или повече произведения или материали. (3) Обект на авторското право може да бъде и част от произведение по ал. 1 и 2, както и подготвителните скици, планове и други подобни. Изключения Чл. 4. Не са обект на авторското право: 1. нормативни и индивидуални актове на държавни органи за управление, както и официалните им преводи; 2. идеи и концепции; 3. фолклорни творби; 4. новини, факти, сведения и данни.

ЗУТ Чл. 200. (1) Реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19. (2) Правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. !!! ОЩЕ - Закон за марките и географските означения, Търговски закон и прочее.

173

 Човешките същества не могат да бъдат обект на правоотношения. Хората са единствено субекти на правоотношения.  Човешките органи и тъкани, включително телесни течности могат да бъдат обект на граждански правоотношения само доколкото са отделени от човешкото тяло и то с изричното съгласие на лицето или неговите роднини. Тъкани и органи, предназначени за трансплантации, не могат да бъдат обект на възмездни правоотношения – Закон за здравето. ІІ. Вещи и добивите от тях. 1. Понятие за вещ.  Вещите са материални обекти, които се характеризират с телесност /корпоралност/; реално съществуване; самостоятелност /обособеност от останалите обекти/  това са три изисквания, които следва да са кумулативно налице.  За разлика от нематериалните блага вещите могат да се възприемат чрез телесен, физически допир. Над тях може да се установява владение – чл.68 ЗЗД.  За да бъде един обект вещ, той трябва да бъде обособен от останалите обекти на заобикалящата ни обективна действителност; вещноправна самостоятелност. Т.е. не са вещи по смисъла на ГП атмосферните води /дъжд,сняг/, въздухът, атмосферата. Индивидуализацията на вещта /правилното разграничаване, отделяне, обособяване от заобикалящата я среда/ е изключително важно. Например ипотека върху неиндивидуализиран имот е нищожна!!!!!!  Течностите и газовете могат да бъдат обект на граждански превоотношения, но само ако са обособени /вода в бутилка; въздух във варел и т.н./. Космическите тела – на този етап от развитието на техниката не могат да са обект на граждански правоотношения, тъй като човек не може да упражнява corpus (фактическа власт) върху тях.  Земната кора – третира се като вещ едва когато е обособена в определени граници /парцели?/, установени с норми на публичното право. Всеки такъв участък се третира като самостоятелна недвижима вещ и може да бъде самостоятелен обект на гражданскоправно отношение.  Различните видове енергии – електрическа, топлинна, атомна и др. - представляват полева форма на материята, липсва качеството телесност, но чл.110 ал.2 ЗС ги третира като движими вещи. Съществува отделен състав „кражба на енергия”.  Съвкупностите от вещи – поначало не се третират като една единна вещ /сервиз за чай, колекция монети/. Всяка вещ, част от съвкупността, се третира като отделна, но поради спецификата на съвкупността те циркулират в оборота заедно – т.е. продават се като комплект и цената се определя за комплект, което не значи, че комплектът представлява една вещ. !  От съвкупността от вещи трябва да се различава сложната (съставна) вещ, която вече е една вещ /автомобил; телевизионен апарат и всякаква друга техника/ – тези вещи се третират като една вещ, защото само в този си вид могат да служат по определено предназначение. Ако подобни (сложни, съставни) вещи бъдат разчленени, всеки детайл има характера на самостоятелна вещ, която обаче вече не може да обслужва същите нужди, които обслужва главната.  Чл.94-98 ЗС  урежда придобиването на вещи, присъединяването или преработването на 2 или повече вещи – първични придобивни способи. 5. ПРЕРАБОТВАНЕ И ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ Чл. 94. Лицето, което е направило нова вещ от чужди материали, става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава стойността на материала и ако лицето не е знаело, че материалът принадлежи на друг. В противен случай собственикът на материала става собственик на вещта, но той има право да се откаже от нея. Чл. 95. Когато вещта е изработена от материали, които принадлежат на различни собственици, собственик на вещта е този, на когото принадлежи главният материал. Ако нито един от материалите не може да се счете за главен, поражда се съсобственост върху вещта. Чл. 96. В случаите на предходните два члена, онзи, който стане собственик на новата вещ, дължи обезщетение за стойността на материала или за изработването, както и за другите вреди, ако има такива.

174

Чл. 97. Когато чужда вещ е присъединена като част към главна вещ по такъв начин, че не би могла да се отдели без съществено повреждане на главната вещ, собственикът на тази вещ придобива правото на собственост и върху присъединената част, при задължение да обезщети нейния собственик. Чл. 98. Принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго. 2. Добиви от вещите.  За гражданското право от значение са и добивите от вещи  облагите, които могат да се получат от или по повод на една вещ, без това да накърнява съществено нейната цялост (субстанция).  Добивите включват:  Естествени плодове – отделят се от вещта-майка:  Органични произведения  вещи, които се отделят от друга вещ /майка/ в резултат на нормални биологични процеси /млякото на млекодайно животно; плодове от растение и т.н./.  Неорганични  не са свързани с биологични процеси – например добивът от кариера на пясък, въглища, метали и т.н.  Граждански плодове  представляват доходи, получени в резултат на облигационни отношения по повод на вещта-майка /наем, аренда, лихва, дивидент/.  Уредба: ЗС – чл.93 (най-общо); принцип – плодовете принадлежат на собственика на вещта-майка. Чл. 93. Добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й. Отклонение от чл.93: Чл. 71. Добросъвестният владелец се ползува от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й. – владелецът става собственик на плодовете Чл. 56 и следващите ЗС – ограниченото вещно право на ползване. Правото на ползуване включва правото да се използува вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено. Ползувателят не може да отчуждава своето право. Отклонение от диспозитивната норма на чл.93 !!! Ползвателят става собственик на плодовете на ползваната вещ.

III. Видове вещи. 1. Според това, дали е трайно прикрепена към земята и може ли да се отдели без съществени увреждания. ЗС Чл. 110. Недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. Всички други вещи, включително и енергията, са движими вещи. А.) Недвижими.  Всички недвижими вещи са изчерпателно уредени в закона  всички останали са движими.  Плодовете от плододайни вещи – след отделянето си стават движими. Б.) Движими.  Значение на това деление: 1) С оглед на формата за действителност на правоучредителни и правопрехвърлителни сделки с вещни права върху такива обекти:  Недвижимите  чл.18 ЗЗД във връзка с чл.26 ал.2 ЗЗД. Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Чл.26 (2) Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното. Изключения – чл.18 ЗС – нотариална форма не е необходима.  Движимите  с неформални договори с изключение на чл.144 ЗДвП и сделките с кораби /чл.10 ал.2 и чл. 46 и сл. КТК – писмена форма с нотариална заверка на подписа/ и въздухоплавателни средства. Чл. 144. (1) Собствеността на моторните превозни средства се прехвърля с писмен договор.

175

(2) При прехвърляне на собствеността на регистрирани автомобили, на регистрирани ремаркета с товароносимост над 10 тона, на регистрирани колесни трактори и на регистрирани мотоциклети с работен обем на двигателя над 350 куб. см подписите на страните трябва да бъдат нотариално заверени. Чл. 10. (2) Формата на договора, с който се прехвърля право на собственост или се учредяват вещни права върху кораб, се урежда от закона на мястото, където се сключва договорът. Чл. 46. (1) Сделките за прехвърляне на собственост или право на оперативно управление, както и за учредяване на морска ипотека върху кораб или върху кораб в строеж се извършват в писмена форма с нотариално заверени подписи. Чл.225 ал.2 ЗЗД – виж Чл.112 ЗС и чл.4 Правилник за вписване – виж – нужда от вписване в Имотния регистър. Единствено при ипотеката върху недвижими имоти вписването има конститутивно действие. 2) Специална система за вписване на недвижимите вещи – чл.114-116 ЗС.  Правата на приобретателите на вещни права върху недвижими имоти са непротивопоставими на трети лица до момента на вписване в Имотния регистър. 3) Сроковете на придобивна давност:  Недвижимите  чл.79 ЗС. Чл. 79. Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години.



Движими  чл.80 ЗС. Чл. 80. Движима вещ се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност. 2. Според възможността да се извършват разпореждания с тях в полза на друго лице, различно от техния собственик: А.) В оборота – преобладаваща част.  Те са обект на най-различни разпоредителни сделки.  Повечето вещи са в оборота. Б.) Извън оборота.  Изчерпателно уредени в закона: 1. Изключителна държавна собственост  чл.18 КРБ; 2. Държавна собственост  чл.2 ЗДС; 3. Общинска собственост  чл.3 ЗОС. ! Всички археологически находки са публична държавна собственост – Закон за културното наследство. КРБ Чл. 18. (1) Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. (2) Държавата осъществява суверенни права върху континенталния шелф и в изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства. (3) Държавата осъществява суверенни права върху радиочестотния спектър и позициите на геостационарната орбита, определени за Република България с международни споразумения. (4) Със закон може да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества.

176

(5) Условията и редът, при които държавата предоставя концесии за обектите и разрешения за дейностите по предходните алинеи, се уреждат със закон. (6) Държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото. ЗДС Чл. 2. (1) Собствеността на държавата е публична и частна. (2) Публична държавна собственост са: 1. обектите по чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България, определени със закон за изключителна държавна собственост; 2. обектите и имотите, определени със закон или с акт на Министерския съвет за публична държавна собственост; 3. движимите вещи, определени със закон или с акт на Министерския съвет за публична държавна собственост; 4. имотите, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им; 5. имотите от национално значение, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване, определени от Министерския съвет; 6. урегулираните поземлени имоти, отредени за граничните контролно-пропускателни пунктове, и сградите, построени върху тях. (3) Частна държавна собственост са всички други имоти и вещи - държавна собственост. Плодовете и приходите от имотите и вещите, публична държавна собственост, са частна собственост на държавата. (4) Не са държавна собственост по смисъла на този закон имотите и вещите на търговските дружества и на юридическите лица с нестопанска цел, дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество. ЗОС Чл. 3. (1) Общинската собственост е публична и частна. (2) Публична общинска собственост са: 1. имотите и вещите, определени със закон; 2. имотите, предназначени за изпълнение на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация; 3. други имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение, определени от общинския съвет. (3) Частна общинска собственост са всички други общински имоти и вещи. Плодовете и приходите от имотите и вещите - публична общинска собственост, са частна собственост на общината.  Значение на това деление: Сделки с вещен ефект, имащи за обект вещ извън оборота, са нищожни. Такива вещи по българското законодателство, съгласно чл.13 ал.1 Закон за концесиите, могат да бъдат обект на концесионен договор. Чл. 13. (1) На концесия по реда на този закон се предоставят обектите от обществен интерес:

177

1. обекти, обявени за изключителна държавна собственост; 2. обекти, имоти или части от имоти - публична държавна или публична общинска собственост; 3. обекти, имоти или части от имоти - частна държавна или частна общинска собственост; 4. имоти или части от имоти - собственост на публичноправна организация. (2) При концесията за услуга обектът на концесията може да е собственост на концесионера 3. В зависимост от посочените от страните признаци: А.) Родово определени.  Определени от страните чрез техните родови белези – чл.24 ал.2 ЗЗД. Б.) Индивидуално определени.  Специфицирани от страните по правоотношението чрез посочване на техните признаци, отличаващи ги от всички останали единици от същия род. Например: продавам не просто 100 тона домати, а онези 100 тона, които са от градината ми в Смолян.  Значение на това деление: За определяне момента на прехвърляне на собствеността (чл.24 ЗЗД) !!! Чл. 24 ЗЗД 1. При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. 2. При договори за прехвърляне на собственост върху вещи, определени по своя род, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. – т.е. в момента на тяхната индивидуализация.  Правото на собственост възниква от момента на сключването на договора, а не в момента на доставянето. Обикновено рискът от момента на сключването на договора до предаването на вещта носи продавача, НО когато вещта е индивидуализирана, рискът се носи от купувача. 4. В зависимост от това, дали ползването им по необходимост се свързва с частичното им или пълно унищожаване: А.) Потребими.  Ползването им по необходимост се свързва с частичното или пълно унищожаване на субстанцията на вещта. Например: горивни материали, храни и т.н. По хипотеза са движими. Б.) Непотребими.  Вещи, които съхраняват субстанцията си след употреба по обичайното им предназначение. Връщат се с обичайно изхабяване. Например: дрехи, мебели, техника и т.н.  Значение на това деление: Потребими вещи поначало не могат да бъдат обект на д-р за заем за послужване и върху тях не може да се учредява ограничено вещно право на ползване по чл.56 и сл. ЗС. Потребимите вещи могат да се дават само в заем за потребление, като след потреблението им отсрещната страна дължи връщане на вещи от същия вид, количество и качество.

178

5. В зависимост от това, дали вещта има равностойни /идентични/ на нея други вещи в гражданския оборот.  Тази класификация е близка до тази на потребимите и непотребимите вещи, но не и идентична. А.) Заместими.  Определено количество вещи от даден вид, количество и качество са стопански равноценни на други вещи от същия вид, количество и качество. По дефиниция са серийно произвеждани, които се мерят, теглят и броят. Например: земеделски стоки, които се теглят, мерят и броят. Б.) Незаместими.  Нямат други равноценни на тях в гражданския оборот; така да се каже, те притежават качеството „уникалност”. Например: картини и други авторски произведения на изкуството .  Значение на това деление: свързано е с невъзможността за изпълнение на задължението за предаване на една вещ. 1.) Начална невъзможност: чл.26 ал.2 ЗЗД. Чл.26 (2) Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното. 2.) Последваща невъзможност: чл.87 ал.2 и чл.89 ЗЗД.  Договорът се разваля по право; от значение е по чия вина е станало погиването. Чл.87 (2) Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време. Чл. 89. При двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право. Когато невъзможността е само частична, другата страна може да иска съответно намаляване на своето задължение или разваляне на договора по съдебен ред, ако няма достатъчен интерес от частичното изпълнение. В.) Вещи от ограничен род.  Тук, за разлика от незаместимите, предметът е не толкова уникален, а по-скоро рядък. Дадената вещ има равностойни в гражданския оборот, но те са много ограничено количество. Например: 3 бутилки вино от 1700 г. 6. Според това, дали естеството или правният режим, на който е подложена вещта, позволяват тя да се раздели на части, които да съществуват като самостоятелни в гражданския оборот и без да се намали годността к. ЗС Чл. 34. Всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. А.) Делими.  Вещи, чието естество позволява да се разделят на части, без да загубят значително от стойността си и законът допуска това.

Б.) Неделими. Неделими са вещите, които притежават телесен интегритет. Например: кон, маса, телевизор и т.н.  Възможно е обаче неделимостта да произтича от закона. Напримр: някои имоти не могат да бъдат по-малки от определен размер  ниви < 3 дка; ливади < 2 дка; лозя < 1 дка.  Значение на това деление: Начинът, по който ще се извърши делбата при съсобственост:  Делими  вещта се поделя на части и се разпределя според дела.

179

 Неделими  с изключение на жилища, се изнася на публична продан, а сумата се разделя според дяловете на съсобствениците /виж чл.348,349 ГПК/. Изнасяне на публична продан Чл. 348. Когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан. Страните в делбата могат да участват при наддаването в публичната продан. Възлагане на неподеляемо жилище Чл. 349. (1) Ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод, и преживелият или бившият съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари. (2) Ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отговарящи на условията по изречение първо, предявят претенции за поставяне на имота в техния дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена. (3) За вземанията за уравнение на дяловете заинтересованите могат да впишат законна ипотека. (4) Искането за възлагане може да се направи най-късно в първото заседание след влизането в сила на решението за допускане на делбата по чл. 344, ал. 1. Имотът се оценява по действителната му стойност. (5) Когато уравнението е парично, то заедно със законната лихва трябва да се изплати в 6-месечен срок от влизането в сила на решението за възлагане. (6) Съделителят, в чийто дял е поставен имотът по реда на ал. 1 и 2, става негов собственик, след като изплати в срока по ал. 5 определеното парично уравнение заедно със законната лихва. Ако уравнението не бъде изплатено в този срок, решението за възлагане се обезсилва по право и имотът се изнася на публична продан. Имотът може да не бъде изнесен на публична продан и да се възложи на друг съделител, който отговаря на условията по ал. 2 и е направил искане за възлагане в срока по ал. 4, ако той заплати веднага цената, по която е оценен имотът при делбата, намалена със стойността на дела му в него. Получената сума се разпределя между останалите съделители съобразно с квотите им.  ВАЖНО: Неподелима вещ ≠ Неделима собственост  да се прави разлика. Пример1: Съпружеска общност  съпрузите придобиват голяма сграда. Докато са в брак типът собственост е неделима, а самата вещ е делима по чл.37 ЗС. В този случай имаме неделима съсобственост върху поделима вещ. По време на брака законът не позволява делба съгласно чл.19 СК. Чл. 37. Етажи или части от етажи, заедно с придадените към тях помещения в тавана или зимника, могат да принадлежат на отделни собственици - държавата, общините и други юридически или физически лица. Съпружеска имуществена общност Чл. 19. (1) Вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това, на чие име са придобити. (2) Съвместният принос на съпрузите може да се изрази във влагането на средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството. (3) Съвместният принос се предполага до доказване на противното.  Пример2: Купуваме си общо двама души един кон. Единият собственик иска да продаде коня, другият – не. Първият упражнява потестативното си право да предяви иск за делба. Единственият изход за другия е да намери пари да плати частта на коня, иначе конят се продава на публичен търг. При тази хипотеза имаме неподелима вещ с поделима съсобственост. Наличие на потестативно право на делба.

180

7. В зависимост от това, дали вещта може да се ползва самостоятелно без помощта на други вещи: А.) Главни вещи.  Тези, които могат да се използват самостоятелно без други вещи. Б.) Принадлежности.  Могат да се ползват само заедно с други вещи. Например: седлото и юздата на коня.  Те са отделни, самостоятелни вещи и сами могат да бъдат обект на граждански правоотношения, но ползването им е свързано с една главна вещ.  Значение на това деление: чл.98 ЗС. Чл. 98. Принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго. 8. Според състава си:  Виж и по-горе! А.) Прости.  Състоят се от един материален обект. Б.) Сложни.  Голяма част от вещите са съставени от две или повече материални части, които при съединяването си в едно цяло загубват своята самостоятелност и служат заедно за определени цели. Например: часовник, компютър и т.н. Когато сложната вещ се разпадне на съставните си части под действието на природни сили или човешко поведение, отделните части, ако имат потребителска стойност, се превръщат в самостоятелни вещи.  Значение на това деление: При определяне на обекта на гражданското правоотношение с правни актове, найчесто договори, дали той е сложна вещ и от какви части се състои. Също така и специалните правила на чл.94-97 ЗС /виж по-горе/ за придобиване на собственост върху вещи, изработени чрез съединяване на две или повече вещи. ІV. Ценни книжа /ЦК/. 1. Понятие за ЦК.  Извлича се от чл.2 Закон за публичното предлагане на ценни книжа. Чл. 2. (1) Ценните книжа са прехвърлими права, регистрирани по сметки в Централния депозитар, а за държавните ценни книжа - регистрирани по сметки в Българската народна банка или в поддепозитар на държавни ценни книжа, или в чуждестранни институции, извършващи такива дейности (безналични ценни книжа), или документи, материализиращи прехвърлими права (налични ценни книжа), които могат да бъдат търгувани на капиталовия пазар, с изключение на платежните инструменти, като:  Налични  хартиен носител, материализиращ прехвърлими права.  Безналични  прехвърлими права, регистрирани по сметки в Централния депозитар.  Наличните ценни книги представляват писмен документ, върху който са закрепени едно или повече волеизявления, насочени към пораждането, прекратяването, изменението на частноправни последици.  Спецификата, която дава основание да различаваме ЦК като самостоятелен обект, е фактът, че ЦК материализират субективни права, които възникват от сделките, закрепени от ЦК. Вследствие на това, за да упражни правата по тази ценна книга, титулярят трябва да я предяви. В този смисъл стойността на ЦК се определя не от цената на хартиения носител, а от стойността на материализираното в нея субективно право.  ЦК участват в гражданския оборот като стока, която може да се превръща в пари.  Начините за осребряване на ЦК са 2: 1) 2) Кредитна институция; Продажба на фондовата борса.

181

2. Функции на ЦК: А.) Платежно средство.  чекове, акредитиви и др. Б.) Средство за кредитиране.  облигации, менителници, запис на заповед. В.) Средство за спестяване и инвестиране на средства. Удобно средство за спестяване  държавни съкровищни бонове. Инвестиране на средства  инвестициони ЦК. Г.) Могат да материализират различни видове субективни права.  Парични вземания  чекове, облигации, печеливши фишове от лотарийни игри.  Стоково-разпоредителни ЦК  материализират право на собственост на приносителя върху определено количество вещи и право на приносителя да получи фактическа власт при предявяване – виж чл. 108 и сл. КТК – коносаментът, който инкорпорира правото на собственост върху товара и правото на приносителя да получи товара.  Акции  материализират различни имуществени и неимуществени права /право на глас; право на избор; право на дивиденти и ликвидациона квота/. 3. Правна уредба.  Заради отсъствието на Граждански кодекс липсват общи правила. Уредба:  ТЗ:  Чл. 175 и сл.  Акции;  Чл. 204 и сл.  Облигации;  Чл. 455 и сл.  Менителница.  КТК чл.108  Коносамент /морска товарителница/.  Закон за общинския дълг;  Закон за ипотечните облигации;  Закон за публичното предлагане на ценни книжа;  Др.

V. Видове ценни книги. 1. Според това, как се легитимира титулярят на материализираното в ЦК субективно право. А.) На приносител.  ЦК на приносител са тези, при които титуляр на инкорпорираното в тях вземане се счита правомерният държател на книгата. Правата, произтичащи от този вид ЦK, се упражняват чрез предявяване на ЦК и се прехвърлят чрез просто предаване на ЦК от нейния досегашен държател на приобретателя. Добросъвестен владелец на ЦК на приносител, който е придобил владение върху нея на възмездено правно основание, става правомерен държател на ЦК независимо от това, че я придобива от несобственик. Например намирам в портфейла на Х 10 акции на приносител и ги продавам. Купувачът не знае, че аз не съм собственик. Следователно въз основа на чл.78, ал.1 ЗС се третира приобретателят като правомерен държател. По тази причина при изгубване, кражба, унищожаване на ЦК на приносител лицето, което черпи права от нея, трябва веднага да поиска обезсилване на ЦК – това е специално охранително производство пред съд по чл.560-568 ГПК. 1. ПРИДОБИВАНЕ НА ДВИЖИМА ВЕЩ ЧРЕЗ ДОБРОСЪВЕСТНО ВЛАДЕНИЕ Чл. 78 (2). Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ. (2) Собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие.

182

Глава петдесет и трета. ОБЕЗСИЛВАНЕ НА ЦЕННИ КНИЖА Предмет и предпоставки Чл. 560. Всяко лице, което има право върху ценна книга на заповед - запис на заповед, менителница и други, или върху ценна книга на приносител, може да иска обезсилването й, ако е лишено от владението върху нея въпреки волята му или ако ценната книга е унищожена. Съдържание на молбата Чл. 561. В молбата си молителят трябва да: 1. възпроизведе ценната книга или да посочи всичко, което е необходимо, за да се определи нейната тъждественост; 2. изложи обстоятелствата, при които е изгубена или унищожена ценната книга, както и обстоятелствата, от които произтича правото му върху нея; 3. потвърди истинността на своите твърдения с изрична декларация в молбата. Заповед за неплащане Чл. 562. (1) Ако молбата отговаря на изискванията по чл. 561, съдът в закрито заседание издава заповед, която съдържа: 1. означение на молителя; 2. покана към държателя на ценната книга да заяви своите права най-късно до посочения в заповедта ден на заседанието на съда за произнасянето по обезсилването с предупреждение, че ако не стори това, ценната книга ще бъде обезсилена; 3. нареждане до платеца да не извършва никакви плащания на приносителя на ценната книга. (2) Заповедта се поставя на определеното за това място в съда и се обнародва в неофициалния раздел на "Държавен вестник". (3) Препис от заповедта се изпраща на платеца. Насрочване на заседание за обезсилване Чл. 563. Заседанието за обезсилване на ценна книга се насрочва не по-рано от: 1. четиридесет и пет дни от обнародването на заповедта по чл. 562, ал. 2 или от падежа на ценната книга, ако обнародването е извършено преди падежа - за ценна книга на заповед; 2. една година от падежа на първия купон след обнародването на заповедта - за ценна книга на приносител, по която са издадени лихвени купони; 3. една година от падежа на ценната книга - за ценна книга на приносител, по която не са издадени лихвени купони. Оспорване на молбата Чл. 564. (1) Лицето, което оспорва молбата за обезсилване, е длъжно да заяви това най-късно в съдебното заседание и да депозира ценната книга в съда или в банка до разрешаването на спора. (2) В случая по ал. 1 съдът спира производството по обезсилването и дава едномесечен срок на молителя да представи доказателства, че е предявил иск за установяване на правото си върху ценната книга. Съдът прекратява производството по обезсилването, ако не се представят доказателства за предявяване на иск. Решение по обезсилването Чл. 565. (1) Решението по обезсилването се постановява в открито заседание с призоваване на молителя. (2) Решението, с което се отхвърля молбата за обезсилване, може да се обжалва по общия ред.

183

Осъществяване на правата по ценната книга Чл. 566. След обезсилване на ценната книга молителят осъществява правата си по нея въз основа на решението за обезсилване. Въз основа на него той може да иска издаване на дубликат на ценната книга. Права на притежателя на ценната книга Чл. 567. Лицето, което притежава обезсилената ценна книга, независимо от това, че не е предявило своевременно правата си върху нея, може да търси сумата по ценната книга от лицето, по молба на което е постановено обезсилването, ако това лице не е имало право да иска обезсилване. Отмяна на заповедта за неплащане Чл. 568. Ако производството за обезсилване завърши без решение за обезсилване, заповедта за неплащане се отменя служебно от съда и се съобщава на платеца. Б.) Заповедни ЦК.  Характеризират се с това, че в тях се посочва името на притежателя на субективното право, който има възможност да го прехвърли на друго лице с джиро.  Менителница и запис на заповед са от категорията на презумптивните заповеди и ЦК  дори и да нямат изрична клауза на заповед, се счита, че са издадени под формата на заповед.  Складов запис, товарителен запис, търговска асигнация, търговска застрахователна полица  издават се под изрична клауза на заповед. ТЗ Прехвърляне на ценни книги на заповед Чл. 316. (1) Нареждане, издадено на заповед, което е отправено до търговец за плащане на пари, предаване на ценни книги или други заместими вещи, без в него изпълнението да е поставено в зависимост от насрещно изпълнение, може да се прехвърля чрез джиро. Това важи и за документите за задължения, издадени от търговец на заповед за вещи от посочения вид, без в тях изпълнението да е обусловено от насрещно изпълнение. (2) Чрез джиро могат да се прехвърлят и коносаменти, товарителни записи, складови записи, записи за морски заеми и транспортни застрахователни полици, когато са издадени на заповед.  При заповедните ЦК титулярят на материализираното в книгата субективно право има възможност да посочи това право да се прехвърли в полза на друго лице. Прехвърлянето на правото върху заповедната ЦК се извършва с джиро (индосамент).  Джирото  представлява едностранна, формална, абстрактна правна сделка, която се обективира писмено на гърба на ЦК /виж чл.466 и сл. ТЗ/. Функции на джирото: 1) 2) Прехвърлителна /задължителна/; Легитимационна /задължителна/;

3) Гаранционна /не е задължителна/. Важно!!!: Джирото трябва да се различава от цесията, който е двустранен, каузален, неформален д-р. В.) Поименни ЦК.  От този вид са: поименен чек; поименен коносамент; запис на заповед или менителница, в които има изрично вписана клауза „не на заповед” или друг равнозначен израз /чл.500 ТЗ/. Освобождаване от протест Чл. 500. (1) Издателят, както и всеки джирант или поръчител чрез уговорка "без разноски", "без протест" или друг равнозначен израз, подписан върху менителницата, може да освободи приносителя от извършването на протест поради неприемане или поради неплащане, за да предяви обратните си искове. (2) Уговорката по ал. 1 не освобождава приносителя от задължението да предяви менителницата своевременно и да направи съответните уведомления. Доказването, че тези срокове не са спазени, е в тежест на този, който се позовава на това обстоятелство. (3) Уговорката, написана от издателя, има действие спрямо всички лица, подписали менителницата. Написаната от джирант или поръчител уговорка има действие само за него. Когато въпреки уговорката, написана от издателя,

184

приносителят извърши протест, разноските са в негова тежест, а когато уговорката е написана от джирант или поръчител, за разноските отговарят всички подписали лица.  При поименните ЦК задължително се посочва името на титуляря на субективното право, което е материализирано в ЦК.  Специална уредба на поименните ЦК: чл.179 ТЗ. Книга за акционерите Чл. 179. В дружеството се води книга за акционерите, в която се записват името и адресът на притежателите на поименните акции и се отбелязват видът, номиналната и емисионната стойност, броят и номерата на акциите. Това се отнася и за временните удостоверения.  Прехвърлянето на права по тези ЦК се прави чрез цесия (чл.99 и сл. ЗЗД), не чрез джиро. IV. ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ВЗЕМАНИЯ И ЗАДЪЛЖЕНИЯ Чл. 99. Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Чл. 100. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане. Чл. 101. Трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници. Чл. 102. Трето лице може да замести длъжника само с изрично съгласие на кредитора. Заместеният длъжник се освобождава от отговорност към кредитора. Обезпеченията, дадени от трети лица, се погасяват, ако те не се съгласят тези обезпечения да служат за новия длъжник. Залогът и ипотеката, дадени от първоначалния длъжник, остават в сила. Новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение. 2. Според това, дали съставянето на писмения документ е предпоставка за възникване на субективното право, или то съществува от по-рано, а сега само се удостоверява. А.) Учредителни /конститутивни/.  При тях субективното право възниква със съставянето на ЦК.  Примерно: чек; запис на заповед; менителница. Б.) Легитимационно-разпоредителни.  Субективното право е възникнало преди формалния момент на съставянето на ЦК, но съставянето на ЦК и нейното предявяване са необходима предпоставка за упражняването на субективното право.  Примерно: акции; облигации.

185

VI. Пари.  От икономическа гледна точка парите представляват всеобщ еквивалент и универсална мярка за стойност на всички обекти в гражданският оборот. Те са универсално платежно средство, а също така и средство за инвестиции и спестявания.  Легалното понятие за „пари” се извлича от чл.25 ал.2 ЗБНБ  Парите представляват движими вещи, емитирани от БНБ, санкционирани от държавата като банкноти и монети, които са законно платежно средство и задължително се приемат за плащания в пълната им номинална стойност. Чл. 25. (1) Българската народна банка има изключителното право да пуска в обращение банкноти и монети. (2) Банкнотите и монетите, издадени от банката, са законно платежно средство и задължително се приемат за плащания в пълната им номинална стойност без ограничения. (3) Българската народна банка осигурява печатането на банкноти и сеченето на монети, както и опазването и съхраняването на непуснати в обращение банкноти и монети и опазването и унищожаването на изтеглени от обращение банкноти и монети. (4) Номиналната стойност, съдържанието, формата и дизайнът на банкнотите и монетите, пускани в обращение от банката, се определят от управителния съвет. (5) Преди да пусне в обращение нова банкнота или монета, банката обнародва в "Държавен вестник" и в други средства за масова информация точното й описание. (6) При продажба на банкноти и монети управителният съвет може да определи цена, различна от номиналната стойност.  Уредени са 2 вида движими вещи с характера на пари:  Банкноти;  Монети.  Електронни пари  по смисъла на Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежни системи не притежават качеството на същински пари. По същността си електронните пари представляват безсрочно вземане за стойност, която е обективирана по електронен начин в интегрална схема върху карта или върху паметта на компютър. Това определение се дава в чл.1 ал.3 от Директива 2000/46 на ЕО.  От гражданскоправна гледна точка парите са особен вид движими вещи, чиято стойност на оборота се измерва не със стойността на материала, от който са направени, а с отбелязаната върху тях номинална стойност. Номиналната стойност се определя от броя на паричните единици, отбелязани върху банкнотата/монетата. Парите са от категорията на заместимите вещи. От гледна точка на функционирането им в гражданскоправния оборот като заместими вещи не съществува изискване за престиране на пари от определено качество (изключение е, когато става въпрос за банкноти или монети с номизматична стойност). За парите от зачение е само видът на паричната единица (национална или чужда валута) и количеството.  Поначало повредените банкноти или монети губят качеството си на законно платежно средство; затова има ред за подмяна на увредените или частично увредените банкноти и монети.  По характера си парите са родово определена вещ  т.е. те не погиват /genus non perit – родът не погива/ - пари има винаги!  паричните задължения са такъв вид задължения, че не съществува невъзможност – изпълнението на парични задължения е винаги възможно.  Делими вещи  една банкнота/монета може да се развали на няколко банкноти/монети и сумата да остане същата - 1лв = 2 х 50 ст.  От значение за гражданския оборот е курсовата стойност на парите. При конвертируемост на съответната парична единица курсовата стойност се определя от отношението с определена чуждестранна парична валута. Съгласно чл.12 ал.1 от Валутен закон БНБ котира ежедневно курсовете на чуждестранните валути към българския лев.

186

 В българското законодателство е установен принципът на номинализма, което означава, че съдилищата присъждат парични задължения в такъв размер, който е равен на уговореното, и не слагат процента на инфлация. В този случай решение представлява уговарянето на защитна клауза, според която уговорената сума да се дължи в твърда валута, която не е драстично засегната от инфлацията.  Виж и чл.82,86 ЗЗД. Изключват нуждата съдилищата да...? Чл. 82. Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Чл. 86. При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет.  Принципът на номинализма основно почива на чл.20а от ЗЗД. Изключение от принципа е инсититутът на стопанска непоносимост. Изпълнението – чл.307 ТЗ. Чл. 20а. Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. Договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Стопанска непоносимост Чл. 307. Съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността.  Представляват ли парите ценна книга?  2 възгледа: 1) Парите са вид ценна книга  особеното на която е, че единствено държавата е компетентна да ги издава. 2) Парите не са вид ценна книга /+ проф. Матеева/ ценните книги са по правило частни диспозитивни документи и то такива, които материализират права. Парите, напротив, са единствено и само официални документи – банкноти, които се издават от БНБ в кръга на предоставените й от закона компетенции и се издават от името на българската държава. Другото възражение е, че в днешно време парите вече не материализират права, тъй като е отпаднала съществуващата в миналото възможност с/у парите да се получи определено количество злато при предаване на парите в банката. Т.е. парите материализират само стойност, а не и вземане. VII. Нематериални блага. 1. Понятие.  Под „нематериални блага” се разбират продукти на интелектуалния труд, материализирани в завършено творческо произведение или отличителни знаци, които могат да се използват за задоволяване на определена материална или нематериална /духовна/ потребност на субектите и затова притежават качеството „полезност”. За да станат обекти на гражданските правоотношения, нематериалните блага трябва да бъдат обективирани по такъв начин, че да могат да бъдат възприемани от останалите участници в гражданския оборот извън техните създатели. 2. Видове нематериални блага. А.) Авторски и сродни произведения.  По Закона за авторското право и сродните му права.  От чл.3,4 ЗАвПСП  понятие и видове обекти на авторскоправна защита и изключения. Глава втора. ОБЕКТИ НА АВТОРСКОТО ПРАВО Закриляни обекти Чл. 3. (1) Обект на авторското право е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма, като: 1. литературни произведения, включително произведения на научната и техническата литература, на публицистиката и компютърни програми;

187

2. музикални произведения; 3. сценични произведения - драматични, музикално-драматични, пантомимични, хореографски и други; 4. филми и други аудио-визуални произведения; 5. произведения на изобразителното изкуство, включително произведения на приложното изкуство, дизайна и народните художествени занаяти; 6. произведения на архитектурата; 7. фотографски произведения и произведения, създадени по начин, аналогичен на фотографския; 8. проекти, карти, схеми, планове и други, отнасящи се до архитектурата, териториалното устройство, географията, топографията, музейното дело и която и да е област на науката и техниката; 9. графично оформление на печатно издание; 10. кадастрални карти и държавни топографски карти. (2) Обект на авторското право са също: 1. преводи и преработки на съществуващи произведения и фолклорни творби; 2. аранжименти на музикални произведения и на фолклорни творби; 3. периодични издания, енциклопедии, сборници, антологии, библиографии, бази данни и други подобни, които включват две или повече произведения или материали. (3) Обект на авторското право може да бъде и част от произведение по ал. 1 и 2, както и подготвителните скици, планове и други подобни. Чл. 4. Не са обект на авторското право: 1. нормативни и индивидуални актове на държавни органи за управление, както и официалните им преводи; 2. идеи и концепции; 3. фолклорни творби; 4. новини, факти, сведения и данни.  Сродни права: изпълнения на артисти; бази данни; радио и телевизионни програми. Б.) Патентоспособни изобретения и полезни модели.  По Закона за патентите и регистрацията на полезните модели. Патентоспособни изобретения Чл. 6. (1) Патентоспособни са изобретенията от всички области на техниката, които са нови, имат изобретателска стъпка и са промишлено приложими. (2) Не се считат за изобретения: 1. открития, научни теории и математически методи; 2. резултати от художествено творчество;

188

3. планове, правила и методи за интелектуална дейност, за игри или за делова дейност и компютърни програми; 4. представяне на информация. (3) Алинея 2 се прилага за посочените обекти, доколкото се иска правна закрила за самите тях като такива. (4) Човешкото тяло на различните етапи от неговото образуване и развитие, както и простото откриване на един от неговите елементи, включително последователността или частичната последователност на ген, не може да съставлява патентоспособно изобретение. Елемент, изолиран от човешкото тяло или получен по друг начин чрез технически процес, включително последователност или частична последователност на ген, може да съставлява патентоспособно изобретение, дори ако структурата на този елемент е идентична с тази на естествен елемент. Изключения от патентоспособност Чл. 7. (1) Патенти не се издават за: 1. изобретения, чието търговско използване би нарушило обществения ред и добрите нрави, в т. ч. отнасящи се до: а) методи за клониране на хора; б) методи за изменение на генетичната идентичност на човешки зародиш; в) използване на човешки ембриони за промишлени или търговски цели; г) методи за модифициране на генетичната идентичност на животни, когато има опасност това да им причини страдания, без да има някаква съществена полза от медицинска гледна точка за хора или животни, както и на животни, получени чрез такива методи; 2. методи за лечение на хора или животни чрез терапия или по хирургичен път, както и методи за диагностика, прилагани на хора или животни, като това не се отнася за продукти, по-специално вещества или състави, употребявани при тези методи; 3. сортове растения и породи животни; 4. по същество биологични методи за произвеждане на растения и животни. (2) Нарушението по ал. 1, т. 1 не може да произтича само от факта, че използването на изобретението е забранено от законодателството.  Правната закрила се гарантира чрез издаването на патент. По своята същност патентът удостоверява изключителното право на притежателя на патента в/у способното изобретение. Правна закрила Чл. 73. (1) Правна закрила на полезен модел се предоставя чрез регистрация в Патентното ведомство. Регистрацията има действие по отношение на трети лица от датата на публикацията в официалния бюлетин на Патентното ведомство. (2) Правото на регистрация принадлежи на лицето, което има право на заявяване съгласно чл. 13. (3) Регистрират се полезни модели, които са нови, промишлено приложими и имат изобретателска стъпка. (4) Не се считат за полезни модели обектите по чл. 6, ал. 2 и 4, доколкото се иска правна закрила за самите тях като такива. (5) Не се регистрират като полезни модели биотехнологични изобретения по смисъла на чл. 7а, методи, химични съединения или тяхно използване, както и обектите по чл. 7.

189

В.) Промишлен дизайн.  По Закона за промишления дизайн.  Обект на закрила като нематериално благо е и промишленият дизайн - ново и оригинално творческо решение за външно оформление на изделия, произведени по занаятчийски и промишлен начин. Значението им е съобразено с правилата на промишлената естетика – чл.3 ал.1. Чл. 3. (1) По смисъла на този закон промишлен дизайн, наричан по-нататък "дизайн", е видимият външен вид на продукт или на част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветовото съчетание или комбинация от тях. (2) Продукт по смисъла на ал. 1 е всяко изделие, получено по промишлен или занаятчийски начин, включително части, предназначени за сглобяване в съставно изделие, комплект или композиция от изделия, опаковка, графични символи и печатни шрифтове, с изключение на компютърни програми. Г.) Отличителни знаци.  По Закон за марките и географските означения.  Функция: да индивидуализират участващите в оборота, като позволят предоставените от тях стоки и услуги да бъдат отграничени от други подобни. Освен това те имат и рекламни функции. Отличителни знаци са: марките и географските означения. Марката: Определение Чл. 9. (1) Марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Такива знаци могат да бъдат думи, включително имена на лица, букви, цифри, рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци или всякакви комбинации от такива знаци. (2) Марка е търговска марка, марка за услуги, колективна марка и сертификатна марка. Придобиване на право върху марка Чл. 10. (1) Правото върху марка се придобива чрез регистрация, считано от датата на подаване на заявката. (2) Правото на регистрация принадлежи на първия заявител. (3) Правото върху марка е изключително право.  Изискване към този знак е да може да бъде представен графично. Такива знаци могат да включват имена на лица, букви, цифри, думи, рисунки, фигури, формата на стоката, звукови знаци или комбинирано. Географското означение: Определение Чл. 51. (1) Под географско означение се разбира наименование за произход и географско указание. (2) Наименование за произход е наименованието на страна, район или определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и чието качество или свойства се дължат предимно или изключително на географската среда, включваща природни и човешки фактори. (3) Географско указание е наименованието на страна, район или определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и притежава качество, известност или друга характеристика, които могат да се отдадат на този географски произход. (4) За географски означения се смятат и традиционни наименования, които отговарят на изискванията по ал. 2 и 3.

190

 Идеята е да се изведе на преден план наименованието на района, което служи за означаване на стоката, че тя произхожда оттам и качеството й се дължи на географската среда. 3. Общо за нематериалните блага.  Всички изброени дотук без авторските и сродните им права /патентоспособни изобретения; полезни модели; промишлен дизайн; отличителни знаци/ се означават с родовото понятие „индустриална собственост”.  За да възникнат права върху такива обекти, трябва да се спазят формалните изисквания и обектите да бъдат признати за годни за правна защита с надлежен акт на Патентното ведомство.  Авторските и сродните права + индустриалната собственост = интелектуална собственост.  Уредба: Освен национална защита, България е страна и по редица конвенции, закрилящи интелектуалната собственост:    Парижка конвенция за закрила на индустриалната собственост от 1883 г.; Бернска конвенция за закрилата на литературните и художествените произведения; Стокхолмска конвенция за създаване на световна организация на интелектуалната собственост.

Характер на тези права: абсолютни, срочни, вещни права.  Времетраене на защитата:  Авторските права  Чл. 27. (1) Авторското право се закриля, докато авторът е жив и седемдесет години след неговата смърт. (2) При произведения, създадени от двама и повече автори, срокът по ал. 1 започва да тече след смъртта на последния преживял съавтор.  Патентоспособните изобретения  Чл. 16. Срокът на действие на патента е двадесет години от датата на подаване на заявката.  Марките Чл. 20. (1) Срокът на действие на регистрацията е десет години от датата на подаване на заявката. (2) Регистрацията може да бъде подновявана неограничено за следващи периоди от десет години по реда на чл. 39.  Друга особеност на тези нематериални блага е, че нематериалните блага, от които се произвеждат субективни граждански права, са изрично и законово установени.  Извън тези нематериални блага съществуват и други нематериални обекти на гражданското правоотношение, но не се ползват с такава правна защита. Такива са производственият опит и производствената тайна. Те са твърде близки и подобни, но не са обект на тази защита. Наричат се Know how  система от придобити по емпиричен път знания и умения, които намират приложение в производството, търговията, услугите и обикновено използването им носи допълнителен доход. Know how се предоставя/отстъпва само на база лицензионен договор, уреден в българското законодателство в чл.587-599 ТЗ.  Лицензионният договор е формален. За действителността му се изисква писмена форма, подлежат на вписване в нарочен регистър на Патентното ведомство. Вписването на лицензионния договор има значение за противопоставимостта на правото, което лицензопритежателят черпи от лицензодателя в отношението м/у лицензополучателя и всички останали лица. Няма конститутивно действие. Глава тридесет и пета. ЛИЦЕНЗИОНЕН ДОГОВОР Определение и форма Чл. 587. (1) С договора за лицензия носителят на право върху изобретение, полезен модел, промишлен дизайн, марка, топология на интегрална схема или производствен опит - лицензодател, отстъпва срещу възнаграждение изцяло или отчасти на лицензополучателя ползването му. (2) Лицензионният договор се сключва в писмена форма. Териториален обхват на лицензията Чл. 589. Ако в договора за лицензия не е уговорено друго, се смята, че лицензията е предоставена за ползване на територията на Република България.

191

Вписване на договора Чл. 590. Лицензионният договор се вписва в регистър на Патентното ведомство. Той може да бъде противопоставен на трети лица след вписването. Осигуряване на ползването Чл. 591. Лицензодателят е длъжен да осигури на лицензополучателя спокойно и несмущавано ползване на отстъпените права, както и защита срещу претенции на трети лица. Информация и съдействие Чл. 592. Лицензодателят е длъжен да предостави на лицензополучателя уговорената информация и да окаже съдействие за ползването на предмета на лицензията. Задължение за тайна Чл. 593. Лицензополучателят е длъжен да пази в тайна сведенията за непатентовано изобретение, полезен модел или производствен опит, върху които му е отстъпено право на ползване. Лицензия на марка Чл. 594. (1) При лицензия на марка лицензополучателят е длъжен да осигурява качеството на стоката, което съответства на марката и е станало известно на потребителите преди сключването на договора. (2) Лицензополучателят е длъжен да означава с марка стоката, за която му е предоставена лицензията. Възнаграждение Чл. 595. (1) Когато възнаграждението е уговорено според обема на ползването на предмета на лицензията, лицензополучателят е длъжен да уведомява лицензодателя за този обем на ползването в уговорените срокове. (2) Възнаграждението се дължи за изтекла календарна година, освен ако е уговорено друго. Договор за сублицензия Чл. 596. (1) С договор за сублицензия лицензополучателят на изключителна лицензия може да преотстъпва на друго лице правото да ползва предмета на лицензията. (2) Правото на преотстъпване по ал. 1 може да бъде изключено с лицензионния договор или да се предвиди предоставяне със съгласие на лицензодателя. Съгласието може да бъде отказано само поради важни причини. Права на лицензодателя спрямо получателя на сублицензия Чл. 597. Лицензодателят може да иска от получателя на сублицензията възнаграждението, което той дължи в момента на поканата на своя лицензодател. Прекратяване с предизвестие Чл. 598. (1) Договорът за лицензия без срок се прекратява с писмено предизвестие на една от страните. (2) Ако срокът за предизвестие не е определен с договора, той е шест месеца, но лицензодателят не може да прекрати договора, преди да е изтекла първата година от действието му. Мълчаливо продължаване на договора Чл. 599. Ако след изтичане на срока на договора лицензополучателят продължи да ползва предмета на лицензията със знанието и без противопоставянето на лицензодателя, договорът се смята продължен до установения със закон срок за закрилата му. VIII. Имуществото. 1. Понятие и обща характеристика.  Терминът: В гражданското материално и процесуално право терминът „имущество” се използва с няколко различни значения. 1) Имуществото като вещ, предмет на д-р (за дарение)  чл.225 ал.2 и чл.226 ал.2 ЗЗД. Чл. 225. (1)С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. (2)Дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа - по надлежния начин за прехвърлянето им. Чл. 226. (1) Обещанието за дарение не произвежда действие. (2)Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно.

192

(3)Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни. 2) Имуществото като съвкупност от парично оценими права и задължения на едно лице  чл.133 ЗЗД.

Чл. 133. Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. Имуществото като съвкупност както от вещи, така и от имуществени права  чл. 614 ТЗ. Маса на несъстоятелността Чл. 614. (1) Масата на несъстоятелността обхваща: 3) 1. имуществените права на длъжника към датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност; 2. имуществените права на длъжника, придобити след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. (2) В имуществото на длъжника-едноличен търговец, се включват и една втора част от вещите, правата върху вещи и паричните влогове - съпружеска имуществена общност. (3) В имуществото на неограничено отговорния съдружник се включва и 1/2 част от вещите, правата върху вещи и паричните влогове - съпружеска имуществена общност. (4) Несеквестируемото имущество на длъжника и неограничено отговорния съдружник не се включва в масата на несъстоятелността. (5) В масата на несъстоятелността не се включват средствата по финансовите обезпечения по чл. 22з и чл. 63а, ал. 2 от Закона за подземните богатства. 4) В теорията и практиката  имуществото не е съвкупност от вещи, материални и телесни блага. Имуществото е комплекс от парично оценими права и задължения, които принадлежат на един субект /виж чл.13 ЗН/. Чл. 13. Всяко лице, което е навършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действува разумно, може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание.  Всички правни субекти (ФЛ, ЮЛ, общината, държавата) притежават имущество. Няма правен субект без имущество, както няма и имущество без свой титуляр.  Българското законодателство не допуска отделен гражданскоправен субект да се разпореди с цялото си имущество с незабавен прехвърлителен ефект, докато е жив, и така да остане без имущество. Законът допуска това само с оглед на смъртта. Прехвърлителният ефект ще настъпи само при разкриване на наследството. Субектът може да извършва правни действия на разпореждане само с отделни субективни права, правни задължения или със съвкупности от такива.  Законът допуска разпореждане със съвкупности:  Чл.212,213 ЗЗД  Продажба на наследство;  Чл.15,16 ТЗ  Продажба на търговско предприятие. ЗЗД Чл. 212. Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени. Договорът за продажба на наследство, в което има недвижими имоти, може да бъде противопоставен на трети лица само ако е вписан.

193

Чл. 213. Ако преди продажбата на наследство продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен да върне на купувача полученото. Купувачът е длъжен да върне на продавача това, което последният е платил за задълженията и тежестите на наследството. ТЗ Сделки с предприятие Чл. 15. (1) Предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения може да бъде прехвърлено чрез сделка, извършена писмено с нотариална заверка на подписите. Отчуждителят е длъжен да уведоми кредиторите и длъжниците за извършеното прехвърляне. (2) Когато се прехвърля цялото предприятие на търговско дружество, за прехвърлянето е необходимо решение, взето съгласно чл. 262п. (3) При прехвърляне на предприятие, ако няма друго споразумение с кредиторите, отчуждителят отговаря за задълженията солидарно с правоприемника до размера на получените права. Кредиторите на търсими задължения са длъжни да се обърнат първо към отчуждителя на предприятието. Вписване Чл. 16. (1) Прехвърлянето на предприятие се вписва в търговския регистър едновременно по делото на отчуждителя и на правоприемника. (4) Когато с договора се прехвърля недвижим имот или вещно право върху такъв имот, договорът се вписва и в службата по вписванията.  В гражданското право действа принципът „един субект – едно имущество”  всеки правен субект може да има едно-единствено имущество независимо от разнородността на имуществото. В него могат да се включват всички парично оценими права и задължения – вещни права, облигационни права. Правното основание, на което са включени в имуществото, е без значение. Този принцип не се накърнява от хипотезата, при която в имуществото на едно лице има обособени съвкупности от права и задължения с определено целево предназначение. Такава „фондова” структура на имуществото е характерна най-вече за ЮЛ, при които могат да бъдат образувани определени парични фондови средства, предназначени за определени цели /виж чл.198 ТЗ/.  Действащото законодателство познава и урежда хипотеза, при която в рамките на едно единно имущество на един правен субект има съвкупност от права и задължения, които са подчинени на по-особен правен режим в сравнение с останалата част на имуществото: 1) Приемане на наследство под опис /виж чл.60 и сл. ЗН/  наследникът приема наследство по опис с цел да ограничи своята отговорност за наследствените дългове до размера на актива на наследствената маса. Чл. 65 от ЗН предвижда, че наследникът, който е приел наследството по опис, е длъжен да полага такава грижа, каквато полага за собственото си имущество. Не може да се разпорежда без решение на районен съд, ако междувременно не е погасил задълженията на наследодателя. 2) Обратната хипотеза  иск за отделяне на имуществото на наследодателя от това на наследника по чл.67 ЗН – за да се защитят правата на кредиторите на наследодателя, в случай че наследникът е прахосник, за да не погаси своите дългове с наследеното имущество. Чл. 60. (1) Наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. (2) Наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство. Чл. 61. (1) Приемането на наследството по опис трябва да се заяви писмено пред районния съдия в тримесечен срок, откакто наследникът е узнал, че наследството е открито. Този срок може да бъде продължен от районния съдия до три месеца. Приемането се вписва по реда на чл. 49, ал. 1. (2) Недееспособните, държавата и обществените организации приемат наследството само по опис. Чл. 62. Приемането по опис от един от наследниците ползува останалите, но то не лишава последните от правото да приемат наследството направо или да се откажат от него. Чл. 63. Описът се извършва по реда, предвиден в Гражданския процесуален кодекс.

194

Чл. 64. Наследникът е длъжен да посочи на районния съдия всички известни нему наследствени имоти, за да се впишат в описа, иначе губи изгодите, които са свързани с приемане на наследството по опис. Чл. 65. (1) Наследникът, който е приел наследството по опис, управлява наследствените имущества, като е длъжен да полага грижа, каквато полага към собствените си работи. Той не може да отчуждава недвижимите имущества до пет години от приемането, а движимите - до три години освен с разрешение на районния съдия; в противен случай отговаря за задълженията на наследодателя неограничено. (2) Наследникът дължи на кредиторите и заветниците сметка за управлението. Чл. 66. (1) Когато наследството е прието по опис, всеки кредитор или заветник може да поиска районният съдия да определи реда и начина, по който наследникът ще плаща на кредиторите и заветниците. В случай че това не е направено, наследникът, който е приел наследството по опис, плаща на кредиторите и заветниците по реда, по който те предявяват пред него правата си. (2) Кредиторите, които предявяват правата си, след като активът на наследството е изчерпан, имат обратен иск срещу заветниците. Искът трябва да бъде предявен в срок от три години от последното плащане. Чл. 67. (1) Кредиторите на наследството и заветниците могат в тримесечен срок от приемането му да искат отделяне на имуществото на наследодателя от имуществото на наследника. (2) Това отделяне се извършва за недвижимите имоти чрез вписване в партидите на недвижимите имоти на наследодателя по реда на Закона за кадастъра и имотния регистър, а за движимостите - чрез молба до районния съдия, която се вписва по реда на чл. 49, ал. 1. (3) Кредиторите на наследството и заветниците, които са искали отделянето, се предпочитат пред тия, които не са го поискали. Когато отделянето е поискано от кредиторите и заветниците, предпочитание имат първите. Чл. 68. Заветът на определена вещ се намалява съответно, когато останалото наследствено имущество не е достатъчно за изплащане на наследствените задължения. 2. Състав на имуществото.  В имуществото като обект на гражданското правоотношение се включват само парично оценими права и задължения, но не и лични. Няма значение отрасловата принадлежност на тези права и задължения.  В имуществото се включват не само притезателни, но и потестативни права – правото на делба. Ако едно лице почине, преди да осъществи правото на делба, то преминава към неговия наследник. В състава на имуществото влизат както прехвърлими, така и непрехвърлими права. Разликата е, че непрехвърлимите имуществени права са извадени от състава на секвестируемото имущество.  Секвестируемо имущество – означава съвкупността от имуществени права, които могат да бъдат осребрени (превърнати в парична маса) по реда на принудителното изпълнение по ГПК или ДОПК или по реда на производството по несъстоятелност с цел удовлетворяване на кредиторите до тяхната парична равностойност. Чл.444,445 ГПК – определят състава и обхвата на несеквестируемото имущество, както и основанията за отпадане на несеквестируемостта. Несеквестируеми вещи Чл. 444. Изпълнението не може да бъде насочено върху следните вещи на длъжника - физическо лице: 1. вещи за обикновено употребление на длъжника и на неговото семейство, посочени в списък, приет от Министерския съвет; 2. необходимата храна на длъжника и неговото семейство за един месец, а за земеделските стопани - до нова реколта, или равностойността й в други земеделски произведения, ако няма такава; 3. необходимите горива за отопление, готвене и осветление за три месеца;

195

4. машините, инструментите, пособията и книгите, необходими лично на длъжника, упражняващ свободна професия, или на занаятчия за упражняване на неговото занятие; 5. земите на длъжника - земеделски стопанин: градини и лозя с площ общо до 5 дка или ниви или ливади с площ до 30 дка, и необходимите за воденето на стопанството машини и инвентар, както и торовете, средствата за растителна защита и семето за посев - за една година; 6. необходимите две глави работен добитък, една крава, пет глави дребен добитък, десет пчелни кошера и домашните птици, както и необходимата храна за изхранването им до нова реколта или до пускането на паша; 7. жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него; ако жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, определени с наредба на Министерския съвет, надвишаващата част от него се продава, ако са налице условията по чл. 39, ал. 2 от Закона за собствеността; 8. предвидените в друг закон вещи и вземания като неподлежащи на принудително изпълнение. Отпадане на несеквестируемостта Чл. 445. (1) От забраните по чл. 444 не могат да се ползват длъжниците относно вещи, върху които е учреден залог или ипотека, когато взискател е заложният или ипотекарният кредитор. (2) От забраните по чл. 444, т. 5 и 7 не могат да се ползват: 1. длъжниците по задължения за издръжка, за вреди от непозволено увреждане и от финансови начети; 2. длъжниците за случаи, предвидени със закон. Несеквестируем доход Чл. 446. (1) Ако изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чийто размер е над минималната работна заплата, може да се удържа само: 1. ако осъденото лице получава до 300 лв. месечно - една четвърт част, ако е без деца, и една пета, ако е с деца, които то издържа; 2. ако осъденото лице получава от 300 до 600 лв. месечно - една трета част, ако е без деца, и една четвърт, ако е с деца, които то издържа; 3. ако осъденото лице получава от 600 до 1200 лв. месечно - една втора част, ако е без деца, и една трета, ако е с деца, които то издържа; 4. ако осъденото лице получава над 1200 лв. месечно - горницата над 600 лв., ако е без деца, и горницата над 800 лв., ако е с деца, които то издържа. (2) Месечното трудово възнаграждение по ал. 1 се определя, след като се приспаднат дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски. (3) Ограниченията по ал. 1 не се отнасят до задължения за издръжка. В тези случаи присъдената сума за издръжка се удържа изцяло, а удръжките по ал. 1 за другите задължения на осъдения и за задължения за издръжка за минало време се правят върху остатъка от всичките му доходи. (4) Върху вземания за издръжка не се допуска принудително изпълнение. Върху стипендии се допуска принудително изпълнение само за задължения за издръжка. Недействителност на отказ от закрила Чл. 447. Всеки отказ на длъжника от закрилата по чл. 444 и 446 е недействителен.

196

 Някои автри включват в имуществото и фактически и правни сътояния, доколкото могат да имат парична оценка /владението например/. Според Матеева тези автори смесват понятието „имущество” с понятието „правна сфера”. Понятието „правна сфера” е по-широко. Освен имуществото, то включва и всички лични права и задължения на лицето и фактически и правни състояния.  имуществото ≠ правната сфера!  Когато в имуществото на даден субект стойността на задълженията превишава стойността на правата, той се намира в несъстоятелност. От несъстоятелните правни субекти следва да се отличават неплатежоспособните. Неплатежоспособни са длъжниците, които не могат да изпълняват свои изискуеми и ликвидни парични задължения поради липса в определен момент на налични парични средства. Неплатежоспособният длъжник може да не е несъстоятелен, защото има достатъчно активи в имуществото, но да не разполага в определен период от време със свободни парични средства. Последица от неплатежоспособността е загубване на преимуществото на срока, тъй като вземането става веднага изискуемо въпреки че не е настъпил падежът – чл.71 ЗЗД. Спрямо изпадналите в неплатежоспособност ЮЛ се открива производство за обявяването им в несъстоятелност. Чл. 71. Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.

12 Юридически факти и фактически състави
I. Юридически факти /ЮФ/. 1. Понятие и обща характеристика.  Определение: От Общата теория на правото ЮФ изразява едно или повече правнозначими обстоятелства от обективната действителност, с чието проявление правната норма свързва настъпването на определени правни последици – възникването, изменението, прекратяването на субективни граждански права и задължения.  Терминът: легален.  Чл.77 ал.1 т.2 ЗКИР /Закон за кадастъра и имотния регистър/ Чл. 77. (1) Молбата за вписване е написана на български език и съдържа: 1. името, адреса и другите данни за молителя, посочени в чл. 61, ал. 1; 2. юридическия факт, подлежащ на вписване; .......  Чл.40 т.2 ЗВ /Закон за водите/ Чл. 40. Използването на водите и водните обекти е: 1. общо и индивидуално според това дали титулярите на правото са неограничен брой лица или индивидуално определени лица; 2. с разрешение и без разрешение според това дали законът предвижда издаване на индивидуален административен акт като предпоставка за пораждане на правото на използване, или правото на използване се поражда по силата на друг юридически факт;  Понякога законът използва и „факт с правно значение” /чл.124 ал.4 ГПК/. (4) Може да се предяви иск за установяване истинността или неистинността на един документ. Иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон.  Терминът ЮФ винаги изразява реално съществуващ факт от действителността – човешко действие, човешко бездействие, природно явление, състояние на психиката, състояние на материята, физически или психически процес. Важно е този факт да се поддава на възприемане, т.е. да е обективно установим, за да може да се докаже неговото съществуване, проявление.  Не всеки факт е юридически  за да е такъв, необходимо е действащото законодателство да свързва с неговото проявление настъпването на определени правни последици.

197

 Връзката между ЮФ и правните последици, които законът свързва с неговото проявление, не е причинноследствена. Тази връзка има нормативен характер – предписана е и е закрепена в правна норма.  Правно значение на ЮФ: ЮФ е елемент от механизма, чрез който се осъществява регулативното действие на гражданскоправните норми. Хипотезата на нормите посочва фактите, при чието наличие настъпват последиците от диспозицията.  В случаите, които казваме, че една правна последица настъпва автоматично, нужно е проявление на един ЮФ, но ние казваме, че последицата настъпва автоматично, защото законът не изисква субектът да извърши каквото и да е определено действие. Например: родителските права и задължения, законното представителство между родители и деца. 2. Специфични признаци за гражданскоправните ЮФ: 1) За да бъде един ЮФ факт на гражданското право, той трябва да е уреден в норма на гражданското право. 2) ЮФ на гражданското право нямат характера на властнически актове. Те представляват действия/бездействия на субектите на гражданското право, осъществени в равнопоставени отношения в оборота. В повечето случаи това са волеизявления на частноправни субекти /за сключването на сделка например/ или юридически постъпки /художествени произведения/. 3) Възможно е също така акт на публичноправен орган също да породи гражданскоправни последици. Например: издаването на патент от Патентното ведомство; прогласяването на предварителния договор за окончателен по реда на чл.19 ЗЗД; всички констутативни съдебни решения с вещноправен ефект са ЮФ с гражданскоправни последици; отнемане на средството на престъплението в полза на държавата. Извод: Всички тези ЮФ са факти на съответния публичноправен отрасъл, но покрай другите те произвеждат и гражданскоправни последици. 4) Нужно е нормата на гражданския закон да привързва към проявлението на ЮФ гражданскоправни последици – пораждане, изменение, прекратяване на субективни граждански права и задължения. II. Видове ЮФ. 1. Според съдържанието и юридическата природа: А.) Правни действия/бездействия.  Изразяват се винаги с проявата на волево поведение на гражданскоправните субекти.  От гледна точка на съответствието им с императивните норми правните действия/бездействия от своя страна сa правомерни правни действия и неправомерни правни действия:

Гражданскоправни сделки:  Волеизявления на гражданскоправни субекти, насочени към пораждането, изменението, прекратяването на гражданскоправни субективни права и задължения:


ЗС.

Едностранни  завещание – чл.23 ЗН; упълномощаване – чл.36 ЗЗД; отказ от правото на собственост – чл.100 Двустранни  д-р за продажба – чл.183 и сл. ЗЗД; д-р за замяна – чл.222 и сл. ЗЗД. Многостранни  д-р за гражданско дружество – чл.357 и сл. ЗЗД.

 

198

Юридически постъпки:  Примери: създаване на една нова вещ; преработване на чужда вещ; присъединяване на една вещ към друга; намиране на съкровище; създаване на авторска творба; създаване на патентноспособно произведение. Неправомерни:  Примери: непозволено увреждане – чл.45 и сл. ЗЗД; злоупотреба с право; неизпълнение на договорни задължения – чл.79 и сл. ЗЗД. Морални/неморални:  От гледна точка на морала правните действия могат да бъдат морални и неморални. Това е от значение: виж чл.26 ал.1 ЗЗД (чл.44 ЗЗД – включва и едностранните сделки); чл.42 б. „в” ЗН. Чл. 26. Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Чл. 44. Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Чл. 42. Завещателното разпореждане е нищожно: а) когато е направено в полза на лице, което няма право да получава по завещание; б) когато при съставянето на завещанието не са спазени разпоредбите на чл. 24, съответно чл. 25, ал. 1, и в) когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни. Б.) Юридически събития.  Такива юридически факти, които не съдържат волево поведение или ако съдържат такъв елемент, той е без правно значение. Най-често става дума за природни явления или закономерности. От значение за гражданското право е смъртта на едно физическо лице. От проявлението на този юридически факт настъпват гражданскоправни последици като откриване на наследството на починалия по смисъла на чл.1 ЗН.  Редица природни явления като: земетресение; наводнение и др. Такива юридически събития могат да представляват непреодолима сила – чл.306 ТЗ. При такива събития длъжникът не отговаря съгласно чл.81 ЗЗД. Непреодолима сила Чл. 306. (1) Длъжникът по търговска сделка не отговаря за неизпълнението, причинено от непреодолима сила. Ако длъжникът е бил в забава, той не може да се позовава на непреодолима сила. (2) Непреодолима сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. (3) Длъжникът, който не може да изпълни задължението си поради непреодолима сила, в подходящ срок уведомява писмено другата страна в какво се състои непреодолимата сила и възможните последици от нея за изпълнението на договора. При неуведомяване се дължи обезщетение за настъпилите от това вреди. (4) Докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията и на свързаните с тях насрещни задължения се спира. (5) Ако непреодолимата сила трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора. Това право има и длъжникът. Чл. 81. Длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност.

199

В.) Психически преживявания.  Не всички психически преживявания са с правно значение, а само тези душевни състояния или преживявания, за които гражданскоправните норми са предвидили правни последици.  ТАКИВА СА: 1) Знанието на определени правно значими обстоятелства  законът третира по-благоприятно тези, които не знаят определен факт или обстоятелство с правно значение /виж чл.70 ЗС; чл.78 ал.1 ЗС; чл.135 ал.1,2 ЗЗД – Павлов иск/. Чл. 70. Владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Когато владението е предадено въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, владелецът има правата по чл. 71 и 72. Чл. 78. Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ. Чл. 135. Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността. Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. 2) Намерението /примерно да третира вещта като своя/  води до по-благоприятно положение /чл.68,69 ЗС/. Разликата между владелеца и държателя е именно в намерението – държателят няма намерение да държи вещта като своя. Чл. 68. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Чл. 69. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. 3) Намерението /например да се увреди друг субект/  води до по-неблагоприятно положение /виж чл.135 ал.3 ЗЗД/. Чл.135 (3) Когато действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. 4) Вина чл.45 ал.1 ЗЗД; чл.81 ЗЗД. Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Чл. 81. Длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. 5) Добросъвестност  в хипотезата на преддоговорна отговорност по чл.12 ЗЗД. Чл. 12. При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.  Общо за всички тези примери  тъй като проявлението на тези и други факти от психиката на субекта се доказват много трудно, нашият закон в редица случаи установява оборими презумпции, чрез които размества тежестта на доказване – презюмира наличието на факта, а този, който има изгода от неосъществяването на ЮФ,

200

трябва да я обори /този, който има изгода от ЮФ, се позовава на презумпцията, а другата страна трябва да я обори/ - виж чл.154 ГПК. Чл. 154. (1) Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. (2) Не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закон предположение. Оборване на такива предположения се допуска във всички случаи, освен когато закон забранява това.  Примери за оборими презумпции:  Чл.45 ал.2 ЗЗД  Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.  Чл.135 ал.2 ЗЗД  Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.  Чл.69 ЗС  Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.  Чл.70 ЗС  Добросъвестността се предполага до доказване на противното. 2. Според естеството на техните правни последици: А.) Правопораждащи. Примери:  Д-р за гражданско дружество;  Д-р за дарение;  Учредяване право на строеж. Б.) Правопроменящи. Примери:  Преобразуване на ЮЛ  Пр. чл.12 ЗЮЛНЦ. Преобразуване Чл. 12. (1) Юридическите лица с нестопанска цел могат да се преобразуват в друг вид юридически лица с нестопанска цел, да се вливат, сливат, отделят и разделят. (2) След отделяне или разделяне юридическите лица с нестопанска цел отговарят солидарно за задълженията, възникнали до преобразуването им. (3) Членовете на юридическите лица с нестопанска цел, които са се слели или влели, стават членове на новото юридическо лице с нестопанска цел, а членовете на юридическото лице с нестопанска цел, което се е разделило членове на новообразуваните юридически лица с нестопанска цел, по техен избор. В.) Правопогасяващи. Примери:  Възражение за изтекла погасителна давност  чл.110 и сл. ЗЗД – не се погасява правото в материален смисъл, а само правото на иск (т.е. да се търси осъществяването му по принудителен ред от съда). Г.) Правопрекратяващи. Примери:  Изтичането на преклузивни срокове  Всички срокове, предвидени в чл.31-45 СК за установяване/оспорване на произход. Разликата м/у давностните и преклузивните срокове е, че давностните погасяват правото на иск, но не и материалното субективно право (то остава да се дължи), докато преклузивните погасяват и материалното субективно право. E, има и още разлики, но за тях в лекцията „Срокове”. Д.) Правоотменящи. Примери:  Разваляне на двустранен договор по виновно неизпълнение  упражнява се с едностранно, извънсъдебно изявление по чл.87 ал.1 ЗЗД. Правните последици  отпадане с обратна сила. Чл. 87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.

201

Е.) Правосъхраняващи. Примери:  Съхраняване правата на кредитора  чл.116,117 ЗЗД. Чл. 116. Давността се прекъсва: а) с признаване на вземането от длъжника; б) с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; в) с предприемане на действия за принудително изпълнение. Чл. 117. От прекъсването на давността почва да тече нова давност. Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Ж.) Смесени. Примери:  Д-р за новация  погасява съществуващо правно задължение и създава ново /юридически факти, които комбинират различни последици/. 3. Според продължителността на юридическия факт във времето: А.) С еднократно проявление.  Например смъртта  води до откриване на наследството.  За гражданското право, за разлика от наказателното, е без значение дали е била бавна и мъчителна. Б.) Състояния.  Характеризират се с начален и краен момент. Пример: придобивна давност по чл.79 и сл. СК. 4. Според това, дали е нужно да се направи съдебна преценка, за да настъпят правните последици от ЮФ: А.) Абсолютно определени.  Не е нужна преценка на компетентен съдебен орган. Б.) Относително определени /бланкетни/.  Нужна е преценка от компетентен съдебен или арбитражен орган за обстоятелствата, формиращи съдържанието на ЮФ.  Например: „дълбоко и непоправимо разстройство на брака” по чл.99 СК; „подходящ срок” по чл.87 ал.1 ЗЗД – тук е нужно органът да прецени и определи съдържанието на понятието. 5. Според структурата си : А.) Прости. Не съдържат в себе си други ЮФ – т.е. нямат съставен ЮФ.  Например: саморъчно завещание; изявление за припознаване на извънбрачно дете чл.35-36 СК. Б.) Сложни /фактически състави/.  Включват няколко прости ЮФ, всеки от които има определено правно съдържание, но правните последици на всички взети заедно са по-различни от тези на всеки поотделно.  Например:  Учредяване на ЖСК;  На сдружение по ЗЮЛНЦ;  Нотариално завещание;  Концесионни д-ри.  Възможно е някои от техните елементи да имат различна тежест и значение за настъпването на правните последици  т.е. може да са с неравностойно съдържание при определянето на вида и съдържанието на правните последици от ФС. Такъв е случаят, при който отделен елемент от ФС не предопределя сам по себе си съдържанието на правните последици, а само обуславя тяхното настъпване. Например: 17-годишен си купува някакво возило. Съгласието на родителя /чл.4 ЗЛС/ не предопределя съдържанието на правните последици, а е само юридическо условие за валидното им настъпване.

202

ІІІ. Фактически състави /ФС/.  По характера си ФС е сложен ЮФ, който обхваща отделни ЮФ, всеки от които има някакви правни последици, които обаче не са тъждествени с правните последици на целия ФС. Пример: Д-р покупко-продажба – отправено е предложение, насрещната страна трябва да реши дали да го приеме. Докато няма насрещно волеизявление, няма и завършен фактически състав. Т.е. нужно е: (1) предложение; (2) приемане. IV. Видове ФС. 1. В зависимост от отрасловата принадлежност на отделните единични, прости ЮФ, включени в състава на ЮФ: А.) Хомогенни.  Еднородни по състав  съдържат два или повече ЮФ с еднаква отраслова принадлежност.  При хетерогенните гражданскоправни фактически състави поне единият от елементите трябва да е гражданскоправен юридически факт и поне единият да е от друг отрасъл.  Характерно е, че от проявлението на целия ФС се пораждат последици с частноправен характер  възникване на нов правен субект/пораждане/изменяне/прекратяване на права и т.н.  Редом с частноправните последици могат да възникнат и последици за други отрасли. Например: от фактическия състав на придобиване на недвижим имот освен вещноправни последици възникват и данъчноправни задължения; административноправна последица (ако имотът, който е купен, е под закрила на режим за културен паметник).  В някои случаи негражданскоправен елемент може да предопредели вида и съдържанието на правните последици на целия фактически състав. Например: предоставяне на концесия. Гражданскоправните последици зависят от административноправен елемент, а именно от решението на компетентния орган. Това ще определи съдържанието на гражданскоправния елемент – договор за концесия. Например:  Сключване на договор;  Сключване на сделка от непълнолетни лица. Б.) Хетерогенни.  Смесени по състав  два или повече прости ЮФ с различна отраслова принадлежност. Например:  Учредяване на ЮЛ по нормативно-контролната система  (1) Гражданскоправен елемент – подписването на учредителния договор; (2) Охранителен елемент – регистрацията /вписването/.  Сключване на д-р за покупко-продажба на недвижим имот  (1) Гражданскоправен елемент – изявленията на страните; (2) Чл.18 ЗЗД – нотариална форма /чл.578-586 ГПК/.  Учредяване на ипотека върху недвижим имот, собственост на встъпил в брак непълнолетен  нотариален акт + разрешение на районния съд /чл.12 ал.3 СК/.  Учредяване на търговска банка  (1) Гражданскоправен елемент – подписване устава на АД; (2) Административен елемент (облагодетелстващ административен акт) – разрешение от шефа на „Банков надзор”-БНБ; (3) Охранителен елемент – вписване в Търговския регистър. 2. Според това, как се осъществяват във времето отделните елементи на ФС – едновременно или установена от закона последователност във времето: А.) Симултанни.  Всички елементи се осъществяват едновременно. Например: чл.7 СК. Чл. 7. Бракът се сключва по взаимно съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданското състояние. Б.) Сукцесивни.  Отделните елементи от фактическия състав не се осъществяват едновременно, а в предписана от закона последователност. Например:  Учредяване на ЮЛ по Гл.ІІІ ЗЮЛНЦ  (1) Устав по чл.20 ЗЮЛНЦ; (2) Вписване в съдебния регистър; (3) В срок от 2 месеца от възникването вписване на ЮЛНЦ в нарочен Централен регистър при Министерството на правосъдието /виж чл.2 ал.3; чл.45 ЗЮЛНЦ/.  Тук последователността (1)-(2)-(3) е нормативно установена.

203

3. Според отсъствието на взаимна обусловеност на отделните елементи: А.) Статични.  Не съществува взаимнообслужваща връзка между отделните прости юридически факти в състава на фактическия състав.  По правило статичните са симултанни. Б.) Динамични.  Има няколко верижно свързани като последователност юридически факти, които трябва да се осъществят в нормативно предписана поредност. Упражняването на правата по предходния ЮФ представлява правопораждащ ЮФ за следващия. Например:  Всички производства са по дефиниция сложни, смесени, динамични ФС.  Брак на непълнолетен  чл.12 СК.  Осиновяване  чл.59,60 СК.  Производство по съдебна делба във вещното право.

13 Придобиване и изгубване на субективни права и задължения. Правоприемство. Видове. Правно значение
I. Същност на придобиването и изгубването на граждански субективни права и задължения.  Гражданскоправни субективни права и задължения се придобиват и изгубват в резултат на проявата на ЮФ с правно значение /с пораждащо, изменящо, прекратяващо правно действие/.  Гражданскоправните последици обаче могат да възникнат от най-разнообразни юридически факти, които могат да са юридически факти на други отрасли – гражданскоправните последици от административен акт, от конститутивно съдебно решение, постановяване на съдия-изпълнител за възлагане на вещ. Вещни права – от конститутивно съдебно решение по чл.19, ал.3 ЗЗД. Например административен акт с вещноправно действие по чл.16 ЗГ – учредяване на право на ползване и на сервитути вън от гори и земи от горския фонд, частна собственост на българската държава, се извършват по решение на МС, взето по предложение на министъра на земеделието и горите. Друг пример: за възникване на гражданскоправни последици от административен акт – по Закон за водите; Закон за енергетиката; Закон за собствеността и ползването на земеделските земи.  ЮФ/ФС, от чието проявление се пораждат субективни права за определен правен субект, се означават от теорията като придобивни основания или придобивни способи.  За една част е необходимо те да бъдат изрично предвидени в правна норма /виж чл.77 и 99 ЗС/. Чл. 77. Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Чл.99. Правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него.  За друга част е необходимо способът да е допустим (да не противоречи на императивни правни норми и добрите нрави), дори и да не е изрично предвиден в правна норма/виж чл.9 ЗЗД/. Чл. 9. Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.  Някъде в литературата се среща, че субективните права възникват по силата на закон /ex lege/. Например: родителските права по чл.68 и сл. СК и правото на издръжка по чл.79 и сл. СК. При тези случаи правото пак възниква по силата на правна норма, но не от волеизявлението на правния субект. II. Видове способи за придобиване и изгубване на права.  В зависимост от това, дали приобретателят извлича придобиваното субективно право от патримониума на праводателя, или пък то не е притежавано от друго лице, от чийто патримониум да се извлече: 1. Първични /оригинерни/.  При първичните придобивни способи няма изскване друго лице да е притежавало придобиваното субективно право преди това. По тази причина субективното право се придобива без каквито и да е било тежести или обезпечения върху вещта.  Оригинерният начин на придобиване прекъсва веригата от правоприемства, ако такава е съществувала до момента, в който се осъществи ФС на първичния придобивен способ.

204

 Примери:  чл.79 и сл. ЗС  Придобивна давност;  чл.92 ЗС  Придобиване чрез приращение;  Наноси от река;  чл.91 ЗС  Придобиване на намерени вещи и съкровища;  Чл.71 ЗС;  Чл.78 ал.1 ЗС  Придобиване на движима вещ чрез добросъвестно владение – с изключение тези, за чиито сделки на разпореждане законът предписва форма (нотариална или нотариална заверка на подписите – МПС, кораби). Чл. 71. Добросъвестният владелец се ползува от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й. 1. ПРИДОБИВАНЕ НА ДВИЖИМА ВЕЩ ЧРЕЗ ДОБРОСЪВЕСТНО ВЛАДЕНИЕ Чл. 78. (1) Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ. (2) Собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие. 2. ПРИДОБИВАНЕ ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ ПО ДАВНОСТ Чл. 79. Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Чл. 80. Движима вещ се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност. Чл. 81. С изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва. Чл. 82. Владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. Чл. 83. Който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Чл. 84. Относно придобивната давност, освен горните правила, се прилагат съответно и чл. 113, 115, 116, 117 и 120 от Закона за задълженията и договорите. Чл. 85. Разпоредбите за придобиване право на собственост върху недвижим имот по давност важат за придобиване по давност и на други вещни права върху такъв имот. Чл. 86. Не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост. Чл. 91. Заровените в земята, зазиданите или скрити по друг начин вещи, собственикът на които не може да бъде открит, стават собственост на държавата. Лицето, което ги е намерило, има право на възнаграждение в размер на 25% от стойността. Чл. 92. Собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Чл. 93. Добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й. 2. Производни /деривативни/.  Напротив, фактическият състав при производните придобивни способи включва задължително наличието на едно субективно право в патримониума на един праводател, от чието имущество придобиваното субективно право се извежда и преминава в патримониума на правоприемника. При тази хипотеза говорим за сукцесия /правоприемство/.  Най-често, но не винаги, придобиваните при производните придобивни способи субективни права са идентични по вид и съдържание с това субективно право, което се е намирало в патримониума на праводателя (така е винаги

205

при наследяване по закон, както и при други видове универсално правоприемство). Възможно е обаче придобиваното от правоприемника субективно право да е по-тясно по обем и съдържание, оттук и по вид в сравнение с това, което притежава праводателят. Тогава у праводателя ще останат остатъчни правомощия от притежаваното от него право (например: собственик учредява някакво ограничено вещно право на правоприемника). Това е конститутивна сукцесия. III. Видове правоприемство. 1. В зависимост от това, дали върху приобретателя субективното право преминава във вид и съдържание, в каквито е съществувало и в патримониума на праводателя, или пък праводателят извежда отделни правомощия, които се обособяват като самостоятелно ограничено вещно право: А.) Прехвърлително правоприемство /транслативна сукцесия/.  Тук правото преминава в същия вид и обем, в който е съществувало в патримониума на праводателя, като това право се губи за последния.  Примери:  Продажба  по чл. 183 и сл. ЗЗД и чл.318 и сл. ТЗ;  Дарение  чл.225 и сл. ЗЗД;  Замяна  чл.222 и сл. ЗЗД;  Д-р за прехвърляне на имот със задължение за издръжка и гледане;  Цесия;  Даване вместо изпълнение;  Д-р за изработка  чл.258 и сл.ЗЗД;  Общи, универсални завещателни разпореждания. Б.) Правоучредително правоприемство /констутативна сукцесия/.  Тук, обратно, праводателят, на базата на едно притежавано от него субективно право, учредява /извежда/ от него едно ограничено право, като запазва тези правомощия, които не е прехвърлил.  Примери: ограничени вещни права:  Ползване;  Строеж;  Сервитути;  Залог;  Ипотека;  Надстрояване/подстрояване.  Общи правила и за двата вида сукцесия (А. и Б.): 1) Никой не може да прехвърли повече права, отколкото има  Ако продавачът не е собственик, то и купувачът не може да стане собственик, вместо това купувачът ще претърпи евикция (виж чл. 187,188 и сл. ЗЗД). 2) С отпадане на правата на праводателя отпадат и правата на правоприемника  Ако прехвърлителният договор е унищожен или развален с обратна сила или съдебното решение с конститутивно действие бъде обезсилено по реда на ГПК, приобретателят ще следва да върне придобитото по сделката съгласно чл.55, ал.1 ЗЗД.  Тези два принципа обаче не важат за първичните придобивни способи, тъй като при тях субективното право не се извлича от патримониума на друг субект.  Стриктното прилагане на тези два принципа обаче може да наруши сигурността на гражданскоправния оборот /приобретателят никога няма да е сигурен, че праводателят не е в някоя от горните хипотези/ и затова се допускат известни корективи с изрична законова разпоредба: 1) Когато купувачът придобива по възмезден начин владение върху движима вещ или ценна книга на приносител на правно основание, но без да знае, че продавачът не е собственик, този купувач става собственик на основание специалния първичен придобивен способ по чл.78 ал.1 ЗС. Този принцип не се прилага само по отношение на движими вещи, чието прехвърляне се осъществява с нотариален акт или в писмена форма с нотариална заверка на подписите. В случай че движимата вещ е била открадната или изгубена, законът позволява на собственика на вещта да я ревандикира от добросъвестния купувач в 3-годишен срок от кражбата или изгубването. В случаи по чл.78 ал.2 изр.2 ЗС  пазим касовата бележка и блокираме ревандикацията. Чл. 78. (1) Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ.

206

(2) Собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие. 2) В случаите, при които исковата молба за разкриване на привидност на прехвърлителната сделка/за развалянето й подлежи на вписване в Имотния регистър, третото лице – приобретател на имота, става собственик, ако е вписано придобиването на вещта, преди вписването на исковата молба за унищожаване/разваляне на сделката (чл.17, ал.2 ЗЗД; чл.88, ал.2 ЗЗД; чл. 135 ЗЗД; чл.114 ЗС). Чл. 17. Ако страните прикрият сключеното между тях съглашение с едно привидно съглашение, прилагат се правилата относно прикритото, ако са налице изискванията за неговата действителност. Правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността. Това правило се прилага и спрямо кредиторите на приобретателя по привидното съглашение, които са наложили запор или възбрана върху предмета, до който то се отнася. Чл. 88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора. Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба. Чл. 135. Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността. Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Когато действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Кредиторите, в чиято полза е обявена недействителността, се удовлетворяват от сумата, получена от публичната продан преди третото лице, тогава когато то участвува в разпределението с вземане, произтичащо от обявяване на недействителността. Чл. 114. Трябва да бъдат вписани: а).) исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112. Когато вписването на исковата молба е предвидено с изрична разпоредба на закона, те произвеждат спрямо трети лица действието, посочено в същата разпоредба. При липса на такава разпоредба вписването има значение само за да даде гласност на съдебния спор относно имоти; б) исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот. Придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Държавата или общината за вземанията си срещу праводателя, станали изискуеми до деня на прехвърлянето или учредяването на вещното право, може да обърне взискането си към имота, в чийто ръце и да се намира той, и

207

в) исковите молби за постановяване на други решения по чл. 112, буква "з". Придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. На молбите по предходните букви не се дава ход в съдилищата, докато не бъдат вписани. 2. В зависимост от това, дали приобретателят придобива конкретно субективно право, или една неиндивидуализирана съвкупност от права и задължения: А.) Частно /сингуларно/.  Тук се прехвърлят едно или повече конкретно определени с характерните си особености субективни права. Б.) Общо /универсално/.  Тук пък се прехвърля един комплекс от прехвърлими права и задължения, притежавани от едно лице, без да са конкретизирани с индивидуалните си белези.  При това правоприемство всички права и задължения, включени в комплекса, преминават едновременно в патримониума на правоприемника.  Например:      Наследяване по закон  чл.5-10 ЗН; Наледяване въз основа на общо завещателно разпореждане  чл.16 ал.1 ЗН; При преобразуване на ЮЛ /вливане или сливане/; Продажба на наследство  чл.212-213 ЗЗД; Преобразуване на ЮЛ от една правно-организационна форма в друга. ЗН Глава втора. НАСЛЕДСТВО ПО ЗАКОН Чл. 5. (1) Децата на починалия наследяват по равни части. (2) Като деца на наследодателя се смятат и осиновените от него. (3) При осиновяване по чл. 62 от Семейния кодекс осиновените и техните низходящи не наследяват роднините на осиновителя. Чл. 6. Когато починалият не е оставил деца или други низходящи, наследяват по равно родителите или оня от тях, който е жив. Чл. 7. Ако починалият е оставил само възходящи от втора или по-горна степен, наследяват по равно най-близките от тях по степен. Чл. 8. (1) Когато починалият е оставил само братя и сестри, те наследяват по равни части. (2) Когато починалият е оставил само братя и сестри заедно с възходящи във втора или по-горна степен, първите получават две трети от наследството, а възходящите - една трета. (3) В случаите на предходните алинеи еднокръвни и едноутробни братя и сестри получават половината от това, което получават родните братя и сестри. (4) Когато починалият не е оставил възходящи от втора и по-горна степен, братя и сестри или техни низходящи, наследяват роднините по съребрена линия до шеста степен включително. По-близкият по степен и низходящият на по-близък по степен изключват по-далечния по степен.

208

Чл. 9. (1) Съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете. (2) Когато съпругът наследява заедно с възходящи или с братя и сестри, или с техни низходящи, той получава половината от наследството, ако то се е открило преди навършването на десет години от сключването на брака, а в противен случай получава 2/3 от наследството. А когато съпругът наследява заедно с възходящи и с братя и сестри или с техни низходящи, той получава една трета от наследството в първия случай и половината във втория. (3) Ако няма други наследници по предходната алинея, съпругът получава цялото наследство. Чл. 9а. Когато към открито наследство се възстановява собственост върху имоти, одържавени или включени в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, наследниците на последващ съпруг не наследяват, ако той е починал преди възстановяване на собствеността и от брака му с наследодателя няма родени или осиновени деца. Чл. 10. (1) Низходящите на наследодателя, които са починали преди него или са недостойни, се заместват в наследяването по закон от своите низходящи без ограничение на степените. (2) Починалите преди наследодателя или недостойни негови братя и сестри се заместват само от своите деца или внуци. (3) Наследяването в тези случаи става по коляно. (4) Заместването се допуска и в полза на лице, което се е отказало от наследството на възходящия, когото замества, или което е недостойно да наследи същия. Чл. 10а. Когато няколко лица са починали и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях, се счита, че по-възрастният е починал преди по-младия. Чл. 11. Когато няма лица, които могат да наследяват съгласно предходните членове, или когато всички наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата, с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират. Чл. 12. (1) Наследниците, които са живели заедно с наследодателя и са се грижили за него, получават в наследство обикновената покъщнина, а ако се занимават със земеделие и не са съответно възнаградени по друг начин - и земеделския инвентар на наследодателя. (2) Сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако те не са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза; увеличението може да се даде в имот или в пари. Чл. 16. (1) Завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя, се наричат общи и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени. ЗЗД Чл. 212. Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени. Договорът за продажба на наследство, в което има недвижими имоти, може да бъде противопоставен на трети лица само ако е вписан. Чл. 213. Ако преди продажбата на наследство продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен да върне на купувача полученото. Купувачът е длъжен да върне на продавача това, което последният е платил за задълженията и тежестите на наследството.

209

IV. Правоприемво в задълженията.  Нашият граждански правопорядък допуска правоприемство и в задълженията при универсалното правоприемство  всички задължения преминават заедно с всички права върху съвкупността в патримониума на правоприемника.  Виж чл.60 ЗН. Чл. 60. (1) Наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. (2) Наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство. 2 извода: 1) Законът допуска правоприемство в задълженията при наследяване по закон и общи завещателни разпореждания. 2) Но предвижда съразмерност, а не солидарност.  При приемство в задълженията се поставя специфичен проблем за интереса на кредитора при смяна на личността на длъжника. Съществуват особени правила за защита на кредитора: 1) Встъпване в дълг /виж чл.101 ЗЗД/  правоприемникът се задължава заедно с настоящия длъжник и двамата отговарят солидарно. 2) Заместване на дълг /виж чл. 102 ЗЗД/  на мястото на досегашния длъжник встъпва нов, но досегашният трябва да се освободи със съгласието на кредиторите. Чл. 101. Трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници. Чл. 102. Трето лице може да замести длъжника само с изрично съгласие на кредитора. Заместеният длъжник се освобождава от отговорност към кредитора. Обезпеченията, дадени от трети лица, се погасяват, ако те не се съгласят тези обезпечения да служат за новия длъжник. Залогът и ипотеката, дадени от първоначалния длъжник, остават в сила. Новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение.

14 Сделки
I. Понятие. Правна уредба. Исторически и сравнително-правни бележки.  Определение: правна сделка представлява правомерен юридически факт на частното право, който има за свой съществен елемент едно или повече взаимосвързани волеизявления на субекти на частното право, насочени към пораждане, изменение, прекратяване на частноправните последици, определени в тези волеизявления.  Понятието „правна сделка” е теоретична абстракция, която обема в себе си съществените правни белези на юридическия факт. Правна сделка не е само институт на гражданското право. Има приложение във всички отрасли на частното право като: търговско право; международно частно право и т.н.  Действащото у нас законодателство не съдържа легална дефиниция за понятието „правна сделка”. „Правна сделка” като понятие е заемка от немския правопорядък /lex Geshäft/.  Абстракцията „правна сделка” е била непозната за системата на римското частно право, затова в нейната понятийна система има само правна връзка, но не и абстракция.

210

 Първата крачка към обособяване на термина е направена от естественоправната школа. Тя въвежда волеви акт, от който по-нататък се развива правен акт.  Следващата крачка е направена в Пруския земски кодекс, където за първи път се урежда същественият елемент на всяка сделка – волеизявлението. Решаващ принос в края на 18. и началото на 19. век имат германските пандектисти.  За първи път обща правна регламентация на сделката се дава в ГК на Саксония, докато в Германския ГК от 1896 год. се съдържа най-разгърната регламентация.  Френският ГК от 1804 год. не е съдържал регламентация на правната сделка, защото е съставен по институционалната система, т.е. нямал е Обща част. По-късно френската правна мисъл се ориентира към абстракцията юридически акт = правна сделка.  В българското право се прави разлика между юридически акт и правна сделка, като „юридически акт” е по-общо от „правна сделка”. Понятието „правна сделка” като научна абстракция е непозната в англо-саксонската система. Те нямат общо понятие, но на практика имат писани правила и с правни норми уреждат отделните видове.  У нас:  ЗЗД от 1892 г.  не съдържа общи правила за гражданскоправните сделки, а само за договорите, защото е рецепция на романската традиция /ФГК/.  Сегашният ЗЗД  урежда по-пълно договорите като като най-разпространена форма на правните сделки. Той обаче не оставя без уредба и едностранните сделки, като чрез механизма на препращането чрез разпоредбата на чл.44 ЗЗД разпространява правилата, важащи за договорите и върху едностранните волеизявления. Колкото до многостранните сделки, те са твърде оскъдно уредени в чл.357-364 ЗЗД – дружеството.  Извод: незадоволителна уредба.  Съществените признаци на правната сделка: Извличаме правните белези чрез систематичното тълкуване на чл.8 ал.1 ЗЗД във връзка с чл. 44 ЗЗД и чл.13,14 ЗЗД – относно правилата за договорите и едностранните сделки. Оттук може да се направи изводът, че договорът представлява съвпадение по съдържание на волеизявленията на две или повече лица с цел пораждане, изменение или прекратяване на граждански права и задължения /т.е. „съглашението” от чл.8 ЗЗД е съвпадение по съдържание на волеизявленията на страните/.  Така от определенията за договори по чл.8 ЗЗД и едностранни правни сделки от чл.44 ЗЗД могат да се формират няколко съществени правни белега на сделките: 1) Сделката представлява правомерен ЮФ, тъй като законодателят изрично допуска сключване на сделки, урежда реда и начина за сключване на сделки и тяхното съдържание. 2) По естеството си този юридически факт е волеизявление на гражданскоправния субект /едно или повече/. Когато волеизявленията са две или повече, те трябва да са взаимно свързани – едното да се прави с оглед на другото волеизявление, в съдържанието им да няма правно-логически противоречия. За да се считат взаимосвързани, волеизявленията трябва да се покриват по смисъл и да не си противоречат правно-логически /не купувачът да каже „продавам”/. Поначало не е необходимо тези волеизявления да съвпадат по съдържание. При многостранните договори обаче, когато волеизявленията са насочени към постигане на една обща цел, те съвпадат по съдържание и са насочени към постигане на една обща цел. Тези волеизявления не са насрещни /д-р за гражданско дружество/. Чл. 8. Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях. Лицата се ползуват от правата си, за да задоволяват своите интереси. Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото. Чл. 44. Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. ІІ. Волеизявлението.  Като ЮФ волеизявлението представлява съзнателно осъществен волеви акт от субект на гражданското право, с който той изразява своето желание за настъпването на определени правни последици.  Волеизявлението предпоставя наличието на правно валидна воля. Затова за валидността на сделката се изисква преди всичко субектът да е дееспособен.  Като външен обективизиращ акт волеизявлението се предшества от психически преживявания, които довеждат до формиране на волево поведение у субекта, за да се реализират определени правни последици. Тези психически преживявания и мотивационният процес са правно ирелевантни. Мотивът в гражданското право има правно

211

значение само в изрично посочените от закона случаи. Те са два и са свързани с безвъзмездни разпореждания – чл.226 ал.3 ЗЗД и чл.42 б. „в” ЗН. Чл. 226 ал.3 Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни. Чл. 42. Завещателното разпореждане е нищожно: в) когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни.  В останалите случаи мотивът за извършване на волеизявленията е без правно значение.  Поначало нямат значение психическите преживявания на лицето, докато те не бъдат външно обективирани, така че да се възприемат от друго лице.  Волеизявлението може да бъде направено по 2 начина: 1) Изрично  чрез думи, изрази, жестове. 2) Конклудентни действия  представляват действия, които несъмнено показват желание да настъпят определени правни последици /виж чл.48,49 ЗН/. Те са приложими само към неформални сделки. Чл. 48. Наследството се придобива с приемането му. Приемането произвежда действие от откриването на наследството. Чл. 49. (1) Приемането може да стане с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството; в този случай приемането се вписва в особена за това книга. (2) Приемане има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. В последния случай наследникът губи правото на наследствен дял от укритото имущество.  Конклудентни действия ≠ мълчанието: Мълчанието е съгласие само в изрично посочените от закона случаи, иначе е липса на воля. Това обаче не важи в търговското право при взаимоотношения между трайни партньори – т.е. при тях мълчанието е съгласие /виж чл. 292 ТЗ/. Мълчание, равнозначно на приемане Чл. 292. (1) Предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. (2) При отхвърляне на предложението по ал. 1 търговецът е длъжен да пази изпратеното му за сметка на предложителя, освен ако не е обезпечен за разноските или ако пазенето му причинява неудобства, по-големи от обичайните.  Още за волеизявлението:  Характерно за волеизявленията е, че те се правят от лица, които не са носители на властнически правомощия. Т.е. сключвайки сделката, субектите действат като равнопоставени. Властнически волеизявления /от типа на административни актове с вещноправни последици, нотариални удостоверения, съдебни актове/ никога не могат да се определят като сделки макар че от тях възникват гражданскоправни последици. За да са гражданскоправни, волеизявленията винаги са насочени към пораждане, изменение, прекратяване на последици с частноправен характер. Не е изключено обаче, освен гражданскоправните последици, да настъпят и други наред с тях /напр: от покупка на кола възникват и данъчни последици/.  Гражданскоправните сделки винаги определят съдържанието на гражданскоправните последици, към които са насочени. ІІІ. Разграничение на сделката от други подобни. 1. Сделка/договор.  Сделката е родово понятие, а договорите се явяват вид сделка /двустранна/.  Едностранни/многостранни сделки.  Двустранни договори.

212

2. Сделки/юридически постъпки.  Общото между двете е, че и двете са все правомерни правни действия на субектите на гражданското право и че и двете са ЮФ на гражданското право, които пораждат правни последици.  Разликата е, че юридическите постъпки не съдържат волеизявление, насочено към пораждане, изменение, прекратяване на тези правни последици, които законът обвързва към тези юридически постъпки. При юридическите постъпки тези правни последици настъпват по силата на изрична правна норма, без оглед на това дали субектът съзнава или цели настъпването на последиците, т.е. независимо от волята му. За разлика от положението при сделките, субектът, който извършва юридически постъпки, не предопределя вида и съдържанието на правните последици – те се определят от закона. Например: различни творчески постъпки създаване на авторска творба; изработването на една нова вещ. Поради тази причина, при юридическите постъпки законът не изисква субектът да е дееспособен, за разлика от сделките, при които това е абсолютно задължително /виж чл.27,28 ЗЗД/. Чл. 27. Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване изискванията, установени за тях, както и договорите, сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда. Чл. 28. Грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени качества на същия. Грешка в лицето е основание за унищожение, когато договорът е сключен с оглед на личността. Грешка, която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение, а подлежи на поправяне. Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожения договор освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката.  Уредба на юридическите постъпки: липсват общи правила поради липса на ГК и затова те са регламентирани в различни закони:  Чл.60-62 ЗЗД  водене на чужда работа без пълномощие;  ЗС  преработване и изработване на вещи;  ЗАвПСП;  ЗПРПМ;  Чл.8-43  За неуредените в специални закони случаи законът допуска да се прилагат правилата за договорите. 3. Сделки/юридически факти на публичното право.  Гражданскоправните сделки се различават от юридическите факти на публичното право, които съдържат волеизявление на субект на публичното право с властнически компетенции и пораждат гражданскоправни последици, но по същността си не представляват гражданскоправни сделки.  За разлика от сделките тези актове представляват акт на компетентен държавен орган и по същество са властнически актове, издавани в упражняване на публичноправни функции.  Сделките, от своя страна, се сключват само между равнопоставени субекти, като никоя от страните няма властнически правомощия.  Пример:  Индивидуални административни актове с гражданскоправни последици  напр. решение на поземлената комисия по чл.5 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Чл. 5. (1) Собствениците на земеделски земи, възстановени по реда на този закон, се освобождават от държавни, държавни нотариални такси и местни данъци и такси при сключване на договори за аренда, на договори за наем със срок повече от 1 година доброволни делби и разпоредителни сделки със земеделски земи за срок 5 години. (2) Не се дължи държавна такса за вписване на решения на общинската служба по земеделие със сила на констативен нотариален акт за собственост. (3) Нотариалната такса за заверяване на подписите на страните по договори за аренда и договори за наем със срок повече от една година на земеделски земи се определя независимо от материалния интерес.  Съдебни решения по уважени конститутивни искове по чл.19 ал.3 ЗЗД и чл.33 ал.2 ЗС. Чл. 19 (3) Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила. Чл.33 (2) Ако съсобственикът не плати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизането на решението в сила, това решение се счита обезсилено по право.

213



Постановление на съдия-изпълнител по чл.496 ГПК. Постановление за възлагане Чл. 496. (1) Когато лицето, обявено за купувач по реда на чл. 492 - 494, внесе в срок дължимата сума, съдебният изпълнител му възлага имота с постановление. (2) От деня на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Правата, които трети лица са придобили върху имота, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на взискателите. (3) Ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на продажбата може да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 490 и при невнасяне на цената. В последния случай купувачът може да отклони уважаването на иска, ако внесе дължимата сума заедно с лихвите, начислени от деня на обявяването му за купувач. 4. Гражданскоправни сделки/търговски сделки.  В правните системи, основани на дуализма, понятието „гражданскоправна сделка” задължително се отграничава от понятието „търговска сделка”, което е легално и се извлича от чл.286 ал.1,2 ТЗ ! Чл. 286. (1) Търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие. (2) Търговски са и сделките по чл. 1, ал. 1 независимо от качеството на лицата, които ги извършват. (3) При съмнение се смята, че извършената от търговеца сделка е свързана с неговото занятие. Чл. 1. (1) Търговец по смисъла на този закон е всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някоя от следните сделки: 1. покупка на стоки или други вещи с цел да ги препродаде в първоначален, преработен или обработен вид; 2. продажба на стоки от собствено производство; 3. покупка на ценни книги с цел да ги продаде; 4. търговско представителство и посредничество; 5. комисионни, спедиционни и превозни сделки; 6. застрахователни сделки; 7. банкови и валутни сделки; 8. менителници, записи на заповед и чекове; 9. складови сделки; 10. лицензионни сделки; 11. стоков контрол; 12. сделки с интелектуална собственост; 13. хотелиерски, туристически, рекламни, информационни, програмни, импресарски или други услуги; 14. покупка, строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба; 15. лизинг.

214

(2) Търговци са: 1. търговските дружества; 2. кооперациите с изключение на жилищностроителните кооперации. (3) За търговец се смята и всяко лице, образувало предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин даже ако дейността му не е посочена в ал. 1. Лица, които не са търговци Чл. 2. Не се смятат за търговци: 1. физическите лица, занимаващи се със селскостопанска дейност; 2. занаятчиите, лицата, извършващи услуги с личен труд или упражняващи свободна професия, освен ако тяхната дейност може да се определи като предприятие по смисъла на чл. 1, ал. 3; 3. лицата, извършващи хотелиерски услуги чрез предоставяне на стаи в обитаваните от тях жилища.  Два нормативни критерия за това, коя сделка е търговска: 1) Формален (обективен)  чл.286 ал.2 във връз. чл.1 ал.1 ТЗ  който и да е сключил сделка, изброена в чл.1 ал.1 ТЗ, сделката се счита търговска. Това е категорията на абсолютна търговска сделка. При тях сделката е търговско независима от субективния състав по нея. Характерно е, че са numerus clausus. Сключването на такава сделка придава на лицето търговско качество – трябва да се регистрира. 2) Материален (субективен)  това не са абсолютни търговски сделки, но щом сделката се сключи от търговец във връзка с упражнявания от него занаят, те са търговски /чл. 286 ал.1 ТЗ/. Това са относителни търговски сделки. Те стоят извън чл.1, ал.1 ТЗ и нямат изрично законово изброяване и затова чл.286, ал.3 ТЗ установява оборима презумпция. Относителните търговски сделки са презумптивни търговски сделки.  Обобщение: паралелното представяне на признаците на гражданските и търговските сделки води до извод, че разликата между тези две категории сделки трябва да се търси не чрез опит да обосноваваме някаква по-различна правна същност между сделките, а като се изхожда от съотношението между общи и специални норми на частното право. Търговските сделки са подчинени на специален правен режим – част III ТЗ. Съотношението между Част III ТЗ и ЗЗД е като lex specialis към lex generalis. Виж чл.288 ТЗ. Чл. 288. За неуредените с този закон положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него - търговските обичаи. При различия в търговските обичаи се прилагат обичаите по местоизпълнението. IV. Видове сделки. 1. Според броя на волеизявленията, които трябва да направят страните, за да възникнат предвидените гражданскоправни последици: А.) Едностранни.  При тях необходимо и достатъчно е волеизявлението само на една от страните. ! Това важи и за тези, които се нуждаят от приемане /адресирани/, и за тези, които не се нуждаят от приемане /безадресирани/.  Примери: Адресирани:  Завещание /чл.23 и сл. ЗН/;  Упълномощаване /чл.36 и сл. ЗЗД/. Безадресирани:  Отказ от правото на собственост /чл.100 ЗС/.  В чл.44 ЗЗД се поддържа, че едностранните волеизявления на гражданскоправните субекти пораждат правни последици само когато правна норма допуска това  т.е. едностранните сделки са изрично и изчерпателно уредени в закона.  Примери за едностранни сделки:  Изрично приемане на наследство /чл.48 ЗН/;  Отказ от наследство;

215

 Запис на заповед;  Менителница;  Чек;  Потвърждаване на унищожаема сделка /чл.35 ЗЗД/;  Припознаването на извънбрачно дете /чл.35 СК/;  Прихващане на насрещни вземания;  Разваляне на двустранни договори поради виновно неизпълнение.  За всички тях в действащото законодателство се съдържат особени правила, а за неуредените чл.44 ЗЗД препраща към правилата за договорите. Б.) Двустранни /договори/.  ЗЗД дава легално определение за „договор” в чл.8 ал.1, макар и дефиницията да е крайно неудачна. Чл. 8. Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях.  ФС на договора винаги включва две или повече взаимосвързани волеизявления, поради което често се нарича със синонимното „двустранна сделка”.  От своя страна договорите също се делят на (в зависисимост от съдържанието на самият договор): 1) Едностранни; 2) Двустранни; 3) Многостранни. Едностранни:  Съдържат задължения само за една от страните по договора /в съдържанието има само задължения/.  Примери:  Д-р за послужване;  Д-р за дарение;  Д-р влог.  Всички тези са двустранни сделки, но едностранни договори. Двустранни:  Пораждат се насрещни субективни права и задължения и за двете страни. Характерно за тях е наличието на т.нар. синалагматична връзка (sina lagma – от гръцки – едната от страните се задължава, защото и другата страна се е задължила насрещно – давам, за да дадеш).  Примери:  Продажба;  Замяна;  Д-р за наем;  Заем за потребление;  Д-р за изработка. Многостранни:  Многостранни договори = Многостранни сделки.  Разлика с двустранните: При многостранните договори отново има волеизявления на две или повече лица, но тук те имат еднакво съдържание. Липсва синалагматичната връзка. Волеизявленията не са насочени насрещно, а към постигане на една обща цел. Т.е. критерият е не броя на лицата, а насочеността на волеизявленията. При многостранните договори не се пораждат взаимни права и задължения, които да са насочени към размяна на престации между лицата. При многостранните договори страните (участници) поемат задължение за извършване на имуществени вноски или за определено поведение, чрез което се осигурява постигането на общи цели.

216

 Примери:  Д-р за гражданско дружество/чл.357-364 ЗЗД/;  Всички учредителни договори за създаване на ТД. В.) Многостранни.  Многостранни сделки = многостранни договори /виж по-горе/. Г.) Сделки-решения.  По съществото си са частноправни актове, които са волеизявления на орган на ЮЛ.  Примери:  Решение на общото събрание на ЮЛ по ЗЮЛНЦ.  Всички тези актове без изключение имат характера на частноправни сделки, тъй като лицата, които участват в този орган, нямат властническа компетентност  затова и трябва да се различават от едноимените актове на държавни и общински органи.  Предпоставки за постановяване на валидни сделки-решения: 1) Кворум  необходим минимален брой лица, които трябва да присъстват. 2) Мнозинство  необходим минимален брой гласове за валидно взето решение – т.е. определен брой от лицата, участващи в органа, да направят еднакви по съдържание волеизявления (освен ако не е предвидено единодушие). Биват различни видове. 2. Според това, дали условие за действителност на сделката е тя да има кауза /основание, причина/, или такова изискване не съществува: A.) Каузални.  Това са сделки, за чиято действителност законът изисква наличие на основание. Нарушаването на това правило се свързва с правни последици, предвидени в чл.26 ал.2 ЗЗД. Чл.26 (2) Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.  Проблемът има смисъл при тези сделки, при които се предоставя имотна облага  т.нар. „престационни сделки” – при тях винаги съществува изискване за основание.  Например:  Даване вместо изпълнение;  Прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане;  Договор за наем/аренда;  Продажба;  Замяна. Б.) Абстрактни.  Сделките, от съдържанието и типа на които не може да се разбере защо се предоставя имотната облага и това няма правно значение. Абстрактността е изключение и трябва да бъде предвидена като възможност в закона. Предимно за едностранните сделки.  Абстрактният характер на тези сделки е изразен от самия законодател – „безусловно нареждане за плащане”.  Например:  Менителница;  Запис на заповед;  Чек;  Търговска асигнация. КАУЗАТА: Типична непосредствена правна цел, която се преследва с предоставянето на тази имотна облага, за да се постигне желаният гражданскоправен резултат. Каузата обяснява защо се предоставя имотната облага/защо купувачът плаща цена. В правната теория и в съдебната практика се разграничават различни видове непосредствени правни цели, които каузалните сделки могат да преследват. Това са и възможни основания за тези сделки. 1) Acquirendi causa  типичната непосредствена цел е да се придобие едно право. Тя е характерна за сделки, въз основа на които се придобива право срещу поемане на задължение за имущетвена престация, като например продажба, замяна, д-р за изработка, д-р за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане. 2) Credendi causa  целта тук е да се придобие едно вземане.

217

3)

Solvendi causa  целта на прехвърлянето на едно имуществено право е да се погаси съществуващо правно задължение (напр. договор за даване вместо изпълнение). 4) Novandi causa  за да поднови едно свое задължение. 5) Testandi causa  за да облагодетелства едно лице след смъртта си. 6) Donandi causa  основанието се състои в дарственото намерение на страната; характерно е за безвъзмездните сделки. Продавачът  credenda Купувачът  аcquirendi  Кауза ≠ Мотив  мотивът представлява подбудите, които движат субекта да сключи сделка, субективен критерий е и няма правно значение, освен в посочените от закона случаи /чл.226 ал.3 ЗЗД и чл.42 б. „в” ЗН/. Чл. 226 ал.3 Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни. Чл. 42. Завещателното разпореждане е нищожно: в) когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни. 3. Според това, дали имотна облага получават и двете страни, или само едната. При каузални сделки, при които се предоставя имотна облага: А.) Възмездни.  При тях всяка страна получава някаква имотна облага, с която или срещу която се задължава да даде насрещна облага.  Еквивалентността се определя с оглед уговореното от страните, без законът да изисква аритметична равностойност – достатъчно е страните да са уговорили, че между престациите има съответствие.  Законът установява обективни граници и при нарушаването на еквивалентността от гл.т. на обективни критерии при определени предпоставки може да се иска унищожаване на сделката /чл.33 ЗЗД/. Чл. 33. Унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Съдът може да унищожи такъв договор изцяло или само за в бъдеще. Унищожение не се допуска, ако другата страна предложи да отстрани ощетяването. Правото да се иска унищожение се погасява в едногодишен срок от сключването на договора. Унищожението поради крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба. Б.) Безвъзмездни.  При тях само едната получава имотна облага.  Например:  Д-р за дарение /чл.225 и сл. ЗЗД/;  Д-р за заем за послужване /чл.243 и сл. ЗЗД/;  Д-р за поръчка /чл.280 и сл. ЗЗД/;  Д-р за спонсорство  възмезден по дефиниция!  При определени безвъзмездни сделки законът забранява сключването на предварителен договор за дарение /чл.226 ЗЗД/. Чл. 226. Обещанието за дарение не произвежда действие.  Законодателят установява съществени различия между режима на двата вида сделки. При безвъзмездните сделки интересите на страната, която получава нещо даром, са по-слабо защитени. При тях не се носи отговорност за недостатъци и евикция.  Когато се придобива движима вещ от несобственик и този, който я придобива, не знае това, но е установил владеенето, придобил е по възмезден начин и е бил добросъвестен, той става ex lege собственик – чл.78, ал.1 ЗС; чл. 22 ал.3,4 СК; чл. 646 ТЗ – законът третира по-благоприятно приобретателя по възмездни сделки! Това не важи при приобретател по безвъзмездни сделки. Чл. 78. Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за

218

прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ. Управление и разпореждане с общи имущества Чл. 22. (1) Съпрузите имат равни права на владение, ползуване, разпореждане и управление върху общите вещи и права върху вещи. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който би получил от общото имущество при прекратяване на имуществената общност. Действия на управление относно общите вещи и права върху вещи може да извършва всеки от съпрузите. (2) Разпореждането с общи движими и недвижими вещи и права върху тях се извършва съвместно от двамата съпрузи. (3) Разпореждане с обща недвижима вещ или право върху такава вещ, извършено от единия съпруг, поражда действие за другия, ако в шестмесечен срок от узнаването той не го оспори по исков ред. (4) Разпореждане с обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършено от единия съпруг без участието на другия, няма сила за този съпруг, ако третото лице е знаело или според обстоятелствата е могло да знае, че липсва съгласието на другия съпруг. При безвъзмездно разпореждане с обща движима вещ се прилага предходната алинея. (5) С влога се разпорежда съпругът, на чието име е открит. Когато действията на разпореждане застрашават интересите на семейството или на другия съпруг, по негово искане съдът може да постанови тези действия да се извършват по общо съгласие на двамата съпрузи. Нищожност на действия и сделки Чл. 646. (1) Нищожно по отношение кредиторите на несъстоятелността е направеното след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност не по установения в производството ред: 1. изпълнение на задължение, което е възникнало преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; 2. учредяване на залог или ипотека върху право или вещ от масата на несъстоятелността; 3. сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността. (2) Нищожно по отношение на кредиторите на несъстоятелността е извършването от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността на следните действия и сделки: 1. изпълнение на парично задължение, независимо от начина на изпълнението; 2. безвъзмездна сделка с имуществено право от масата на несъстоятелността; 3. учредяване на залог, ипотека или друго обезпечение върху имуществено право от масата на несъстоятелността; 4. възмездна сделка с имуществено право от масата на несъстоятелността, при която даденото значително надхвърля по стойност полученото. (3) Предходните алинеи не се прилагат в случаи на изпълнение от длъжника на публични вземания или на частни държавни вземания, чието принудително събиране се извършва по реда на публичните. 4. Според това, дали за валидността на сделката законът изисква форма, или страните могат да изберат формата, в която да изразят волеизявленията си: A.) Формални.  Формата е елемент от ФС на сделката.  Най-често изискването за форма за действителност е логически свързано с предмета /чл.18 ЗЗД/.

219

Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт.  Примери:  Д-р за ипотека /чл.167 ал.1 ЗЗД/  Чл. 167. Договорът за ипотека се сключва с нотариален акт.  Нотариално завещание /чл.24 ЗН/.  Отмяна на завещание с нотариален акт /чл.38 ЗН/  Чл. 38. Завещанието може да бъде отменено изрично с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания.  Д-р за аренда  писмена форма с нотариална заверка на подписа.  Д-р за продажба на наследство /чл.212-213 ЗЗД/  Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени.  Д-р за поръчителство /чл.138 ал.1 ЗЗД/  С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в писмена форма.  В други случаи формата за действителност зависи от самата сделка /чл.240 ал.2 ЗЗД/  Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките. Б.) Неформални.  За тях законът не установява форма за действителност и страните сами решават в каква форма да изразят волеизявлението.  Принцип на аморфност  правилото е, че сделките са неформални, а когато сделката е формална, това трябва да е изрично посочено в правна норма.  В търговското право  формата се установява от страните. 5. Според това, дали ФС на сключване на сделката включва само волеизявленията на страните, или включва и други елементи /например предаването на вещта/:  Да не се смесва с предходното деление  не съществува зависимост в това всяка консенсуална сделка да е формална, а всяка реална – неформална. А.) Консенсуални.  Тук предаването на вещта не е елемент от ФС на сделката, а действие по изпълнение на вече възникнало правно задължение.  Например:  Д-р за изработка /чл.258 и сл. ЗЗД/;  Д-р за наем /чл.228 и сл. ЗЗД/;  Д-р за продажба /чл.183 и сл. ЗЗД/;  Замяна /чл.22 и сл. ЗЗД/. Б.) Реални.  При реалните, обратно, предаването на вещта е част от ФС на сключването на сделката.  При тях, за да се сключи сделката, е необходимо, освен постигане на съгласие, и предаването на вещта. Ако е постигнато съгласие, но вещта не е предадена, е налице най-много обещание за сключване на бъдещ реален договор.  Например:  Д-р за залог /чл.156 ал.1 ЗЗД/  Чл. 156. Договорът за залог е действителен само ако заложената вещ бъде предадена на кредитора или на друго лице, избрано от него и от залогодателя.  Д-р за заем /чл.240 ЗЗД/  Чл. 240. С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.  Д-р за заем за послужване /чл.243 ЗЗД/ Чл. 243. С договора за заем за послужване заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне.  Д-р за влог/депозит /чл.250 ЗЗД/  Чл. 250. С договора за влог влогодателят предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне.

220

6. Според това, дали към момента на сключване на сделката на страните е известна очакваната от сделката облага (при сделките, предоставящи имотна облага): А.) Комутативни.  На страните по тях е известно точно какво ще получат при упражняване на правата си и какво дължат при изпълнение на задълженията по тях.  Например:  Продажба /чл.183 и сл. ЗЗД/;  Замяна /чл.222 и сл.ЗЗД/;  Наем /чл.228 и сл. ЗЗД/. Б.) Алеаторни.  За тях е характерно, че една от страните не знае точно размера на задължението си или не знае дали и колко ще получи като насрещна престация срещу това, което е дала или извършила по същата сделка. Сделката е рискована.  Изпадането в неплатежоспособност не е основание сделката да cе извърне в алеаторна .  Например:  Д-р за продажба на бъдеща реколта;  Всички застрахователни договори. 7. Според това, дали сделката поражда правни последици с оглед на смъртта на една от страните, или незабавно със сключването к: A.) Между живи /inter vivos/.  Пораждат предвидените с тях правни последици незабавно със сключването си освен ако страните не са се договорили за отлагане в настъпването им. Б.) С оглед на смъртта /mortis cаusaе/.  Пораждат правното си действие с оглед на смъртта.  Сделките с оглед на смъртта са формални, при тях законодателят предписва определена форма като условие за действителност. При тях е необходимо лицето, в чиято полза е извършена сделката, да надживее този, който извършва волеизявлението.  Примери:  Завещание по чл.16 във връзка с чл.23 и сл. ЗН;  Д-ри за застраховка живот.  Правно значение: За института на т.нар. „приживна делба” по чл.77 и сл. ЗН. Чл. 77. (1) Наследодателят може приживе да раздели имотите си между своите наследници, като включи в делбата и запазената част. (2) Тази делба може да бъде извършена с акт за дарение или със завещание. Чл. 78. (1) Делбата, в която наследодателят не е включил някой от наследниците с право на запазена част, е недействителна. (2) Сънаследник, който с делбата е увреден в своята запазена част, може да иска възстановяването й от другите сънаследници. Когато делбата е направена с акт за дарение, тя може да бъде оспорена по реда на чл. 74. Чл. 79. Ако в делбата не са включени всички имоти, които наследодателят е притежавал по време на своята смърт, неподелените имоти се делят съгласно закона, доколкото наследодателят не е разпоредил другояче. Чл. 80. При делбата приживе чрез завещание се прилага правилото на чл. 69, ал. 3. 8. Според вида и съдържанието на правните последици, възникващи от сделката.  Относно това разграничение виж ТР №91 от 1974г. на ОСГК ВС. Значение: Това деление има значение за управлението и разпореждането с имущество обща съпружеска собственост /виж чл.22 СК/ и такова в съсобственост /чл.30 и сл. ЗС/. Управление и разпореждане с общи имущества Чл. 22. (1) Съпрузите имат равни права на владение, ползуване, разпореждане и управление върху общите вещи и права върху вещи. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който би получил от общото имущество при прекратяване на имуществената общност. Действия на управление относно общите вещи и права върху вещи може да извършва всеки от съпрузите.

221

(2) Разпореждането с общи движими и недвижими вещи и права върху тях се извършва съвместно от двамата съпрузи. (3) Разпореждане с обща недвижима вещ или право върху такава вещ, извършено от единия съпруг, поражда действие за другия, ако в шестмесечен срок от узнаването той не го оспори по исков ред. (4) Разпореждане с обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършено от единия съпруг без участието на другия, няма сила за този съпруг, ако третото лице е знаело или според обстоятелствата е могло да знае, че липсва съгласието на другия съпруг. При безвъзмездно разпореждане с обща движима вещ се прилага предходната алинея. (5) С влога се разпорежда съпругът, на чието име е открит. Когато действията на разпореждане застрашават интересите на семейството или на другия съпруг, по негово искане съдът може да постанови тези действия да се извършват по общо съгласие на двамата съпрузи. III. СЪСОБСТВЕНОСТ Чл. 30. Правото на собственост може да принадлежи и общо на две или повече лица - държавата, общините и други юридически или физически лица. Частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното. Всеки съсобственик участвува в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Чл. 31. Всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Чл. 32. Общата вещ се използува и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Ако не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, районният съд, по искане на който и да е от съсобствениците, решава въпроса, взема необходимите мерки и ако е нужно, назначава управител на общата вещ. Чл. 33. Съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение. Ако декларацията по предходната алинея е неистинска или ако третото лице купи частта на съсобственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересованият съсобственик може да изкупи тази част при действително уговорените условия. Искът трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата. Ако съсобственикът не плати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизането на решението в сила, това решение се счита обезсилено по право. Чл. 34. Всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Разпоредбите за делба на наследство важат съответно и за делба на съсобствен имот. Искът за делба не се погасява с давност. Чл. 35. Доброволната делба на движими вещи на стойност над 50 лв., както и на недвижими имоти трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи.

222

Когато в делбата участвуват недееспособни или отсъствуващи, необходимо е предварително разрешение на районния съд. Чл. 36. Съсобствеността на държавата или на общината може да бъде прекратена освен чрез делба и чрез продажба на частта на държавата или на общината, чрез отстъпване на съсобствениците на друг равностоен имот или чрез откупуване на тяхната част при условия и по ред, определени от Министерския съвет. A.) Сделки на обикновено управление.  Сделки, насочени към запазване, поддържане и възстановяване на една вещ, събирането на плодовете от нея, плащането на свързаните с нея задължения, отдаването й под наем за срок до 3 години, както и предявяването на владелчески искове по чл.75,76 ЗС. Чл. 75. Владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца, може да бъде защищавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в шестмесечен срок. Чл. 76. Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането й от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член.  Например:  Заем за послужване /чл.243 и сл. ЗЗД/;  Д-р за влог /чл.250 и сл. ЗЗД/;  Д-р за наем /чл.228 и сл. ЗЗД/. Б.) Сделки на разпореждане.  Сделки, насочени към учредяване, прехвърляне, обременяване или прекратяване на вещни права върху една вещ. Реални вещни обезпечения, различни вещни тежести.  Например:  Продажба /чл.183 и сл. ЗЗД/;  Отказ от правото на собственост;  Учредяване на сервитут;  Залог и ипотека /чл.149 и сл. ЗЗД/;  Действия по физическо разрушение на вещта или по промяна на предназначението к.  Правно значение: Действията по разпореждане изискват съгласието на всички съсобственици (100%), а тези по обикновено управление – съгласието на мнозинството /виж чл. 32 ал.2 ЗС/. Чл. 32. Общата вещ се използува и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. 9. Според това, дали пораждането на правното действие на сделката зависи от действието на друга сделка. /проф. Матеева не е говорила за това деление, а това е от Павлова/ А.) Главни.  Действието им не се поставя в зависимост от друга сделка.  Например:  Продажба /чл.183 и сл. ЗЗД/;  Замяна /чл.222 и сл. ЗЗД/;  Дарение /чл.225 и сл. ЗЗД/;  Наем /чл.228 и сл. ЗЗД/;  Поръчка /чл.280 и сл. ЗЗД/. Б.) Зависими /акцесорни/.  Зависимите сделки пораждат правно действие само доколкото друга главна сделка е породила правно задължение, от размера на което зависи и задължението по зависимата. Зависимите сделки се сключват самостоятелно и в режима им има правни норми, които се отличават от уредбата на главните. При тях следва да се държи сметка както за тази относителна самостоятелност, така и за зависимостта на правоотношенията по тях от правното действие на главната сделка.  Например:  Залог и ипотека /чл.149 и сл. ЗЗД/;  Поръчителство /чл.138 и сл. ЗЗД/;

223



Клаузата за неустойка. 10. Фидуциарни сделки.  Проф. Матеева каза, че ще ги разгледа на друго по-подходящо място по-нататък в съпоставка с някви други, а в Павлова пише следното:  Правните последици на тези сделки по волята на страните по тях надхвърлят правната цел, която те преследват. С тях се прехвърлят имуществени права, които приобретателят се задължава по-късно обратно да прехвърли на праводателя си. Страните се наричат фидуциант – този, който прехвърля едно свое право, и фидуциар – приобретателят. За третите лица фидуциарят е притежател на правото и може да се разпорежда с него, докато във вътрешните отношения между страните по сделката той е само управител на правото. При тези сделки доверието има голямо значение. Ако фидуциарят злоупотреби и прехвърли правото на трето лице, фидуциантът може да търси от него отговорност за вреди. Фидуциарните сделки са допустими макар че не са уредени изрично, стига да не се използват за заобикаляне на императивни норми на закона. V. Сключване на сделките. Значение на мълчанието и конклудентните действия.  Виж чл.8 – 20 ЗЗД.  Понятието „сключване на правна сделка” се употребява в законодателството, в литературата и в съдебната практика в смисъл на извършване на едно или повече волеизявления, насочени към пораждане на правни последици. Сключването на сделка означава на първо място волеизявлението на едната страна да съвпадне и да се покрие с волеизявлението на другата.  Терминът „сключване” е по-подходящ за двустранните сделки /виж чл.14 ал.1 ЗЗД и чл.290 и сл. ТЗ/. Чл. 14. Договорът се смята сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя. Раздел II. СКЛЮЧВАНЕ НА ТЪРГОВСКА СДЕЛКА Публична покана Чл. 290. (1) Каталози, ценоразписи, тарифи и други подобни, както и съобщения чрез средствата за масово осведомяване или отправени по друг начин до неопределен кръг от лица се смятат за покана да се направи предложение в съответствие с тях. (2) Ако предложението по ал. 1 не бъде прието без основателна причина, отправилият поканата отговаря за вредите, претърпени от предложителя. Мълчание, равнозначно на приемане Чл. 292. (1) Предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. (2) При отхвърляне на предложението по ал. 1 търговецът е длъжен да пази изпратеното му за сметка на предложителя, освен ако не е обезпечен за разноските или ако пазенето му причинява неудобства, по-големи от обичайните. Форма Чл. 293. (1) За действителността на търговската сделка е необходима писмена или друга форма само в случаите, предвидени в закон. (2) Изявлението по сключването, по изпълнението или по прекратяването на търговската сделка е нищожно, ако не е отправено в установената от закон или от страните форма. (3) Страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. (4) Писмената форма се смята за спазена, ако изявлението е записано технически по начин, който дава възможност да бъде възпроизведено. (5) При изявленията, направени по телефакс или телекс, писмената форма се смята за спазена, ако от книгите и документите, които отразяват работата на тези апарати, е изключено неточно възпроизвеждане на изявлението.

224

(6) Когато за сключването на търговската сделка е предвидена определена форма, тя се отнася и за измененията и допълненията на сделката. Лихви Чл. 294. (1) Между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго. (2) Лихва върху лихва се дължи само ако е уговорена. Разрешение или одобрение от държавен орган Чл. 295. (1) Когато за действителността на търговската сделка е необходимо разрешение или одобрение от държавен орган, сделката поражда действие с даването му. (2) Този, който се е задължил да поиска разрешението или одобрението, трябва да положи незабавно обичайната грижа и да понесе свързаните с това разходи, както и да уведоми другата страна за резултата. Потвърждение от трето лице Чл. 296. (1) Ако сделката е сключена при условие да бъде потвърдена от трето лице, тя поражда действие с потвърждаването й. (2) Страната, задължена да се погрижи за потвърждаването, е длъжна незабавно да уведоми другата страна за резултата. (3) Ако в срок от три месеца след сключване на сделката другата страна не бъде уведомена за резултата, тя може да се откаже от сделката, когато не е уговорен друг срок. Крайна нужда Чл. 297. Търговска сделка, сключена между търговци, не може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Търговска сделка при общи условия Чл. 298. ( (1) Търговецът може да установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки. Те стават задължителни за другата страна, когато тя: 1. заяви писмено, че ги приема; 2. е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно. (2) Когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи условия обвързват другата страна само ако са й били предадени при сключването. (3) При несъответствие между уговореното от страните и общите условия има сила уговореното. И т.н.  За едностранните по-подходящ е „извършване”, тъй като при тях не се отправя покана, приемане и т.н.  На второ място понятието „сключване на сделката” има отношение към начина, по който трябва да се осъществи фактическият състав на сделката, за да могат да настъпят правните последици. И в гражданското право, и в търговското право сключването на сделката преминава през няколко етапа : 1) Покана за преговори /инициатива за сключване на договори/; 2) Юридически обвързващо предложение /оферта/; 3) Приемане.  Сключването на сделките в много случаи се предшества от установяването на контакти между бъдещите страни по тях и воденето на преговори за определяне на съдържанието им. Макар да не е осъществен още фактическият състав на сделката, отношенията при водене на преговорите имат правен характер. Виж чл.12,13,14 ЗЗД. Чрез механизма на препращането по чл.288 ТЗ тези правила важат и за търговските сделки. Чл. 12. При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение. Чл. 13. Предложителят е обвързан с предложението до изтичането на срока, който е определен в него или е обикновено нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането.

225

Ако предложението бъде оттеглено, то няма действие, когато съобщението за оттеглянето му пристигне преди или най-късно едновременно с предложението. При липса на срок за приемане, предложението, направено на присъствуващ, губи силата си, ако той не го приеме незабавно, а предложението, отправено до неприсъствуващ, губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено нужно според обстоятелствата, за да пристигне приемането. Приемането няма сила, ако съобщението за оттеглянето му стигне у предложителя преди или най-късно едновременно с него. Ако от късно пристигналото приемане на предложението се вижда, че е било изпратено навреме, договорът се счита сключен, освен ако предложителят незабавно извести другата страна, че счита приемането за закъсняло. Чл. 14. Договорът се смята сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя. Ако след изпращане на приемането някоя от страните умре или изпадне в състояние, което е причина за поставяне под запрещение, договорът се смята сключен. Договорът се смята сключен в мястото, където е направено предложението.  Следвайки тези правила, предложението трябва да съдържа всички съществени условия на бъдещия договор освен ако не се предостави на другата страна това право.  Обвъразващото действие на офертата е уредено диференцирано в зависмост от това, дали офертата е отправена към специално определено лице или не и дали офертата се прави м/у присъстващи или м/у отсъстващи, както и дали офертата е обвързана със срок за приемане или не /виж чл.13 и 14 ЗЗД/.  Предложителят е обвързан с офертата, ако предложението е отправено до определено лице и в него е посочен срок.  Ако офертата не посочва срок, съществуват 2 правила: 1) Kогато предложението е отправено до присъстващ /вкл. телефон/, то губи силата си, ако не бъде незабавно прието или отхвърлено от другата страна. 2) Когато е направено до неприсъстващ /отсъстващ/, то престава да обвързва след изтичането на срока, който обикновено е нужен да пристигне одобрението.  Тези правила, както се спомена вече, важат и за търговското право.  Във връзка с приемането на предложението ЗЗД разграничава изрично и мълчаливо приемане: Изрично:  Прави се от лицето-адресат на предложението или негов упълномощен представител.  Когато предложението е било публично /виж чл.291 ТЗ/, приемането може да изхожда от всяко лице. Публично предложение Чл. 291. Предложение за сключване на сделка може да бъде направено и до неопределен кръг от лица, включително и чрез средствата за масово осведомяване. То трябва да съдържа и общото предлагано количество и срока за приемане на предложението. В този случай предложителят е обвързан до изчерпване на количеството в определения срок. Мълчаливо:  Тук вече има сериозно разминаване между гражданското и търговското право.  В гражданското право поначало мълчанието означава липса на воля, а оттук и липса на съгласие – то е липса на изрично волеизявление /вкл. и конклудентните действия, които трябва да се различават от мълчанието/. За да му се придаде правно значение, е нужно това изрично да се посочва в правна норма /виж чл.16 ал.3 и чл.204 ЗЗД/. В търговското право – обратно – при търговци с трайни отношения /виж чл.292 ТЗ/. ЗЗД Договори при общи условия Чл. 16. (1) Когато предложението включва общи условия, приемането е действително, ако съдържа писмено потвърждение на общите условия.

226

(2) При несъответствие между вписани уговорки и уговорки в общите условия имат сила първите, макар и вторите да не са заличени. (3) При договори с продължително изпълнение изменяването или заменяването на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля. Продажба с оговорка за опитване или преглеждане Чл. 204. (1) Продажбата под уговорка за опитване или преглеждане се предполага сключена под отлагателното условие, че купувачът ще одобри вещта. (2) Продавачът се освобождава от договора, ако вещта се намира у него и купувачът не я одобри до изтичането на уговорения срок или ако няма такъв - веднага след като бъде поканен за това от продавача. (3) Вещта се счита одобрена, ако е била предадена на купувача и той не се произнесе до изтичането на уговорения срок или ако няма такъв - веднага след като бъде поканен за това от продавача. ТЗ Мълчание, равнозначно на приемане Чл. 292. (1) Предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. (2) При отхвърляне на предложението по ал. 1 търговецът е длъжен да пази изпратеното му за сметка на предложителя, освен ако не е обезпечен за разноските или ако пазенето му причинява неудобства, по-големи от обичайните.  Мълчание ≠ Конклудентните действия: Мълчанието е липса на воля, а конлудентните действия са мълчаливо изразяване на волята чрез действия, които недвусмислено показват волята /намеренията/.  Примери за конклудентни действия:  Чл.49 ал.2 ЗН /приемане или отказ от наследство/  Приемане има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. В последния случай наследникът губи правото на наследствен дял от укритото имущество.  Чл.35 ал.2 ЗЗД /потвърждаване на унищожаема сделка/  Договорът се потвърждава и когато страната, която има право да иска унищожението му, го изпълни доброволно изцяло или частично, като знае основанието за унищожаемостта му.  Чл.42 ал.2 ЗЗД /потвърждаване на действия, извършени от мними представители/ Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди. За потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. VI. Форма на сделките. Видове форми. 1. Понятие за форма.  Специални изисквания, които законодателят поставя във връзка с начина на извършване на волеизявленията и с чието наличие той свързва пораждането на целените правни последици. Или, казано по-просто, как да се направят волеизявленията на страните, че да породят желаните последици. 2. Видове форми.  Според правното значение за изискването за форма на сделката различаваме според проф. Матеева – 3(първите три по-долу), а според някои други автори – 4(първите три + една допълнителна) вида: 1) За действителност; 2) За доказване; 3) За противопоставимост; 4) За издаване на заповед за изпълнение (не и според проф. Матеева). За действителност:  Тази форма се означава в доктрината като ad solemnitatem или ad substantia.  Тази форма се урежда с норми на материалното право, vинаги с императивни правни норми.  Неспазването  води до нищожност по чл.26 ал.2 ЗЗД.

227

Чл.26 (2) Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.  Примери:  Чл.18 ЗЗД  Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт.  Чл.19 ал.1 ЗЗД  Чл. 19. Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма.  Чл.18 ЗС  Чл. 18. Договорите, с които се извършват придобиването и разпореждането с имоти - частна държавна или общинска собственост, се сключват в писмена форма и се вписват по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота. Нотариална форма не е необходима.  Чл.138 ал.1 ЗЗД  Чл. 138. С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в писмена форма.  Чл.212 ал.2 ЗЗД  Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени.  Там, където законът предвижда нотариална форма + вписване в съответния регистър  по правило вписването не е елемент от формата за действителност, а е последващо правно действие, което създава противопоставимост на правата на приобретателя по отношение на трети лица. Когато вписването има конститутивен ефект, това изрично се посочва в закона /напр. ипотеката/. За доказване:  Тази форма се означава в доктрината като ad probationem.  Урежда се с процесуалноправни норми.  Например: чл.164 ал.1 т.3 ГПК  Чл. 164. (1) Свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за: 3. установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен акт, както и за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително;  В тези случаи (сключване на договор за 6 000 лв., но устно) – договорът е действителен, обаче неспазването на формата води до невъзможност в случай на съдебен спор да се докаже наличието на сключения договор, тъй като в тези хипотези свидетелските показания се допускат само ако се докаже, че „формата” (документи, квитанции и т.н.) са откраднати или ги няма не по моя вина – чл.164 във връзка с чл.165 ГПК. Допустимост на свидетелските показания Чл. 164. (1) Свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за: 1. установяване на правни сделки, за действителността на които закон изисква писмен акт; 2. опровергаване съдържанието на официален документ; 3. установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен акт, както и за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително; 4. погасяване на установени с писмен акт парични задължения; 5. установяване на писмени съглашения, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, както и за тяхното изменение или отмяна; 6. опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ. (2) В случаите на ал. 1, т. 3, 4, 5 и 6 свидетелски показания се допускат само при изрично съгласие на страните. Изключения от недопустимостта Чл. 165. (1) В случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната.

228

(2) Свидетелски показания се допускат и когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, и то ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Това ограничение не се отнася до третите лица, както и до наследниците, когато сделката е насочена срещу тях. За противопоставимост:  В тези случаи законът изисква достоверна дата не като форма за действителност или доказване, а срещу трети добросъвестни лица /виж чл. 181 ГПК/. Достоверна дата на частния документ Чл. 181. (1) Частният документ има достоверна дата за трети лица от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. (2) За установяване датата на разписки за извършено плащане съдът може да допусне всякакви доказателствени средства, като има предвид обстоятелствата по делото.  Например:  Чл. 292 ал.2 изр.3 ЗЗД  Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата.  Чл.156 ал.2 ЗЗД  Когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането.  тук проф. Матеева даваше някакъв пример със скъпо колие...  Чл. 237 ал.1,2 ЗЗД  Чл. 237. (1) При прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния регистър. (2) Договорът за наем,сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок.  Тук пак имаше някакъв пример – сключен е договор за наем за 7 години за някаква срутена къща в центъра на София. Уговорено е първата година наемът да е наполовина, а наемателят да извършва ремонти. Преди изтичането на седемгодишния срок, за който е сключен наемът, наемодателят продава имота... И ко прайм?!?!?! Мисля, че в някоя от предните лекции имаше същия пример, за колизия м/у СП май беше...  Във връзка с това виж и чл.21 ал.1 ЗЗД  Договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица само в предвидените в закона случаи. За издаване на заповед за изпълнение:  Проф. Матеева не признава това деление!  Идеята е да се изпълни определена форма, за да отговори частноправният акт на изискванията за несъдебно изпълнително основание по смисъла на чл.417 т.3 ГПК. Когато сделката е сключена във форма на нотариален акт или с нотариално удостоверение на подписите, тази форма има правозасилващо действие, тъй като актът придобива изпълнителна сила относно възникналите и т.н. от чл.417 т.3 ГПК. Пример: Сключен е договор за изработка (в основата на договора за строителство е договорът за изработка) – строителят се задължава в определен срок да построи, а купувачът се задължава да плати определена сума. Сградата е построена, но имотът не е предаден. Купувачът не е въведен във владение, въпреки че е заплатил цялата сума. Има 2 варианта:

1) 2)

Обикновена писмена форма  трябва да има съдебно решение, с което съдът решава да се предаде имотът. Нотариален акт или нотариална заверка на подписите  чл.417 т.3 ГПК – този договор има характер на несъдебно изпълнително основание. Въз основа на него направо искам изпълнителен лист.

229

Заповед за изпълнение въз основа на документ Чл. 417. Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на: 1. акт на административен орган, по който допускането на изпълнението е възложено на гражданските съдилища; 2. документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките; 3. нотариален акт, спогодба или друг договор, с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи; 4. извлечение от регистъра на особените залози за вписано обезпечение и за започване на изпълнението - относно предаването на заложени вещи; 5. извлечение от регистъра на особените залози за вписан договор за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената или договор за лизинг - относно връщането на продадени или отдадени на лизинг вещи; 6. договор за залог или ипотечен акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите; 7. влязъл в сила акт за установяване на частно държавно или общинско вземане, когато изпълнението му става по реда на този кодекс; 8. акт за начет; 9. запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея. VII. Видове форма за действителност. 1. Частната /проста писмена форма/.  Например:  Чл.19 ал.1 ЗЗД  Предварителни д-ри, за които се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите;  Чл.138 ал.1 ЗЗД  Д-ри за поръчителство;  Чл.240 ал.2 ЗЗД  Д-ри за заем с лихва в отношения, които не са между търговци. Чл. 19. Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма. Чл. 138. С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в писмена форма. Чл.240 Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките  Простата писмена форма е форма, при която съдържанието на сделката се изразява с писмени знаци върху документ, направен от страните. Техническото написване не е от значение /т.е. може на компютър или пишеща машина/. Изключение е предвидено в един-единствен случай – чл.25 ЗН – саморъчно завещание. Чл. 25. (1) Саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания. (2) Завещанието може да бъде предадено за пазене на нотариуса в затворен плик. В този случай нотариусът съставя протокол върху самия плик. Протоколът се подписва от лицето, което е представило завещанието, и от нотариуса и се завежда в специален регистър.  Документът, който обективира сделката в проста писмена форма, е частен писмен документ по смисъла на чл.180 ГПК. Издателят на частния писмен документ винаги е частноправен субект, който не действа в качеството на носител

230

на властнически правомощия (чл.179 и сл. ГПК), никога не е длъжностно лице, действащо в кръга на своите правомощия. Издател е лицето, подписало документа. Официален писмен документ – чл.179 ГПК – е обратното на частен писмен документ. Към частната писмена форма е приравнен и изхождащият от частноправния субект електронен документ по чл.3 ЗЕДЕП. При някои видове сделки /с налични ценни книжа, завещание и др./ приложението на електронния документ и електронния подпис е изключено. Официален документ Чл. 179. (1) Официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. (2) Официално заверени преписи или извлечения от официални документи имат същата доказателствена сила, както и оригиналите. Частен документ Чл. 180. Частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Електронен документ Чл. 3. (1) Електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. (2) Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ. 2. Официална писмена форма.  При изпълнението й участва длъжностно лице, което в кръга на предоставените му властнически правомощия следва да издаде определен документ (чл.179, ал.1 ГПК).  Официалната писмена форма за доказване, за действителност или противопоставимост се създава с нотариално съдействие по реда на производството по чл.569 и сл. ГПК. Нотариални удостоверявания Чл. 569. Нотариални са производствата, по реда на които се извършват: 1. правни сделки с нотариални актове; 2. удостоверяване на право на собственост върху недвижим имот, удостоверяване на датата, съдържанието или подписите на частни документи, както и на верността на преписи и извлечения от документи и книжа; 3. нотариални покани, протести, удостоверявания за явяване или за неявяване на лица пред нотариуса за извършване на действия пред него; 4. приемане и връщане на предадени за съхранение документи и книжа; 5. вписвания, отбелязвания и тяхното заличаване в случаите, предвидени в закон; 6. даване на справки по нотариалните книги, включително по чл. 577, ал. 2; 7. издаване на удостоверения за наличие или липса на тежести; 8. извършване на други нотариални действия, предвидени в закон.  ПРИМЕРИ:  Писмена форма с нотариално удостоверени подписи на страните:  Чл. 36 ал.1 СК  при припознаване. Чл. 36. (1) Припознаването се извършва лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние или с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние. Заявлението може да се подаде и чрез управителя на заведението, в което се е родило детето.  Чл.35 ал.1 ЗС  д-р за делба.

231

Чл. 35. Доброволната делба на движими вещи на стойност над 50 лв., както и на недвижими имоти трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи.  Чл.212 ал.2 ЗЗД  д-р за продажба на наследство. Чл.212 (2) Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени.  Чл.15 ал.1 ТЗ  продажба на търговско предприятие. Чл. 15. (1) Предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения може да бъде прехвърлено чрез сделка, извършена писмено с нотариална заверка на подписите. Отчуждителят е длъжен да уведоми кредиторите и длъжниците за извършеното прехвърляне.  Писмена форма с нотариално удостоверена дата:  Чл.156 ал.2 ЗЗД  за противопоставимост при д-р за залог. Чл.156 (2) Когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането.  Чл.292 ал.2 ЗЗД  за противопоставимост при д-р за поръчка. Чл.292 (2) Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата.  Чл.237 ал.2 ЗЗД  за противопоставимост при д-р за наем. Чл.237 (2) Договорът за наем,сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок.  Писмена форма с нотариално удостоверено съдържание:  Чл.4 ал.1 ЗН  при изрично опрощаване на недостойнство. Чл. 4. (1) Недостойният може да наследява, ако наследодателят го е признал изрично за достоен чрез акт с нотариално заверено съдържание или чрез завещание.  Нотариален акт за сделки по чл.569 т.1 във връзка с чл.578-586 ГПК.  Да се различава от конститутивния нотариален акт /чл.587-588 ГПК/, който не е форма за действителност. Констативен нотариален акт Чл. 587. (1) Когато собственикът на имот няма документ за правото си, той може да се снабди с такъв, след като установи с надлежни писмени доказателства пред нотариуса своето право. (2) Ако собственикът не разполага с такива доказателства или ако те не са достатъчни, нотариусът извършва обстоятелствена проверка за придобиване на собствеността по давност чрез разпит на трима свидетели, посочени от кмета на общината, района или кметството или от определено от него длъжностно лице, в чийто район се намира недвижимият имот. Свидетелите се посочват по указание на собственика и трябва по възможност да бъдат съседи на имота. (3) Въз основа на доказателствата по ал. 1 и 2 нотариусът се произнася с мотивирано постановление. Ако с него правото на собственост се признава, нотариусът издава на молителя нотариален акт за собственост върху недвижимия имот. Съдържание на констативния нотариален акт Чл. 588. (1) Констативният нотариален акт съдържа: 1. реквизитите по чл. 580, т. 1, 2 и 5 и подпис на нотариуса; 2. пълното име или наименованието и единния граждански номер на собственика, номера, датата, мястото и органа на издаване на документа за самоличност; 3. точно описание на недвижимия имот с посочване на границите и местонахождението му.

232

(2) При издаване на констативен нотариален акт не се прилагат чл. 578, ал. 4 и 5, чл. 579, 581, 582 и 583.  Нотариален акт за завещание:  Чл.24 ЗН. Чл. 24. (1) Нотариалното завещание се извършва от нотариуса в присъствието на двама свидетели. (2) Завещателят изявява устно своята воля на нотариуса, който я записва така, както е изявена, след което прочита завещанието на завещателя в присъствието на свидетелите. Нотариусът отбелязва изпълнението на тия формалности в завещанието, като означава и мястото, и датата на съставянето му. След това завещанието се подписва от завещателя, от свидетелите и от нотариуса. За съставяне на нотариалното завещание нотариусът се ръководи от разпоредбите на чл. 578, ал. 1 и 2 от Гражданския процесуален кодекс. (3) Ако завещателят не може да се подпише, той трябва да укаже причината за това и нотариусът отбелязва неговото изявление преди прочитането на завещанието. VІII. Сделки при общи условия.  Д-рът при общи условия е особен правно-технически способ за сключване на сделки в гражданското и търговското право. По смисъла на чл.16 ЗЗД – общите условия представляват правно средство за типизиране на съдържанието на сделката според/от гледна точка на една от страните – обикновено тази, която предлага характерната непарична престация (т.е. общите условия най-често се предлагат от доставчика/от изпълнителя на стоки и услуги). Чл. 16. Когато предложението включва общи условия, приемането е действително, ако съдържа писмено потвърждение на общите условия. При несъответствие между вписани уговорки и уговорки в общите условия имат сила първите, макар и вторите да не са заличени. При договори с продължително изпълнение изменяването или заменяването на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля.  Чрез общите условия се установява предварително (отнапред) в общи и абстрактни по вид клаузи, които определят съдържанието на всяка една от конкретните сделки, сключени въз основа на общи условия. Всяка конкретна сделка включва в съдържанието си общи условия, без да е нужно те да се възпроизвеждат в конкретни договори.  Практиката показва, че общите условия са удобна форма за масово сключване на еднообразни двустранни договори като:

    

Д-р за застраховка; Д-р за доставяне на различни видове енергии (вода, газ, телефон, ток и т.н.); Д-р за телекомуникационни услуги; Някои видове д-ри за търговско посредничество; Кредитиране и влогонабиране.

 Определение: Общите условия представляват предварително и едностранно формулирани клаузи, които се предлагат от техния издател при сключването на множество еднообразни договори с различни субекти и стават задължителни и за двете страни след подписването им от едната страна.  В обхвата на типизираното съдържание на тези договори при общи условия могат да попаднат:     Предмет на договора; Права и задължения на страните; Ред и условия за изпълнение на задълженията; Основания за възникване на договорна отговорност;

233



Основания за прекратяване на договора и т.н.

 Общите условия имат обвързваща сила за предложителя, ако са били приложени към офертата и са станали част от нея. За да станат общите условия част от конкретна сделка съгласно чл.16 ЗЗД, се изисква те да са приети писмено от адресата им /форма за действителност/. В случай че в конкретна сделка между издател на общи условия и клиент се уговорят различни неща от общите условия, конкретният договор има приоритет над общите условия съгласно чл.16, ал.2 ЗЗД.  Специална правна уредба на общите условия в областта на търговското право и специално по отношение на сключването на търговски сделки при общи условия – чл. 298 ТЗ. За търговците е по-обичайно да установяват общите условия, отколкото за гражданскоправните субекти. Проблемът за несъответствието между общите условия и конкретните уговорки в съдържанието на търговската сделка се решава по реда на чл.16, ал.2 ЗЗД. И ТЗ отдава приоритет на конкретните уговорки, които блокират общите условия там, където се разминават. Търговска сделка при общи условия Чл. 298. (1) Търговецът може да установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки. Те стават задължителни за другата страна, когато тя: 1. заяви писмено, че ги приема; 2. е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно. (2) Когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи условия обвързват другата страна само ако са й били предадени при сключването. (3) При несъответствие между уговореното от страните и общите условия има сила уговореното. ІХ. Съдържание на сделките. Видове. Начини за определяне на съдържанието. Модалитети. 1. Съдържание на сделките. Видове клаузи.  Определение: съдържанието на волеизявленията на страните, т.е. формулирането във вид на изречение на уговорките относно вида и обема на правните последици.  Съдържание на сделката ≠ Съдържание на правоотношението, което възниква от нея.  От гледна точка на структурата съдържанието се разделя на клаузи, а при едностранните – на реквизити. Доктрината и практиката разграничават 3 вида клаузи/реквизити: 1) Отнасящи се към същественото съдържание на сделката; 2) Уговорки, които отнасяме към несъщественото съдържание на сделката; 3) Естествено съдържание на сделката. 1.) Отнасящи се към същественото съдържание на сделката.  Формира се от тези клаузи, по които страните задължително трябва да постигнат съгласие. Това са уговорки, които съществено типизират сделката.  Примерно: При д-р за продажба, ако няма постигнато съгласие по цената или обекта – няма сключен д-р.  ВАЖНО!!!  Правната квалификация на всяка сделка се прави именно въз основа на нейното съществено съдържание.  Практическо значение: чл.146 ал.1 т.2 ГПК. Доклад по делото Чл. 146. (1) Докладът по делото съдържа: 1. обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения; 2. правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника; 3. кои права и кои обстоятелства се признават; 4. кои обстоятелства не се нуждаят от доказване;

234

5. как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. (2) Съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. (3) Съдът предоставя възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия. (4) Съдът се произнася с определение по доказателствените искания на страните, като допуска доказателствата, които са относими, допустими и необходими. 2.) Уговорки, които отнасяме към несъщественото съдържание на сделката.  Несъщественото съдържание (случайно) на сделката е това, което страните уговарят в отклонение от типичните за съществения вид сделка правни последици. Прилага се принципът на чл.9 ЗЗД.  Пример1: Всички уговорки, обуславящи действието на сделката от някакъв модалитет /срок, условие, тежест/.  Пример2: Уговаряме разсрочено плащане на цената на вещи и като един вид обезпечение уговаряме, също така, че собствеността ще премине след плащане на последната вноска /виж чл.200 ЗЗД във връзка с чл.24 ЗЗД/. 3. ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА КУПУВАЧА Чл. 200. Купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта. Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва. Ако продадената вещ дава плодове или други доходи, купувачът дължи лихви върху цената от деня на предаването на вещта, макар цената да не е още изискуема. Чл. 24. При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. При договори за прехвърляне на собственост върху вещи, определени по своя род, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. 3.) Естествено съдържание на сделката.  Образува се от клаузи, които се считат мълчаливо приети, тъй като произтичат от самия закон.  Пример1: В земеделието е предвидено, че договор за аренда на земеделска земя не може да бъде по-кратък от 4 години. Ако се сключи договор за 3 години, налице е частична недействителност, която ще се замести по чл.26, ал.4 ЗЗД - Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.  Пример2: Уговорки за разпределение по ремонт или текуща поддръжка на недвижим имот. Няма разпределение на разноски в конкретен договор – тези въпроси се уреждат с чл.231 ЗЗД. Това е естествено съдържание, ако друго не е уредено. Чл. 231. Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на наемателя. Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Ако наемодателят не извърши тия поправки, наемателят има правата по ал. 2 на предходния член, но той може да иска обезщетение само когато повредата се дължи на причина, за която наемодателят отговаря. Ако наемателят извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може да прихване стойността й срещу наема. Когато вещта погине изцяло или отчасти, прилага се чл. 89  Пример3: Ако качеството не е уговорено  чл.64 ЗЗД – поне от средно качество. Чл. 64. Когато се дължи вещ, определена само по своя род, длъжникът трябва да даде вещ поне от средно качество. 2. Начин на определяне на съдържанието /8 хипотези/. 1) Съдържанието на сделката може да се определи от правна норма. За „наименовани договори”:

235

    2)   3) 4)  5)

Д-р за наем /чл.228 и сл. ЗЗД/; Д-р за поръчка /чл.280 и сл. ЗЗД/; Д-р за гражданско дружество /чл.357 и сл. ЗЗД/; Д-р за продажба /чл.183 и сл. ЗЗД/. Съдържанието на сделките може да се определи чрез ненормативни примерни образци (типови клаузи): Клаузи за чартъри по КТК; Инкотермс  типово клаузи, разработени от френската Международна търговска камара в Париж. Чрез общи условия по чл.16 ЗЗД. Свободно по волята на страните в рамките на чл.9 ЗЗД: Характерно за ненаименованите д-ри; напр. д-р за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. Чрез типови договори, които се утвърждават с нормативен акт като договорен образец. Към някои закони има приложение. 6) По волята на страните, като съдържанието на отделните клаузи се определя от трети страни.  Разпоредбите на ЗЗД не съдържат общи правила по този въпрос с единственото изключение на чл.131 ЗЗД. Но търговското право съдържа и те могат да се използват за гражданскоправни сделки /чл.299 ТЗ/. Чл. 131. Ако правото на избор принадлежи на длъжника и той не го упражни до определения за това срок или ако няма такъв срок - до времето, когато задължението трябва да се изпълни, правото на избор преминава върху кредитора. Ако правото на избор принадлежи на кредитора и той не го упражни до определения за това срок или ако няма такъв срок - до срока, който длъжникът му определи, правото на избор преминава върху длъжника. Ако изборът е предоставен на трето лице и то не го направи в определения му срок, изборът се прави от съда. Определяне на уговорки от трети лица Чл. 299. (1) Когато страните са предвидили трето лице да определи отделни уговорки, те стават задължителни за страните само ако третото лице ги е определило в съответствие с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай. (2) Ако третото лице не извърши определянето или го извърши в несъответствие с ал. 1, всяка от страните може да поиска определянето да се извърши от съда. 7) В предвидени от закона случаи може и от съда – като това не е дейност по правораздаване, а съдебно администриране.  Ако страните са уговорили, при определени обстоятелства може да бъде допълнено от съда при условията на чл.300 ТЗ. Допълване на договора от съда Чл. 300. Когато страните уговорят при настъпване на определени обстоятелства да допълнят договора и при тяхното настъпване не могат да постигнат съгласие, всяка от тях може да поиска от съда той да направи това. При постановяване на решението съдът се съобразява с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай. 8) При стопанска непоносимост на изпълнението /чл. 307 ТЗ/  заинтересованата страна по договора може да поиска от съда да измени д-ра в съответствие с правилата на добросъвестността и справедливостта. Стопанска непоносимост Чл. 307. Съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността. 3. Модалитети.  Модалитетите са обуславящи волеизявления, които се числят към несъщественото съдържание на сделката и изменят правното й действие.

236

 Модалитетите са ограничения на волеизявлението, направени по волята на страните, които поставят пораждане/прекратяване/изменение на правните последици в зависимост от настъпването на тези правни ограничения.  Те са 3 вида: 1) Условие; 2) Срок; 3) Тежест.  Нямат обща уредба, но все пак може да се извлекат някои общи констатации от следните норми:  Чл.25 ЗЗД;  Чл.226 ал.2 ЗЗД;  Чл.17 ЗН;  Чл.42 б. „в” ЗН. Чл. 25. Действието на договора или прекратяването му може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие. Смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то. Сбъдването на условието има обратно действие. Чл. 226. (2) Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно. Чл. 17. (1) Завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест. (2) Общо завещателно разпореждане, направено под краен срок, се смята за завет на плодоползуване върху цялото наследство или върху съответния дял; началният срок се смята за неписан. Чл. 42. Завещателното разпореждане е нищожно: в) когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни.  Констатации: 1) Приложното поле на модалитетите е обект на ограничения:  Законът не допуска приемане или отказ от наследство под условие или част от наследство.  Нашето гражданско право не допуска модалитети и за сключването на граждански брак.  Също така и за даване на съгласие за осиновяване и припознаване под условие.  Модалитетите са абсолютно изключени и при сделки с ценни книжа.  Не се допускат модалитети и при едностранни сделки, освен при завещанието /виж чл.17 ал.2 и чл.42 б. „в” ЗН по-горе/. 2) Основното приложно поле на модалитетите е в областта на облигационното право, но се прилагат и във вещното, макар и по-ограничено.  Тежестта е характерна най-вече при безвъзмездните сделки като договор за дарение, завещание, завет.  Условието е характерно при договорите и по-специално при договорите за покупко-продажба на вещ при изплащане – чл.205 ЗЗД, както и за договор за продажба с условие за опитване или оглеждане – чл.204 ЗЗД. Чл. 204. Продажбата под уговорка за опитване или преглеждане се предполага сключена под отлагателното условие, че купувачът ще одобри вещта. Продавачът се освобождава от договора, ако вещта се намира у него и купувачът не я одобри до изтичането на уговорения срок или ако няма такъв - веднага след като бъде поканен за това от продавача. Вещта се счита одобрена, ако е била предадена на купувача и той не се произнесе до изтичането на уговорения срок или ако няма такъв - веднага след като бъде поканен за това от продавача. Чл. 205. При продажба на движими вещи на изплащане продавачът може да запази собствеността на продадената вещ, докато получи последната вноска, но в такъв случай рискът преминава върху купувача от предаването.

237

Това условие може да се противопостави на кредиторите на купувача, ако е уговорено писмено и документът има достоверна дата.  Условието и тежестта трябва да са възможни, както и да не противоречат на императивни правни норми и добрите нрави /виж чл.226 ал.2 ЗЗД и чл.42 б.”в” ЗН по-горе/.  Сроковете намират приложение във вещното право, но главно прекратителните. В някои случаи законът забранява прилагането на отлагателен срок /виж чл.17 и чл.35 ЗН/. Чл. 17. (1) Завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест. (2) Общо завещателно разпореждане, направено под краен срок, се смята за завет на плодоползуване върху цялото наследство или върху съответния дял; началният срок се смята за неписан. Чл. 35. (1) Когато наследодателят е завещал плодоползуване или пожизнена рента, доходът, съответно размерът на който надминава дохода от разполагаемата част, наследниците с право на запазена част, които получават голата собственост, имат изборно право или да изпълнят завещателното разпореждане, или да изоставят пълната собственост върху такава част от наследствения имот, която се равнява на разполагаемата част. (2) Същото изборно право наследниците имат и когато наследодателят е завещал гола собственост върху имоти, доходът от които надвишава дохода на разполагаемата част. (3) Решението да се изпълни завещателното разпореждане може да бъде взето само със съгласието на всички засегнати наследници без този, в чиято полза то е направено. (4) Същите правила се прилагат и когато плодоползуването, рентата или голата собственост са учредени с акт за дарение.  Оттук следва, че завет може да се прави само под прекратителен срок /т.нар. завет за плодоползване/, но не и под отлагателен. A.) Условие /conditio/.  Уредба: чл.25 ЗЗД. Чл. 25. Действието на договора или прекратяването му може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие. Смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то. Сбъдването на условието има обратно действие.  Оттук и определението: Условието е договорна клауза, която поставя действието на сделката в зависимост от бъдещо и несигурно събитие.  Според въздействието на последното върху правните последици може да се посочат:   Отлагателно; Прекратително;

 До сбъдване на отлагателното условие сделката е в състояние на висящност. За страните по сделката съществува само едно правно очакване. При прекратителното условие сделката поражда незабавно правни последици, но сбъдването на прекратителното условие води с обратна сила до тяхното отпадане /чл.25 ал.2 ЗЗД/.  Проф. Матеева е диктувала за условие само това. От учебника и помагалото може да се добави още малко за различните видове:      Според въздействието му върху правните последици: Отлагателно  ако при сбъдването му настъпва действието на сделката; Прекратително  ако при сбъдването му действието на сделката отпада; Правопроменящо  ако при сбъдването му действието на сделката се променя. Според наличието на промяна в обстоятелствата:

238

 Положително (положителен ЮФ)  ако се очаква промяна;  Отрицателно (отрицателен ЮФ)  ако не се очаква промяна.  Според обусловеността на сбъдването му от нечия воля:  Казуално (случайно)  няма такава зависимост (или е ирелевантна);  Потестативно (произволно)  зависи от нечия воля – страна по сделката и/или трето лице – например одобряването на вещта от купувача;  Смесено  когато има и обективна, и волева обусловеност (напр. регулирането на имот по определен начин).  Според формулирането му:  Изрично уговорено  по принцип;  Подразбиращо се  да следва недвусмислено от обстоятелствата, при които се сключва сделката (напр. дарението при годеж се счита, че е извършено под отрицателно прекратително условие –„ако не се сключи брак”). Б.) Срок /dies/.  Представлява клауза, която обуславя действието на договора от настъпването на едно бъдещо сигурно събитие.  За разлика от условието, тук настъпването на събитието е сигурно, дори да не е известно кога ще настъпи /т.нар. относително определен срок/. Видове:  Според начина, по който се отразява срокът на настъпването на правните последици:  Начален /отлагателен/  отлага настъпването на правните последици за определен период от време; с настъпването му се пораждат правните последици на сделката.  Краен /прекратителен/  след настъпването на този срок правните последици се прекратяват за в бъдеще.  Според начина на определяне:  Абсолютно определен  календарно, чрез изтичането на определен период (в дни, седмици, месеци, години) или чрез фиксирането на дата (напр. посочване на бъдещо общоизвестно събитие - църковен празник).  Относително определен  неизвестен е началният момент, но крайният е определен (напр. Х дни след смъртта на определено ФЛ).  Уговореният срок може да има правно значение за изпълнение на задължение по сделката – това е падежът на задължението, когато то става изискуемо. В този случай срокът е уговорен в полза на длъжника, което означава, че той може да изпълни, но кредиторът може да търси изпълнение само след настъпването на падежа. Ако преди това предяви иск, той ще бъде отхвърлен като преждевременно предявен. Но ако длъжникът изпадне в неплатежоспособност, той губи предимството на ненастъпилия падеж и задължението му става изискуемо /чл.71 ЗЗД/. Срокът може да бъде уговорен в полза на кредитора, тогава той може да иска изпълнение по всяко време. Задължението е изискуемо, но не и изпълняемо; длъжникът ще може да изпълни само след срок. Ако срокът е уговорен в полза на двете страни, задължението не е нито изискуемо, нито изпълняемо преди срока. Настъпването на срока за изпълнение има важно значение за отговорността на длъжника за неточно изпълнение във временно отношение и за забавата на кредитора. В.) Тежест /modus/.  Факултативна клауза, която възлага на страната, получила някаква облага, да изпълни едно задължение.  Чл.17 ал.1 ЗН  Чл. 17. (1) Завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест.  Например: Знам, че след смъртта ми няма кой да се грижи за непълнолетния ми брат. Завещавам на Х 20 000 лева с тежестта след моята смърт да се грижи за брат ми. Той ще си има попечител. За Х остава да се грижи за нуждите на брат ми, като затова взема от 20 000 лв.  Задължението да се изпълни тежестта може да има за предмет задължение за :  Dare;  Facere;  Non facere.  Има особено значение при безвъзмездните сделки:  Дарение;  Завещание.  Правно действие на тежестта: чл.18 ЗН. Чл. 18. Всеки заинтересуван може да иска изпълнение на наложените със завещанието тежести. Неизпълнението на същите не влече след себе си унищожаването на завещателното разпореждане.

239

 Оттук следва изводът, че от тежестта възниква правно задължение, когато тя е уговорена в полза на насрещна страна или трето лице. Всяко лице с правен интерес може да иска изпълнение на тежестта. Всяко лице с правен интерес има пряк осъдителен иск за изпълнение. Неизпълнението на тежестта обаче не е основание за разваляне на завещанието. Заинтересованото лице има право само на осъдителен иск, но не и на конститутивен за отпадане на наследството.

15 Недействителност на правните сделки
I. Недействителност. 1. Терминът.  Терминът „недействителност” се употребява в няколко правни значения: 1) Институт на гражданското право. УРЕДБА: Общи разпоредби на ЗЗД: чл. 26 - 35; Специални разпоредби на ЗЗД: Чл. 40; чл. 113; чл. 94; чл.152; чл. 170; чл.192, ал.2; чл. 209; чл. 226 и др.; и в редица други закони: чл. 42 - 44 ЗН; чл. 39 СК; чл. 73, ал. 3 СК. Общи разпоредби на ЗЗД В) НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА ДОГОВОРИТЕ Чл. 26. Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното. (4) Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Чл. 27. Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване изискванията, установени за тях, както и договорите, сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда. Чл. 28. Грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени качества на същия. Грешка в лицето е основание за унищожение, когато договорът е сключен с оглед на личността. Грешка, която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение, а подлежи на поправяне. Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката. Чл. 29. Измамата е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била подведена от другата да го сключи чрез умишлено въвеждане в заблуждение. Когато измамата изхожда от трето лице, измамената страна може да иска унищожението на договора само ако при сключването му другата страна е знаела или не е могла да не знае за нея. Чл. 30. Заплашването е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била принудена от другата страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх. Чл. 31. Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Унищожението на такъв договор не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Чл. 32. Унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта.

240

Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността почва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи - от деня на сключването на договора. Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла. Чл. 33. Унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Съдът може да унищожи такъв договор изцяло или само за в бъдеще. Унищожение не се допуска, ако другата страна предложи да отстрани ощетяването. Правото да се иска унищожение се погасява в едногодишен срок от сключването на договора. Унищожението поради крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба. Чл. 34. Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Чл. 35. Унищожаемият договор може да бъде потвърден от страната, която има право да иска унищожението му, чрез писмен акт, в който трябва да се посочи и основанието за унищожаемостта. Договорът се потвърждава и когато страната, която има право да иска унищожението му, го изпълни доброволно изцяло или частично, като знае основанието за унищожаемостта му. Договор, унищожаем поради крайна нужда, не може да се потвърждава.

Специални разпоредби на ЗЗД Чл. 40. Ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания. Чл. 94. Недействителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност. Чл. 113. Недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла. Чл. 152. Съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. Чл. 170. Учредяването на ипотека е недействително, ако било в ипотечния договор, било в молбата за учредяване на законна ипотека или в акта, въз основа на който се подава тя, съществува неизвестност за личността на кредитора, на собственика или на длъжника, за тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката. Чл. 192. Ако купувачът е знаел по време на продажбата за правата на третите лица, при съдебно отстранение той може да иска само връщане на цената. Това важи и когато продавачът е уговорил да не отговаря за съдебно отстранение. Съглашението, с което продавачът се освобождава от отговорност няма действие, ако той е премълчал известни нему права на трети лица. Чл. 209. Продажбата с уговорка за изкупуване е недействителна. Чл. 226. Обещанието за дарение не произвежда действие. Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно. Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни.

241

И в редица други закони Чл.42-44 ЗН 6. НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА ЗАВЕЩАНИЕТО Чл. 42. Завещателното разпореждане е нищожно: а) когато е направено в полза на лице, което няма право да получава по завещание; б) когато при съставянето на завещанието не са спазени разпоредбите на чл. 24, съответно чл. 25, ал. 1, и в) когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни. Чл. 43. (1) Завещателното разпореждане е унищожаемо: а) когато е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава, и б) когато е направено поради грешка, насилие или измама. (2) Грешката в мотива е причина за унищожение на завещателното разпореждане, когато мотивът е изразен в самото завещание и единствено поради него е направено разпореждането. Чл. 44. (1) Искът за унищожение на завещателното разпореждане се погасява с изтичането на три години от деня, в който ищецът е узнал за причината на унищожаемостта, и във всеки случай с изтичането на десет години от откриването на наследството. (2) Ако узнаването предшествува откриването на наследството, тригодишният срок тече от откриването. (3) Възражението за унищожаемостта не е ограничено със срок. Чл.39 СК Унищожаване на припознаването Чл. 39. Припозналият може да иска унищожаване на припознаването поради грешка или измама в едногодишен срок от припознаването, при заплашване - в едногодишен срок от прекратяване на заплашването, а при недееспособност - в едногодишен срок от придобиване на дееспособността. Чл.73 ал.3 СК Представителство и попечителско съдействие Чл. 73. (1) Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес. (2) Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза. (3) Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл. 12, ал. 3.  Чрез механизма на препращането по чл.44 ЗЗД правилата за недействителността на договорите се отнасят и по отношение на едностранните сделки.  Недействителността на т.нар. сделки-решения се урежда в специални правни норми:  Чл.25 ал.3 ЗЮЛНЦ 4) Решенията на общото събрание подлежат на съдебен контрол относно тяхната законосъобразност и съответствие с устава.

242



Чл.58 ЗК

Глава пета. СЪДЕБЕН НАДЗОР Основания и ред Чл. 58. (1) Решенията и действията на органите на кооперацията, които противоречат на закона или на устава, могат да се отменят чрез иск, предявен пред районния съд по седалището й. (2) Искът може да се предяви от всеки член на кооперацията, от контролния съвет, от кооперативния съюз, в който членува кооперацията, или от прокурора. Към иска могат да се присъединят и други членове на кооперацията и на контролния съвет. Те могат да поддържат иска и ако той бъде оттеглен. (3) Членът на кооперацията може да предяви иск в двуседмичен срок от деня на решението, а ако не е присъствал при решаването - от деня на узнаването или уведомяването му. Когато се иска отменяне на действие, срокът започва да тече от деня на узнаването му. (4) Контролният съвет на кооперацията може да предяви иска в двуседмичен срок от приемане на решението или от извършване на действието, а кооперативният съюз по ал. 2 - от деня на узнаването или уведомяването му. (5) Във всеки отделен случай искът може да се предяви не по-късно от 3 месеца от приемане на решението или от извършване на действието.  Чл. 39 ЖСК Чл. 39. Решенията на общото събрание на жилищностроителната кооперация, взети в нарушение на закона или устава, се отменят от районния съд.  Чл.74 ТЗ във връзка с Тълкувателно решение №1 от 2002 на ОСГК на ВКС Отмяна на решение на общото събрание на дружеството Чл. 74. (1) Всеки съдружник или акционер може да предяви иск пред окръжния съд по седалището на дружеството за отмяна на решението на общото събрание, когато то противоречи на повелителните разпоредби на закона или на учредителния договор, съответно на устава на дружеството. Искът се предявява срещу дружеството. (2) Искът се предявява в 14-дневен срок от деня на събранието, когато ищецът е присъствувал или когато е бил редовно поканен, а в останалите случаи - в 14-дневен срок от узнаването, но не по-късно от 3 месеца от деня на общото събрание. (3) Всеки съдружник или акционер може да встъпи в делото съгласно разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс. Той може да поддържа иска дори и ищецът да се откаже от него или да го оттегли. (4) Искът се разглежда по реда на глава тридесет и трета "Производство по колективни искове" от Гражданския процесуален кодекс, когато се оспорва решение на общото събрание на акционерно дружество с издадени акции на приносител или на инвестиционно дружество от отворен тип. В този случай не се допуска изключване от участие.  Уредбата на основанията за недействителност на решенията на органи на ЮЛ – в специални правни норми. Те се отменят посредством конститутивен иск в кратки преклузивни срокове. Компетентен да се произнася е съдът. Ако се изпусне срокът, решението се санира. При установяване на друга недействителност се използва установителен иск. Затова при недействителност на решенията на органите на ЮЛ е със специални норми. NB! (за брака) В отклонение от становището на стр. 508 от М. Павлова, проф. Матеева счита, че институтът на недействителност на брака (чл.94 – 98 СК) представлява отделен, специфичен институт на семейното право, а не проявна форма на недействителността на сделките. Съдържанието на брака се разкрива от систематичното тълкуване на чл.6 СК, чл.46 КРБ, чл.10 СК. От тях следва, че бракът не е правна сделка, а „доброволен съюз”. За разлика от сделките, при брака нямаме насрещни волеизявления, а успоредни по насоченост и кореспондиращи си по съдържание, които са насочени към лицето по гражданското състояние. Изводът е, че бракът представлява специфичен правопораждащ ЮФ на семейното право, който е подчинен на самостоятелна система за недействителност.

243

 Като гражданскоправен институт недействителността на сделките урежда тези правни недостатъци /пороци/, които са основание за, така да се каже, „инвалидизиране на сделката” – т.е. ненастъпването на правните последици или отпадането им с обратна сила. Недействителността също така урежда предпоставките и реда за предявяване, правните последици от нея, както и условията за потвърждаване на правните последици /чл. 35 ЗЗД/.  Урежда се с императивни правни норми. Те обслужват сигурността на оборота, установяват се в интерес на обществото. Затова и страните по сделката не могат да уговарят други условия, освен тези, предвидени в закона, и не могат да изменят предвидените последици.  Институтът на недействителността на гражданскоправните сделки ≠ недействителността на други правни актове /съдебни, административни, нотариални удостоверения/: За всички правни актове от тази категория е установена система, различна от тази на гражданските сделки. Към недействителността на тези актове не може да се прилага по аналогия чл.26 и сл. ЗЗД, тъй като липсва подобие по смисъла на чл.46 ал.2 ЗНА. Правилата относно тях се уреждат с отделни правни норми : ГПК – чл.281, т. 1; чл. 576; АПК – чл. 173; чл. 168, ал. 3; чл. 128, ал. 1, т. 7; чл. 149, ал. 5. 2) Като юридическа характеристика за състоянието на една сделка, при сключването на която са допуснати пороци и от това сделката изначално не поражда /в цялост или отчасти/ правни последици или ако ги поражда, те могат да отпаднат с обратна сила /ако е унищожаема/. 3) Като най-тежката гражданскоправна санкция заради това, че сделката е била сключена по начин или съдържание, които противоречат на императивни правни норми. 2. Функции.  В този смисъл недействителността може да се разгледа като санкционна правна последица от проявлението на неправомерен юридически факт, стига този порок да е правно значим. Този порок е въздигнат в материалноправно основание за недействителност на сделката. Правните последици на този порок се изразяват в осуетяване на целените от страните правни последици (нищожност) или във възникването на възможност с едностранно волеизявление да се предизвика отпадане на правните последици с обратно действие или за в бъдеще (унищожаемост).  Наред с тази санкционна насоченост недействителността е предназначена да закриля /т.е. тя притежава и една втора, защитна функция/ правния порядък от такива сделки, а също и частния интерес на страните. 3. Видове недействителност на правните сделки.  Недействителността е родово понятие, което включва двата вида недействителност  нищожност и унищожаемост.  Понеже законодателят не е много последователен, като употребява термина „недействителност” и затова, за да се определи какъв е видът, трябва да се тълкува за всеки отделен случай, за да се разбере какво се има предвид под „недействителност” – нищожност или унищожаемост. В разпоредби като чл.38 ал.2; чл.94; чл.113; чл.209 от ЗЗД например законодателят употребява „недействителност”, а всъщност трябва да се има предвид „нищожност”. Чл. 38. Представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. Упълномощителят има право винаги да оттегли пълномощието, а пълномощникът - да се откаже от него. Отказването от това право от страна на упълномощителя или пълномощника е недействително. Чл. 94. Недействителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност. Чл. 113. Недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла. Чл. 209. Продажбата с уговорка за изкупуване е недействителна.  В доктрината са установени няколко критерия: № Критерии Нищожност Унищожаемост

1.

Степента на тежест и естеството на правния порок

Най-тежката  за най-опасни правни пороци на сделката, посочени в чл.26 ал.1,2 ЗЗД – общо 9 основания: 1) Противоречие с императивни правни норми.

Естеството и степента на обществена опасност са по-ниски  порокът засяга волеизявлението на едната или и на двете страни, посочени в чл.27-33 ЗЗД – общо 7 основания:

244

2) Заобикаляне на императивни правни норми. 3) Противоречие с добрите нрави. 4) Д-ри върху неоткрити наследства. 5) Начална невъзможност на предмета. 6) Липса на съгласие. 7) Липса на форма за действителност. 8) Липса на основание /кауза/. 9) Сключване на привиден д-р.

1) Недееспособност на една от страните. 2) Нарушаване на правилата относно сключването на сделки от представител, респ. порок в даването на попечителско съгласие. 3) Грешка. 4) Измама. 5) Заплашване. 6) Актуална недееспособност на едно иначе дееспособно лице. 7) Сключване на сделки при крайна нужда и явно неизгодни условия.

2.

Действие на сделката

Начална нищожност  не пораждат целените правни последици още от сключването на сделката.

Пораждат целените правни последици веднага, но ако опороченото лице упражни потестативното си право да унищожи сделката – правните последици отпадат с обратна сила, сякаш изобщо не са се случили. Изключение са тези по чл.33 ЗЗД – при тях от съда само за в бъдеще.

3.

Начинът, по който настъпва недействителността

По право /ipso iure/ автоматично, без да е необходим правен акт, който да я прогласи – оттук и всяко лице може да се позовава на нищожността както пред съд, така и извънсъдебно.

Напротив  може да настъпи само въз основа на влязло в сила съдебно или арбитражно решение.

4.

Предявяване пред съд

В случай на правен спор  с установителен иск по чл.124 ал.1 предл. 2 ГПК или възражение. Може и по висящ правен спор чрез инцидентен установителен иск.

С конститутивен иск по чл.124 ал.3 ГПК или възражение.

245

5.

Персоналният кръг на лицата, които имат право да релевират /предявяват/ всеки един от двата вида недействителност

Всяко лице по всяко време, стига да има правен интерес, без значение, че то не е страна по сделката. Може да бъде прогласена от съда служебно /еx officio/ в мотивите на съдебното решение.

Напротив  съдът не може служебно /ex officio/ да унищожи сделката. Унищожаване може да иска поначало само страната, чието волеизявление е опорочено, като тя има избор и да съхрани настъпилите правни последици /чл.32 ал.1 ЗЗД/. Само в изрично посочени от закона случаи 3ти лица могат да искат унищожаването на сделката – поръчителят на главния длъжник /чл.142 ЗЗД/. Недопустимо е обаче кредиторът на едно лице, чиято воля е била опорочена, да упражнява правото да иска унищожаване на сделка чрез косвен иск по чл.142 ЗЗД. Съгласно чл.134 ЗЗД – става въпрос за чисто лична преценка на лицето с опорочена воля.

6.

Наличие или отсъствие на установен от закона срок за предявяване по исков ред на всеки един от двата вида

Безсрочно.

7.

Персонално действие

Спрямо всички /erga omnes/  на всяко лице, независимо дали е страна, частен или универсален правоприемник.

Има срок за предявяване на иск /виж чл.32 ал.2 ЗЗД!/ - 3 г., а за сделките по чл.33 – при крайна нужда и явно неизгодни условия – 1 г., но няма срок за възражение/виж чл.32 ал.3 ЗЗД!/. Начален момент на срока: 1) При недееспособност – от придобиването на дееспособността. 2) При грешка и измама – от откриването им 3) При заплашване – от преустановяването му. 4) При крайна нужда и по чл.31 ЗЗД – от сключването на сделката. Само срещу страната по сделката или неин универсален правоприемник.

246

8.

Възможност за тяхото заздравяване /саниране/

Не могат да бъдат заздравявани (отстраняване на порока и превръщане на сделката в действителна). Нищожността по принцип може да бъде заздравена само с изрична законова норма, посредством която законодателят „валидизира” правната сделка, като й дава нова правна оценка и очевидно с обратна сила я признава за действителна. В нашата история от края на 19. в. до средата на 20. в. съществуват 11 валидизационни закона по отношение на формата за действителност за прехвърляне на недвижими имущества. По волята на страните по нищожна сделка заздравяване може да настъпи само ако изрична законова норма предвижда това и то само при условията, посочени в нея /напр. чл.42 ал.2 ЗЗД/.

Виж чл. 35 ЗЗД! Могат да бъдат заздравявани чрез потвърждаване, което по същността си представлява едностранен правен акт, който изразява волята на оправомощената страна да запази правните последици от сделката. Като нов юридически факт волеизявлението за потвърждаване на унищожаема сделка има правопогасяващо действие по отношение на потестативно право на правоимащата страна да предяви конститутивен иск за унищожаване на порочната сделка. Правото на потвърждаване е непритезателно субективно право, което предпоставя логически да е възникнало правото на унищожаване на сделката. Ако е влязло в сила съдебно решение за унищожаване на сделката – няма право на потвърждение /т.е. крайният срок за потвърждаване на унищожаемата сделка е преди влизането в сила на съдебното решение за унищожаването к/. Чл.35 ЗЗД предвижда 2 способа:  Изрично  представлява едностранна правна сделка, която се характеризира с: 1.) нормативно установен субектен състав; 2.) нормативно съдържание; установено

3.) предписана от закона форма за действителност – писмена. Потвърждаването може да изхожда само от страната, която има право да иска унищожаването на сделката. Съществен и необходим елемент е лицето да посочи основанието за унищожаемостта – т.е. да посочи, че е запознато с порока.  Конклудентни действия  чл.35 ал.2 ЗЗД. Договорът се потвърждава и когато страната, която има право да иска унищожението му, го изпълни доброволно изцяло или частично, като знае основанието за унищожаемостта му.

247

Единствената хипотеза, при която законът забранява потвърждаване на унищожаема сделка, е при сделка, сключена поради крайна нужда и явно неизгодни условия /чл.35, ал.3 ЗЗД/. Санирането при тях става само чрез отстраняване на стойностното неравенство между 2-те насрещни престации. Отстраняването на явно неизгодни условия не е разновидност на потвърждаване, а си е нов самостоятелен юридически факт. Правните последици от потвърждаването на унищожаема сделка по чл.35 ЗЗД – то води до отпадане на потестативното право да се иска унищожаване на сделката, т.е. в резултат на потвърждаването сделката става неатакуема и действителна, а настъпващите от нея правни последици се стабилизират. ІІ. Потвърждаване на унищожаема правна сделка и конверсия на нищожна. NB!!! Потвърждаване на унищожаема правна сделка ≠ конверсия на нищожна сделка.  В резултат на потвърждаването по реда на чл.35 ЗЗД една унищожаема сделка става действителна и правните к последици се стабилизират. Това са си същите правни последици (пълна тъждественост), които са възникнали от унищожаемата правна сделка и са могли да отпаднат с обратна сила при релевиране на това право.  При конверсията към една нищожна сделка се привързват правни последици на една друга, различна правна сделка, чийто фактически състав и съдържание са запълнени от действителните елементи на нищожната сделка.  Пример: Притежавам недвижим имот на пътя между Костинброд и Сливница. Приятел съм със сливнишкия нотариус. Отивам при него и той ми издава нотариален акт за покупко-продажба. Нотариалният акт носи подписите на продавача, купувача и нотариуса. Оказва се, че този имот попада в район на действие на нотариуса на Костинброд. Сделката е нищожна – нотариалното удостоверяване, чрез което се постига формата за действителност по чл.18 ЗЗД във връзка с чл.26, ал.2. Такъв нищожен договор за покупко-продажба може да се конвертира в един нов, действителен предварителен договор за продажба на недвижимия имот. В случая нямаме частична нищожност по чл.26 ал.4 ЗЗД – т.е. част от съдържанието да е нищожно, а има липса на форма. Абстрахираме се от подписа на териториално некомпетентния нотариус, но след като всички останали други елементи са ОК, всяка от страните може и има право да предяви конститутивен иск по чл. 19 ЗЗД. Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Чл. 19. (1)Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма. (2)Предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор. (3)Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила. Чл. 26. (1) Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. (2)Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.

248

(4)Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.

 В доктрината има спор за това, как настъпва конверсията – автоматично или чрез изрично волеизявление на страните: 1) Автоматично  конверсията се основава на презумптивната воля на страните – щом страната е била готова да се обвърже за по-голямото, на още по-голямо основание ще е готова и за по-малкото. 2) Чрез изрично волеизявление на страните  на страните не бива да се натрапва такъв правен резултат и затова те трябва изрично да го оповестят. 3) Според проф. Матеева  ако приемем второто становище, е налице сключване на нов договор, което обезсмисля и цялата фигура на конверсията – затова и тя по-скоро се присъединява към първото становище. Уредба: В законодателството липсва обща уредба на конверсията. Старият ЗГС /Закон за гражданското съдопроизводство/ – там е била уредена конверсията. Той действа до появата на ГПК от '51 год. Конверсията може да се открие само в норми, които се отнасят до частни хипотези /Чл. 17 ал.2 ЗН/. Например: Завещавам на сестра ми 1/3 от моето имущество за 20 год. след смъртта. Законът третира такова общо завещателно разпореждане като учредено право на ползване. Чл. 17. (1) Завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест. (2) Общо завещателно разпореждане, направено под краен срок, се смята за завет на плодоползуване върху цялото наследство или върху съответния дял; началният срок се смята за неписан.  В някои случаи ефектът на законна конверсия може да настъпи и когато нищожността засяга и част от сделката  частична нищожност по чл.26, ал.4 ЗЗД.  Пример: Продавам автомобила ми с клауза за обратно изкупуване в рамките на 3 месеца. Но по чл.209 ЗЗД тази сделка е нищожна, такава може да има само в търговското право. Договорът ще е действителен по условието на чл.26 ал.4 ЗЗД – приемаме, че сделката е сключена само в частта, която е действителна, а останалата не е сключена. Такава сделка ще произведе действие като договор за покупко-продажба. Чл. 209. Продажбата с уговорка за изкупуване е недействителна.

ІIІ. Предявяване на недействителността на смесени фактически състави, от които се пораждат гражданскоправни последици. Принципът е, че: недействителност на всеки от елементите на сложния смесен фактически състав се преценява самостоятелно в съответствие с отрасловата правна уредба, на която е подчинен.  При спор за субективни граждански права и задължения гражданският съд може да се произнесе само за нищожността на административен акт, елемент от сложния фактически състав, в рамките на косвения съдебен контрол за законосъобразност. Ако обаче административният акт като част от сложния фактически състав е отменим /атакуем/, той не може да бъде отменен от гражданския съд, а само по реда за обжалването му по АПК.  Когато обаче гражданскоправен елемент от сложния смесен фактически състав е недействителен, тогава се осуетява настъпването на правните последици на целия фактически състав. Пример: Учредяване на ограничено вещно право върху общинска земя по реда на ЗОС. Учредяването настъпва в резултат от смесен фактически състав – съгласно решение на окръжния съд, въз основа на което се издава заповед на кмета, въз основа на която пък се сключва договор за учредяване на ограничено вещно право.  Ако административноправният елемент /заповедта на кмета/ е нищожен, гражданският съд може да констатира нищожност по реда на косвения съдебен контрол. Ако административният акт е само атакуем – по реда на АПК от административен съд. Когато гражданскоправният елемент /договорът/ е нищожен – осуетяват се целите правни последици.

249

IV. Отграничения на института на недействителността на сделките от други подобни фигури. 1. От незавършения фактически състав.  При незавършен фактически състав ненастъпването на целените правни последици се дължи на това, че още не са се осъществили всички елементи от фактическия състав. Те могат да бъдат довършени по всяко време. Тогава сделката ще постигне правно действие и съответно ще породи предвидените в нея правни последици. Сделката с незавършен фактически състав не е неправомерен юридически факт за разлика от една нищожна/унищожаема сделка.  Пример: Сключен е договор за влог по чл.250 и сл. ЗЗД, но не е предадена вещта, а договорът за влог е реален – т.е. предаването на вещта е елемент от фактическия състав на сключването му.  Напротив: при висяща нищожност (чл.42, ал.2 ЗЗД) фактическият състав на сделката, сключена от представител без представителна власт, е приключил. Обаче настъпването на един последващ юридически факт може да я санира и да я превърне в действителна. Този последващ юридически факт не е елемент от фактическия състав на сделката, а е нов юридически факт. Чл. 42. Лицето, което е действувало като представител, без да има представителна власт, дължи обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна. Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди. За потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. 2. От сделки в състояние на висящност.  При сделките в състояние на висящност сделката е сключена, фактическият й състав е изпълнен, но още не се е осъществило условието /conditio juris/ и заради това не могат да настъпят целените от страните правни последици. 3. От относителна недействителност.  Преди в доктрината се разглеждаше относителна недействителност като вид недействителност. Новите автори не са на това мнение и я различават от недействителността – т.е. относителната недействителност и недействителността са две различни явления.  Примери:     Чл.76 ЗН с аргумент от т.1 на ТР №1 от 2004г. на ОСГК ВКС Чл.135 ЗЗД Чл.22 ал.3 СК Чл.452 ал.1,2 ГПК

 Чл.453 ГПК Чл. 76. Актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата Чл. 135. Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността. Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Когато действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Кредиторите, в чиято полза е обявена недействителността, се удовлетворяват от сумата, получена от публичната продан преди третото лице, тогава когато то участвува в разпределението с вземане, произтичащо от обявяване на недействителността.

250

Управление и разпореждане с общи имущества Чл. 22. (1) Съпрузите имат равни права на владение, ползуване, разпореждане и управление върху общите вещи и права върху вещи. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който би получил от общото имущество при прекратяване на имуществената общност. Действия на управление относно общите вещи и права върху вещи може да извършва всеки от съпрузите. (2) Разпореждането с общи движими и недвижими вещи и права върху тях се извършва съвместно от двамата съпрузи. (3) Разпореждане с обща недвижима вещ или право върху такава вещ, извършено от единия съпруг, поражда действие за другия, ако в шестмесечен срок от узнаването той не го оспори по исков ред. (4) Разпореждане с обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършено от единия съпруг без участието на другия, няма сила за този съпруг, ако третото лице е знаело или според обстоятелствата е могло да знае, че липсва съгласието на другия съпруг. При безвъзмездно разпореждане с обща движима вещ се прилага предходната алинея. (5) С влога се разпорежда съпругът, на чието име е открит. Когато действията на разпореждане застрашават интересите на семейството или на другия съпруг, по негово искане съдът може да постанови тези действия да се извършват по общо съгласие на двамата съпрузи. Действие на запора и на възбраната по отношение на взискателя Чл. 452. (1) Извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори, освен ако третото лице - приобретател, може да се позове на чл. 78 от Закона за собствеността. (2) Когато изпълнението е насочено върху имот, недействителността има действие само за извършените след вписването на възбраната разпореждания. (3) Взискателят и присъединилите се кредитори могат да искат плащане от третото задължено лице въпреки плащането, което то е направило на длъжника, след като му е било връчено запорното съобщение. Лицата от органите на управление на третото задължено лице отговарят солидарно с него. Непротивопоставимост на невписаните актове Чл. 453. На взискателя и на присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят: 1. прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната; 2. решенията по исковите молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди възбраната; 3. прехвърлянето на вземане, съобщението за което е било направено, след като третото задължено лице е получило запорното съобщение; 4. отчуждаването на движими вещи, владението на които не е било предадено на приобретателя преди налагане на запора, освен ако за отчуждаването има документ с достоверна предхождаща дата.

 Във всички случаи на относителна недействителност сделката сама по себе си е действителна, тъй като не страда от порок, обосноваващ нейната нищожност/унищожаемост. Сделката поражда целените правни последици, но те не могат да се противопоставят на определени трети лица, тъй като те засягат неблагоприятно техните правни интереси. Това трето лице най-често е кредитор/взискател по производство по принудително изпълнение/сънаследник/съпруг. Т.е. въпросните трети лица, спрямо които сделката е относително недействителна, могат да черпят изгода, т.е. да се позовават на правното си положение отпреди сключване на сделката (т.е. да кажат „за мен такава сделка няма”). Виж чл.22 СК във връзка с чл.77, ал.3 ЗЗД; чл.78 ЗН.  Например: едина съпруга продава съпружеска имуществена общност – гараж. Мъжът...

251

4. От разваляне на договор.  Предявяването на недействителност на сделката и специално нейното унищожаване се различава от хипотезата на разваляне на един договор по чл. 87-88 ЗЗД. Може да бъде развален само действителен договор. Основанието за това възниква след сключването му. Отмяната на сделки е уредена при едностранни договори (напр. дарение, поръчка) или при едностранни сделки (завещание, упълномощаване). Виж чл.87,88 ЗЗД. Чл. 87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма. Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време. Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това. Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора. Правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност. Чл. 88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора. Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба. 5. От отмяна на дарение.  Институтът на недействителността на следващо място трябва да се разграничава от отмяната на дарение по чл.227 ЗЗД. Чл. 227. Дарението може да бъде отменено, когато дареният: а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта; б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. Тези разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове. Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това. Предварителният отказ от този иск е нищожен. Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил.

252

6. От прекратяване на д-р поради стопанска непоносимост.  Виж чл.307 ТЗ. Стопанска непоносимост Чл. 307. Съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността.  Това са все случаи, при които се упражнява едно потестативно право, в резултат на което отпадат породените от сделката правни последици. По правило (без стопанската непоносимост), в случаите на унищожаване, разваляне на договора поради виновно неизпълнение и на отмяна на дарение правните последици отпадат с обратна сила. NB!!! Разликата: Чл.27 и сл. ЗЗД – основна разлика е в порока. Порокът е съществувал към момента на сключване на унищожаемата сделката. Напротив, при хипотезата на разваляне на сделка, на отмяна на дарение, прекратяването на договора поради стопанска непоносимост юридическият факт, от който възниква потестативното право, се поражда в един по-късен момент след сключване на сделката. На разваляне, отмяна, прекратяване подлежат само ненищожните сделки. 7. От хипотези, при които прехвърлителна сделка не може да породи транслативен ефект поради това, че прехвърлителят не е собственик.  Изправени сме пред отстранение на приобретателя – евикция по чл.188 и сл. ЗЗД. И доктрината, и практиката са единодушни, че продажбата на чужда вещ не е нищожна. Сделката като юридически факт, от който се поражда облигационно задължение за dare, е напълно действителна. Проблемът е, че праводателят не може да изпълни задължение за dare съгласно чл.183 ЗЗД – т.е. сделката е действителна, но прехвърлителят не може да прехвърли едно право, което той сам не притежава. Облигационното отношение е налице, но вещноправният ефект – не.  Единственият случай, при който сделката е нищожна, когато прехвърлителят не е собственик, е договор за дарение – чл.225 ЗЗД. Като lex specialis тази норма установява нищожност за дарение на чужда вещ. V. Основания за нищожност на сделките.  Под „основание за нищожност” разбираме уреден с императивна правна норма юридически факт с правопрепятстващо действие, чието проявление в правната действителност представлява юридическа пречка за настъпване на целените от страните правни последици. 1. По чл.26 ал.1 ЗЗД. Чл. 26. Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.  Чл.26 ал.1 ЗЗД урежда 4 хипотези за нищожност, първите 3 от които могат да се квалифицират като „общи основания”, т.е. те намират приложение, когато липсва друго специално основание за нищожност/унищожаемост на сделката.  Например: Сделка, сключена с измама  при наличието на такъв порок обаче сделката е унищожаема, тъй като това основание е предвидено в чл.29 ЗЗД, а не e нищожна по чл.26 ал.1 ЗЗД на общо основание.  Тези три основания намират субсидиарно приложение, а четвъртото основание по чл.26 ал.1 ЗЗД – сключването на сделки върху неоткрити наследства – е специално и се прилага само по отношение на разпореждания с отделни субективни права или съвкупност от такива, които прехвърлителят очаква да придобие по наследство.  Ако при един и същи договор са налице едновременно две или повече основания за нищожност, те не се изключват взаимно, от всяко от основанията настъпват самостоятелно правни последици на нищожността. Може да се упражнят в един процес при алтернативно съединяване. А.) Противоречие със закона.  Тук под „закон” не се има предвид закон във формален смисъл по чл.3 ЗНА, а всяка императивна правна норма, независимо от юридическата сила на правния източник, в който се съдържа.  Когато специална правна норма предвижда нищожност на сделка на конкретно правно основание, тази норма като специална измества от приложение общата норма по чл.26 ал.1 ЗЗД. Пример за такива са разпоредбите на чл.152 ЗЗД и чл.88 и 90 СК  посочените в самите тях правни основания ще обосноват недействителността, а не чл.26 ал.1 ЗЗД. Чл. 152. Съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително.

253

Чл. 88. Отказът от издръжка за бъдещо време е нищожен. Чл. 90. Не се допуска прихващане на вземане със задължение за издръжка.  Противоречие със закона засяга най-често съдържанието на сделката.  Например: Дължа 1500 лв. обезщетение от непозволено увреждане по чл.113 ЗЗД – кредиторът иска да уговорим по-кратък давностен срок. Тази сделка е нищожна. Нормата има нужда от стеснително тълкуване. Чл. 113. Недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла.  Нищожността на сделката като цяло настъпва, когато същественото съдържание на сделката противоречи на императивни правни норми.  Например: Детето (21 год.), студент по право втори курс – задочно, непрекъснато иска още пари от баща си. Уговарят се, че бащата ще му дари колата си, а синът няма да иска повече пари – чл.88 СК. Чл. 88. Отказът от издръжка за бъдещо време е нищожен.  Когато противоречието със закона засяга клауза от несъщественото съдържание на сделката – настъпват правните последици на частичната недействителност /чл.26 ал.4 ЗЗД/.  Пример: Страните по договор за продажба на движима вещ се уговарят, че цената ще се плати на две вноски – първата в размер на 15 % на 5 юни, а втората – за остатъка ще се плати на 5 септември. Уговарят се също, че ако остатъкът от сумата не бъде платен на 5 септември, продавачът има право да развали договора без даване на допълнителен срок за изпълнение на задължението (т.е. без спазване на чл.87 ЗЗД), а платените 15% ще задържи като обезщетение. Съгласно чл.206 ал.3 ЗЗД не се допуска платените вноски да останат като обезщетение. В останалата си част сделката ще произведе целените правни последици освен ако не може да се приложи чл.26 ал.4 ЗЗД. Чл. 87. (1) Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма. (2) Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време. (3) Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това. (4) Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора. (5) Правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност. Чл. 206. (1) Макар и да има противно съглашение, неплащането на вноски, които не надвишават 1/5 част от цената на вещта, не дава основание за разваляне на договора. (2)Ако договорът бъде развален поради неизпълнение от страна на купувача, продавачът може да иска възнаграждение за ползуването от вещта независимо от правата му на обезщетение. (3) Уговорката, платените вноски да останат за продавача като обезщетение, е недействителна. NB!!!  Фактическият състав на противоречието със закона е изцяло обективен  т.е. абсолютно без никакво значение е дали страните са съзнавали, че сключват сделка, противна на закона. Или казано по друг начин – вината на страните е ирелевантна за настъпването на нищожността. Нищожността настъпва обективно. NB!!!  Противоречието със закона се преценява с оглед на законодателството, действало към момента на сключването на сделката.

254

Б.) Заобикаляне на закона.  Заобикалянето на закона е самостоятелно основание за нищожност на сделката, което се различава от противоречието със закона.  Страните искат да постигнат един забранен от закона правен резултат с незабранени правни средства. По заобиколен път се постига правен ефект, който законът забранява  Видът и съдържанието на сделката не противоречат на закона, но последиците противоречат. NB!!!  За разлика от противоречието със закона, заобикалянето на закона има субективен състав. Т.е. страните трябва да са съзнавали, че се опитват да постигнат забранен правен резултат. И двете страни трябва да имат такова съзнание. Ако само едната страна знае (гранична хипотеза с измамата), може да се стигне до унищожаване.  Пример: Сключвам предварителен договор за покупка на етаж от къща. Окончателният договор ще се сключи с нотариален акт, когато се преустрои, така че да отговаря на изискванията по ЗУТ и по Наредба № 5 (до този момент закупеното помещение не отговаря на изискванията). После продавачът се отказва поради ниска цена. Насрещната страна предявява иск по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния д-р за окончателен. Според проф. Матеева съдебното решение трябва да е: предварителният договор е нищожен, защото той има невъзможен обект (все още към момента на сключване на предварителния договор имотът не отговаря на изискванията по ЗУТ). Т.е. заобикалянето на закона тук е, че нямаме годен имот към момента на сключването на предварителния договор. В.) Противоречие с добрите нрави.  Става дума за противоречие с морални норми, които законът въздига като критерии за нищожността на сделката. По същността си нарушаването на добрите нрави/правилата на морала/ е приравнено на нарушаване на императивни норми на закона. Т.е. имаме налице противоречие на сделка с нравствен критерий, приет от обществото като едно неписано правило за това, какво е добро и зло, правилно и неправилно, почтено и непочтено и т.н. Самите правила на морала се променят с течение на времето – всяко общество си ги установява.  По идея противоречието с добрите нрави е отделно основание за разваляне на сделката. В съдебната практика – рядко се появява самостоятелно. Най-често е съчетано с противоречие на закона.  Пример: противоречието с добрите нрави намира израз в чл.42 б.„в” ЗН. 6. НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА ЗАВЕЩАНИЕТО Чл. 42. Завещателното разпореждане е нищожно: а) когато е направено в полза на лице, което няма право да получава по завещание; б) когато при съставянето на завещанието не са спазени разпоредбите на чл. 24, съответно чл. 25, ал. 1, и в) когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни.  Примери: за самостоятелно проявление на противоречието с добрите нрави в чужбина:  От Гърция  д-р за предоставяне на утроба под наем.

 Развеждаща се съпружеска двойка; по-богатият предлага на другия пари срещу неговото съгласие да не претендира за родителски права.  Противоречието с добрите нрави засяга най-често съдържанието на сделката. Например: Кандидати за осиновяване по чл.54, ал.1, т.2 СК уговарят майката да даде детето срещу пари. Съгласие за осиновяване Чл. 54. (1) За осиновяването е необходимо съгласието на: 1. осиновяващия;

255

2. родителите на осиновявания; 3. съпрузите на осиновяващия и на осиновявания; 4. осиновявания, ако е навършил четиринадесет години. (2) Съгласието на майката по ал. 1, т. 2 може да бъде дадено най-рано четиринадесет дни след раждането. (3) Родителите на осиновявания дават съгласие и в случаите, когато са непълнолетни. (4) на лицата по ал. 1, т. 2 и 3 не се изисква, ако те са малолетни, поставени под запрещение или ако постоянният им адрес е неизвестен. (5) Дирекция "Социално подпомагане" разяснява на лицата по ал. 1 последиците от допускането на осиновяването преди даване на съгласие от тях. (6) Лицата по ал. 1 представят писмена декларация с нотариално заверен подпис, че даденото от тях съгласие не е обвързано с материална облага.  В някои случаи може да засегне и начина на сключване на сделката. Пример за такова нещо са т.нар. „нелоялни търговски практики” по ЗЗК и ЗЗП. NB!!!  Съставът на противоречието с добрите нрави е изцяло обективен  т.е. без значение е дали страните са съзнавали, че сключваната/слкючената от тях сделка противоречи на добрите нрави. Настъпва eo ipso. Г.) Сделки върху неоткрити наследства.  За нищожни се обявяват и договори, които имат за обект бъдещи, очаквани наследствени права, които едната страна по договора би получила от момента на смъртта на наследодателя. Неоткрито наследство – терминът извеждаме от тълкуването на чл.1 ЗН, който дава определение за това какво представлява откриването на наследството - Наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на умрелия. Т.е. до момента на настъпването на смъртта наследството е неоткрито. Потенциалните наследници (лицата, които биха били призовани при откриване на наследство) на този етап имат само едно правно очакване, но не и субективно право.  Законът забранява сделки на разпореждане и управление с бъдеща наследствена маса било като цяло, било с отделни права /т.е. продажби, наеми, залози и т.н./. Такива действия са възможни едва при открито наследство и придобити наследствени права от наследника /виж чл.212 и 213 ЗЗД/. Чл. 212. Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени. Договорът за продажба на наследство, в което има недвижими имоти, може да бъде противопоставен на трети лица само ако е вписан. Чл. 213. Ако преди продажбата на наследство продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен да върне на купувача полученото. Купувачът е длъжен да върне на продавача това, което последният е платил за задълженията и тежестите на наследството.  Нищожен е и предварителният договор за прехвърляне на неоткрито наследство.  Нищожни също са и едностранните сделки, които имат за обект неоткрито наследство  предварителният отказ от наследство /чл.48-52 ЗН/.

256

Чл. 48. Наследството се придобива с приемането му. Приемането произвежда действие от откриването на наследството. Чл. 49. (1) Приемането може да стане с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството; в този случай приемането се вписва в особена за това книга. (2) Приемане има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. В последния случай наследникът губи правото на наследствен дял от укритото имущество. Чл. 51. (1) По искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото. (2) Ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството. (3) Изявлението на наследника се вписва в книгата, предвидена в чл. 49, ал. 1. Чл. 52. Отказът от наследството става по реда, указан в чл. 49, ал. 1; той се вписва по същия ред. Чл. 53. Частта на отреклия се или на оня, който е изгубил правото да приеме наследството, уголемява дяловете на останалите наследници. Чл. 54. (1) Приемането и отказът, направени под условие, за срок или за част от наследството, са недействителни. (2) Приемането и отказът не могат да се оспорят поради погрешка. NB!!!  Не сме изправени пред същинска сделка върху неоткрито наследство по чл.77 и сл. ЗН (приживна делба). В този случай самият бъдещ наследодател с оглед на смъртта се разпорежда с имуществото си. В тези случаи не е налице разпореждане с неоткрито наследство, а с имуществени права, с които бъдещият наследодател разполага. Наследодателят прави разпореждане чрез делба-завещание и делба-дарение. Завещанието е недействително, ако на някой от наследниците е накърнена неговата запазена част. Съгласно чл. 30 и сл. ЗН – той може да заведе иск за допълване на запазената му част от останалите наследници. Чл. 77. (1) Наследодателят може приживе да раздели имотите си между своите наследници, като включи в делбата и запазената част. (2) Тази делба може да бъде извършена с акт за дарение или със завещание. Чл. 78. (1) Делбата, в която наследодателят не е включил някой от наследниците с право на запазена част, е недействителна. (2) Сънаследник, който с делбата е увреден в своята запазена част, може да иска възстановяването й от другите сънаследници. Когато делбата е направена с акт за дарение, тя може да бъде оспорена по реда на чл. 74. Чл. 79. Ако в делбата не са включени всички имоти, които наследодателят е притежавал по време на своята смърт, неподелените имоти се делят съгласно закона, доколкото наследодателят не е разпоредил другояче. Чл. 80. При делбата приживе чрез завещание се прилага правилото на чл. 69, ал. 3. 2. По чл.26 ал.2 ЗЗД. Чл.26 (2) Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.  Общото между основанията тук е, че страните са направили волеизявление за сключване на сделката, но по такъв начин, че липсват някои от основните елементи на фактическия състав на сделката, посочени в чл.26 ал.2 ЗЗД, в резултат на което сделката не може да произведе целените правни последици /или както казва В. Таджер: „Нещо не к достига.”/.  От това трябва да се различава незавършеният фактически състав – разликата е, че при чл.26 ал.2 ЗЗД процесът е завършен, а при незавършения фактически състав е в процес на развитие. Например: при неопределения предмет имаме незавършен ФС, докато при невъзможния – нищожност по чл.26 ал.2 ЗЗД. А.) Невъзможен предмет.  В чл.26 ал.2 ЗЗД под предмет законодателят има предвид обект

257

 Стриктно погледнато предметът е елемент на правоотношението, а не на фактическият състав, но поради твърде важното му значение законодателят го е въздигнал до основание за нищожност. Идеята е, че ако се задължа за нещо невъзможно то договорът не може да породи целените правни последици, като достатъчно е дори престацията само на една от страните да е невъзможна.  Невъзможен ≠ незаконен: например д-р за продажба на наркотици/незаконен/ - неговата нищожност ще се обоснове по чл.26 но ал.1 ЗЗД  Невъзможен предмет е неосъществимия предмет: било поради правна или фактическа невъзможност  Правна  когато вещта е изведена от гражданскоправния оборот  Фактическа  когато една незаместима вещ е погинала към момента на сключването на д-р за покупко продажба/виж чл.184 ЗЗД за последиците/  Невъзможността трябва да е начална. Тя требва да съществува към момента на сключване на договора. Последващата невъзможност е основание за унищожаване по чл.89 ЗЗД; чл.184, ал.2 ЗЗД.  Невъзможността на предмета трябва да е пълна. Ако е налице само частична невъзможност според чл.184, ал.2 ЗЗД сделката е действителна, обаче кредиторът може да я развали като се позове на липса на достатъчен интерес. Може да иска частта, която е възможна срещу обезщетение/намаляване на цената и т.н. Чл. 89. При двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право. Когато невъзможността е само частична, другата страна може да иска съответно намаляване на своето задължение или разваляне на договора по съдебен ред, ако няма достатъчен интерес от частичното изпълнение. Чл. 184. Ако при сключването на договора вещта е била погинала, договорът е нищожен. Ако е била погинала само част от вещта, купувачът има право или да се откаже от договора, или да иска оцелялата част при съответно намаление на цената.  За настъпване на последиците е без значение вината – дали някоя от страните виновно е причинила невъзможността на предмета. Виновното поведение на страните има значение само при т.нар преддоговорна отговорност по чл.12 ЗЗД. Чл. 12. При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение. Б.) Липса на воля при едностранните сделки или липса на съгласие при договорите  В чл.26, ал.2 ЗЗД се говори само за липса на съгласие. Това е стеснена хипотеза. И в 2-та случая става дума за съзнателно несъответствие между външното, обективното, реалното положение и вътрешното намерение на страната да се обвърже с правното задължение по сделката. Ако несъответствието е несъзнавано, това е грешка, която води до унищожаване на сделката по чл.28 ЗЗД.  Примери за нищожност, поради липса на съгласие: 1) При така нареченото несериозно волеизявление /шега/. В тези случаи налице е липса на воля. Волеизявлението е направено по начин или при обстоятелства, които изключват възможността то да се приеме на сериозно. 2) Когато насрещните волеизявления не са противоположни по съдържание и/или не се отнасят до един и същ предмет. 3) Когато страните по д-ра влагат различно значение в един и същ термин. Например: под „диня” в някои краища на България, например Видин, разбират пъпеши  !!! Тази хипотеза много трудно се отличава от грешката – всичко е въпрос на тълкуване и доказване. 4) Липса на воля имаме и тогава когато сделката е сключена при насилие, упражнено върху правещия волеизявлението. !!! насилие ≠ заплаха: при насилието, в резултат на физическа принуда, въобще липсва воля – сделката е нищожна по чл.26 ал.2 ЗЗД. При заплахата пък лицето прави волеизявление, но под влияние на психическа принуда, изразяваща се във внушаване, заплаха за бъдеща злина, представляваща основателен страх – при тази хипотеза сделката е не нищожна, а унищожаема на основание чл.27 във връзка с чл.30 ЗЗД. 5) При хипотезата на т.нар. мислена уговорка/reservatio mentalis/  липса на воля е налице щом мислената уговорка е била изявена/обективирана от лицето, сключващо договора, и е била доведена до знанието на адресата най-късно до момента на пристигане до адресата на волеизявлението за приемане. Ако по-късно са направени

258

резерви, те трябва да достигнат до адресата най-късно до момента когато стига и волеизявлението – едва тогава те ще са действителни. 6) Отнася се само до сделки решения  когато решението е взео от материално некомпетентен орган или липсва необходимото мнозинство сделката решение е нищожна. 7) Отново гранична хипотеза  Според чл.27 ЗЗД сделките сключени от „недееспособни” са унищожаеми. Тази разпоредба обаче е класически пример за нужда от стеснително тълкуване – в нея под „недееспособен” трябва да се разбира не напълно недееспособен, а частично недееспособен. Т.е. унищожаеми по чл.27 ЗЗД ще са сделки, сключени от непълнолетни или ограничено запретени без към тях да е добавено съгласието/волеизявлението/ на техния попечител. Напротив нищожни по чл.26 ал.2 ЗЗД ще са сделките, сключени от напълно недееспособни – малолетни и поставени под пълно запрещение. Това е така, защото напълно недееспособните не могат изобщо да изразяват воля – затова и те са нищожни поради липса на воля /аргумент от чл.4 и 5 ЗЛС и чл.73 СК/. В.) Липса на форма  Това основание намира приложение само при т.нар. формални сделки, тъй като при тях формата е част от фактическия състав на сключване на сделката, а оттук и липсата и е равнозначна на липса на част от фактическия състав.  Не се отнася до формата за доказване и формата за противопоставимост, тъй като тяхната функция е друга – там формата не е част от фактическият състав на сделката, а средство за защита в процеса, респективно срещу трети лица.  Приложима е както за договорите, така и за едностранните волеизявления.  Нищожността на хипотезите по-доло може да се дължи било на неизвършване на волеизявлението на страните в предписаната от законаформа или заради нищожност на нотариалния документ, чрез който се изпълнява формата /чл. 576 ГПК/. Когато нотариалният акт, чрез което се изпълнява формата за действителност (напр. чл.18 ЗЗД), е недействителен – нищожност на нотариалния акт привлича нищожност на сделката. Нищожни нотариални удостоверявания Чл. 576. Нотариалното действие е нищожно, когато нотариусът не е имал право да го извърши (чл. 569, чл. 570, ал. 1, чл. 573, ал. 1, чл. 574 и 575), както и когато при неговото извършване са били нарушени чл. 578, ал. 4 (относно личното явяване на участващите лица), чл. 579, чл. 580, т. 1, 3, 4 и 6, чл. 582, 583 и чл. 589, ал. 2.  ПРИМЕРИ:  За договори  Чл.18 ЗЗД  Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт.  Чл.19 ал.1 ЗЗД  Чл. 19. Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма.  Чл.138 ал.1 ЗЗД  Чл. 138. С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в писмена форма.  Чл.212-213 ЗЗД  Чл. 212 (2) Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени.  За едностранни волеизявления  Чл.37 ЗЗД  Чл. 37. Упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да бъде направено и писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно.  Чл.24,25 ЗН  Форма на завещанието /нотариално и саморъчно/ Чл. 24. (1) Нотариалното завещание се извършва от нотариуса в присъствието на двама свидетели. (2) Завещателят изявява устно своята воля на нотариуса, който я записва така, както е изявена, след което прочита завещанието на завещателя в присъствието на свидетелите. Нотариусът отбелязва изпълнението на тия формалности в завещанието, като означава и мястото, и датата на съставянето му. След това завещанието се подписва от завещателя, от свидетелите и от нотариуса. За съставяне на нотариалното завещание нотариусът се ръководи от разпоредбите на чл. 578, ал. 1 и 2 от Гражданския процесуален кодекс. (3) Ако завещателят не може да се подпише, той трябва да укаже причината за това и нотариусът отбелязва неговото изявление преди прочитането на завещанието.

259

Чл. 25. (1) Саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания. (2) Завещанието може да бъде предадено за пазене на нотариуса в затворен плик. В този случай нотариусът съставя протокол върху самия плик. Протоколът се подписва от лицето, което е представило завещанието, и от нотариуса и се завежда в специален регистър.  Чл.49 ал.1 във връз чл.52 ЗН  Чл. 49. (1) Приемането може да стане с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството; в този случай приемането се вписва в особена за това книга. Чл. 52. Отказът от наследството става по реда, указан в чл. 49, ал. 1; той се вписва по същия ред.  Чл.100 ЗС  Чл. 100.(1) Отказът от правото на собственост върху недвижим имот има действие само ако е извършен в писмена форма с нотариално заверен подпис и ако е вписан в имотния регистър. (2) Заявлението за отказ от правото на собственост по ал. 1 може да се оттегли до вписването на отказа в имотния регистър.  Чл.36 СК  Чл. 36. (1) Припознаването се извършва лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние или с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние. Заявлението може да се подаде и чрез управителя на заведението, в което се е родило детето. (2) Длъжностното лице по гражданското състояние съобщава припознаването на другия родител, ако той е известен, на детето, ако то е пълнолетно, и на дирекция "Социално подпомагане" в 7-дневен срок от извършването му. Г.) Липса на основание при каузалните сделки  Липса на основание води до нищожност само при каузалните сделки, но не и при сделките, които по закон са определени за абстрактни/чек, менителница, запис на заповед, джиро, търговска асигнация/  Нищожност ще е налице, когато основанието (типичната правна цел) не може да се извлече чрез тълкуването й при спазване на чл.20 ЗЗД.  Пример: от съдебната практика на ВКС – сключена е сделка за прехвърляне на недвижими имот срещу задължение за издръжка и гледане. Прехвърлителят е болен и почива дни след сключване на сделката. Наследниците предявили иск за установяване, че сделката е нищожна поради липса на кауза.  За да облекчи доказването на основанието чл.26, ал.2 изр.2 ЗЗД установява оборима презумпция за наличие на основание.Главното приложно поле на тази законна презумпция е при каузалните сделки с имотна облага (продажба, замяна и т.н.). Наличието на тази оборима презумпция резмества тежестта на доказване /аргумен от чл.154 ал.2 ГПК/ Чл. 26. (1)Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. (2)Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното. (4) Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Доказателствена тежест Чл. 154. (1) Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. (2) Не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закон предположение. Оборване на такива предположения се допуска във всички случаи, освен когато закон забранява това. Д.) Привидни и прикрити сделки.

260

Пример!!!: Дължа голяма сума пари и моите кредитори са предприели действия по принудително изпълнение по реда на чл.133 ЗЗД – цялото имущество служи за обезпечение. За да спася част от моето имущество, се споразумявам с моя приятел да му продам привидно моя скъп роял, за да не могат кредиторите да насочат принудителното изпълнение към него. Т.е. сключен е симулативен договор – страните нямат вътрешна воля да се постигнат правните последици, а целят да се постигне само на външен вид това, за да заблудят кредиторите, докато трае производството. Чл. 133. Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане.  Тук (в примера) страните правят волеизявления, които по съдържание и форма външно съответстват с тези на продажбата по чл.183 ЗЗД, но същевременно уговарят, че не желаят настъпването на транслативните /вещноправните/ последици, присъщи на тези при продажбата по чл.183 и сл. ЗЗД. Такава сделка е привидна и нищожна на основание чл.26 ал.2 ЗЗД. NB!!!  При привидните сделки външно обективираната воля на страните не съответства на вътрешната им воля и те трябва да съзнават това. Освен това необходимо е и страните да са се споразумели, че не настъпват характерните за сключената привидна сделка последици.  Главно приложно поле на привидната сделка е при договорите. Но фигурата на привидните сделки е възможна и при едностранни сделки, стига да са от категорията на адресираните (упълномощаване, завещание – при тях адресатът узнава за тях). Отграничения на привидната сделка и други правни фигури:

1) 2)

Привидна сделка ≠ мислена уговорка /волеизявление с реквизити – reservatio mentalis/.  При волеизявленията с реквизити няма значение какво мисля, ако то не достигне до другата страна. Докато при привидните сделки и двете страни трябва да съзнават, че не желаят правните последици. Привидна сделка ≠ фидуциарна сделка – при видовете правни сделки стана дума, че проф. Матеева ще говори за фидуциарните на по-подходящо място... Та-а, те тука е това по-подходящо място и тук тя обясни що е туй фидуциарна сделка  при колизия между това, което съм писал за фидуциарните сделки там и това тук, прилага се това тук.   При фидуциарната сделка страните се споразумяват, че прехвърлителят прехвърля на приобретателя едно имуществено право, а приобретателят поема задължение в по-късен момент да му прехвърли правото обратно. Прехвърлителят е фидуциант, а преобретателят е фидуциар. Спрямо третите лица фидуциарят е собственик. Той може да се разпорежда с прехвърленото му право по отношение с третите лица. Обаче във вътрешните отношения фидуциарят може само да управлява това право, защото то е чуждо – на фидуцианта. В англо-американското право на тази основа се развива института на тръста (доверителство в управлението).  За разлика от привиднити сделки, фидуциарните са напълно действителни. Т.е. фидуциарните сделки пораждат правните последици. Специфичното при фидуциарните сделки е фактът, че страните уговарят тези правни последици да са с ограничено във времето действие, след което приобретателят да върне на прехвърлителя имущественото благо. Виж монографията на Любен Диков – „Институт на подставените лица в ТП”. Проф. Диков третира фидуциарните сделки като симулативни. Това гледище обаче е погрешно.  За разлика от привидните сделки, при фидуциарните сделки страните наистина желаят настъпването на правните последици от сделката, но само временно и условно.  В ЗЗД няма общи правила относно фидуциарната сделка. Уредба има в чл.2 ал.3 Закон за договорите за финансово обезпечение. Там договорът за финансово обезпечение е уреден чрез прехвърлителния договор, включително споразуменията с уговорка за обратно изкупуване (репо-сделки). Обезпечителят изцяло прехвърля правото на собственост върху налични ЦК и други в полза на едно обезпечено лице, с цел да се обезпечи изпълнението на финансовото задължение. С прехвърлителния договор страните могат да уговорят задължение на обезпеченото лице да осигури равностойно финансово обезпечение. Договор за финансово обезпечение Чл. 2. (1) С договора за финансово обезпечение едно лице, наречено "обезпечител", прехвърля правото на собственост или учредява залог върху финансово обезпечение на друго лице, наречено "обезпечено лице", с цел да обезпечи финансово задължение.

261

(2) Договорът за финансово обезпечение може да бъде договор за финансово обезпечение с прехвърляне право на собственост, наричан по-нататък "прехвърлителен договор", или договор за финансово обезпечение с предоставяне на залог, наричан по-нататък "договор за залог", независимо дали те са сключени самостоятелно, представляват част от пораждащия основното задължение договор, част са от рамков договор или от договор при общи условия. Договорът за финансово обезпечение трябва да посочва финансовото задължение и финансовото обезпечение. (3) Чрез прехвърлителния договор, включително споразуменията с уговорка за обратно изкупуване (репо-сделки), обезпечителят изцяло прехвърля правото на собственост върху финансовото обезпечение на обезпеченото лице, за да обезпечи изпълнението на финансовото задължение. С прехвърлителния договор страните могат да уговорят задължение на обезпеченото лице да осигури равностойно финансово обезпечение. (4) Чрез договора за залог обезпечителят учредява залог в полза на обезпеченото лице, като при учредяване на залога запазва правото на собственост върху финансовото обезпечение. (5) Предмет на договор за финансово обезпечение е предоставеното финансово обезпечение. (6) Договорът за финансово обезпечение влиза в сила съобразно предвидените в него условия, независимо от започването или продължаването на прекратителни процедури или оздравителни мерки по отношение на обезпечителя или обезпеченото лице.  Този договор се различава от договора за продажба по чл.183 ЗЗД – целта, която преследват страните, е не да направят обезпеченото лице собственик на ценни книги, а само да обезпечат изпълнението на един главен дълг. Временно на обезпеченото лице се прехвърлят ценни книги и след като лицето си изпълни главния дълг, ценната книга ще му се върне обратно. Сключването на тази сделка (т.е. прехвърляне за обезпечение) - временно и условно се прехвърлят налични ценни книги / едно вземане става възможно само благодарение на ЗДФО. Този закон изрично изключва приложението на чл.152 ЗЗД. Обезпеченото лице ще стане собственик на предмета на обезпечение, ако задълженото лице не изпълни задължението си. Чл. 152. Съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. Разкриване на привидността  Привидна сделка е нищожна eo ipso /по право/, без да е необходимо съдът да прогласява нищожността с решение по уважен установителен иск. Всяко лице без ограничение във времето може да предяви отрицателен установителен иск по чл.124 ал.2 ГПК. Ако симулативната сделка е подлежала на вписване (по чл.112, б. „а” ЗС), то и исковата молба за разкриване на привидността също подлежи на вписване съгласно чл. 114 б. „а” ЗС.  Тъй като страните по симулативната сделка се уговарят привидно да създадат правно положение, което те не желаят, страните следва да обективират уговорката в отделен документ, така нареченото „обратно писмо” – contra letter. То трябва да е в писмена форма. Изискването за съставяне на обратно писмо е мярка срещу евентуален опит на страна по действителната сделка да злоупотреби с правото да предявява установителен иск по една сделка, която е непривидна. В случай на съдебен спор привидният характер на сделката ще се установи от всяка от страните чрез обратното писмо. Това писмо отваря процесуалната възможност за допускане на свидетелски показания дори и в случаи, когато такива не се допускат /чл. 165 ГПК/. Привидността се установява с обратно писмо. Изключения от недопустимостта Чл. 165. (1) В случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. (2) Свидетелски показания се допускат и когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, и то ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Това ограничение не се отнася до третите лица, както и до наследниците, когато сделката е насочена срещу тях. Действие на привидната сделка  Чл.26, ал.2 ЗЗД обявява привидната сделка за абсолютно нищожна. Симулативният приобретател не придобива никакви права и задължения и следователно на свой ред не би могъл да прехвърля в полза на трети лица. Обаче в

262

интерес на правната сигурност на гражданския оборот чл.17, ал.2 ЗЗД предвижда, че правата, които трети добросъвестни лица са придобили от приобретателя по една привидна сделка, се запазват освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписване на иска за установяване на привидността. В тези случаи третото лице, ако е било добросъвестно /да не е знаело, че придобива от несобственик/, ще придобие правата по първичен придобивен способ. Под трето лице разбираме само частен правоприемник на приобретателя на привидната сделка. Няма да се разбира универсален правоприемник (т.е. наследник по закон или завещание; ЮЛ в резултат на преобразуване на ЮЛ).  В хипотезата на чл.17, ал.2 ЗЗД симулативният прехвърлител губи своето право и ще трябва да се задоволи само с претенция за обезщетение за вредите, които е претърпял, че приобретателят на привидната сделка на свой ред е прехвърлил правата си на трети лица. Чл. 17. Ако страните прикрият сключеното между тях съглашение с едно привидно съглашение, прилагат се правилата относно прикритото, ако са налице изискванията за неговата действителност. Правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността. Това правило се прилага и спрямо кредиторите на приобретателя по привидното съглашение, които са наложили запор или възбрана върху предмета, до който то се отнася.  Чл.17, ал.2 ЗЗД и чл.78, ал.1 ЗС създава възможност за първично придобиване от трето добросъвестно лице. Чл.17 – за придобиване на облигационни права, чл.78 – за придобиване на вещни права. 1. ПРИДОБИВАНЕ НА ДВИЖИМА ВЕЩ ЧРЕЗ ДОБРОСЪВЕСТНО ВЛАДЕНИЕ Чл. 78. (1) Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ. (2) Собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие.  Продължавайки логиката на чл.17, ал.2 ЗЗД, разпоредбата на чл.17, ал.3 защитава интереса на добросъвестните кредитори на симулативния приобретател, като им позволява да насочат принудително изпълнение върху правата, придобити по симулативната сделка, когато кредиторите са наложили запор/възбрана върху тези обекти на симулативната сделка. Съчетанието „привидна и прикрита сделка”  Понятието абсолютна симулация (доктринално понятие) изразява сключването на една правна сделка в случаите, при които страните не желаят действителното настъпване на каквито и да било правни последици на сключената помежду им сделка, а целят да създадат само една външно привидна правна сделка за пред трети лица, като ги убедят, че тя е действителна.  Абсолютните симулации логически се противопоставят на относителните симулации, при които сме изправени пред съчетанието между една привидна и една прикрита сделка, които са различни по вид и правни последици. Привидните сделки са тези, които са известни на трети лица и поради тази причина са нищожни от момента на тяхното сключване. Напротив - прикритата сделка (тази, която е неизвестна и трябва да остане такава) ще произведе присъщите правни последици само ако сделката няма недостатъци и са действителни тези правни последици, които произтичат по силата на закона и от съдържанието на волеизявлението на страните. Прикритата сделка не е опорочена поради това, че се пази в тайна. Спрямо трети добросъвестни лица ще се проявят правните последици от привидната сделка, но само до момента, до който се разкрие симулацията. След този момент правните последици на прикритата сделка ще се проявят и спрямо тези трети лица, но те ще запазят правата, придобити от тях по привидната сделка, ако са спазени условията на чл.17 ал.2 ЗЗД на прикритата сделка.  При относителната симулация страните прикриват една правна сделка, чиито правни последици наистина желаят да настъпят с една друга, привидна, която те не желаят. Относителните сделки се уреждат в чл.17 ал.1 ЗЗД.

263

Пример: Не съм в добри отношения с лицата, които са мои низходящи (законни наследници) – чл.27-28 ЗН – необходими наследници. Законът резервира за тях запазена част от наследството ми с изключение на чл.3-4 ЗН – недостойнство. За да съхраня имота си от моите бъдещи наследници, приживе подарявам имота си на сестра си и за целта прикривам дарението с продажба или д-р със задължение за издръжка и гледане – чл.30 и сл. ЗН. Целта е сделката да е неатакуема след смъртта от наследниците, чиято запазена част е накърнена. Привидната сделка (продажбата/д-рът със задължение за издръжка и гледане) е нищожна на основание чл.26, ал.2 ЗЗД. Прикритата сделка (дарението) би трябвало да породи правни последици на основание чл.17, ал.1 ЗЗД, стига сделката да не се окаже нищожна на собствени правни основания (противоречие със закона, морала, поради липса на форма за действителност).  Пример за прикрита сделка, която няма да може да произведе правни последици поради това, че сделката е нищожна. Във връзка с горния пример (дарение на сестра ми) – аз продавам на сестра ми наследството, останало от нашите родители по чл.212 и 213 ЗЗД. Законът предписва писмена форма с нотариална заверка на подписите плюс вписване (ако е за недвижим имот). Привидната – договор за продажба на наследство, прикритата – дарение. В случая дарението е нищожно поради липса на форма за действителност – чл.18 ЗЗД. Чл.212 – lex spacialis относно чл.18 ЗЗД, но не се отнася до случаите, при които се прехвърля цяла наследствена маса. В случая привидната сделка няма да прояви правните си последици по чл.17 ЗЗД. Чл. 17. Ако страните прикрият сключеното между тях съглашение с едно привидно съглашение, прилагат се правилата относно прикритото, ако са налице изискванията за неговата действителност. Правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността. Това правило се прилага и спрямо кредиторите на приобретателя по привидното съглашение, които са наложили запор или възбрана върху предмета, до който то се отнася. Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Чл. 212. Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени. Договорът за продажба на наследство, в което има недвижими имоти, може да бъде противопоставен на трети лица само ако е вписан. Чл. 213. Ако преди продажбата на наследство продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен да върне на купувача полученото. Купувачът е длъжен да върне на продавача това, което последният е платил за задълженията и тежестите на наследството. Как ще се защитят наследниците в този казус? Отговор: В този казус разкриването на привидността на привидната сделка става с установителен иск от наследниците на основание чл.124, ал. 1, пред.2 ГПК, като исковата молбата подлежи на вписване в Имотния регистър на основание чл.114, б. „а” ЗС. Интересът на трети лица (кредитори/частни правоприемници на приобретателя) се защитава чрез възможността, предоставена им от чл.17 ал.2 ЗЗД, а за кредиторите –чл.17, ал.3 ЗЗД. Персонална симулация /подставено лице; сламен човек; дървена глава/  Персоналната симулация се нарича „подставено лице”, „дървена глава”, „сламен човек”. Към тази фигура се прибягва в оборота, когато се цели прикриване на приобретателя по една сделка. В тези случаи страните прибягват до едно особено съчетание между прикрита и привидна сделка. Целта на персоналната симулация е у третите лица

264

да се създаде впечатление, че приобретател е лицето, което придобива по привидната сделка, а всъщност настъпването на правните последици, които се желаят, са от прикритата сделка. Във всички случаи действителният приобретател трабвя да остане неизвестен.  Пример: Не желая да се знае, че си купувам недвижим имот, защото ще последва въпросът – откъде имам пари, за да купя имот. На сделката се явявам пълномощник на моята майка. В нотариалния акт по сделката ще фигурира името на моята майка като купувач. За да си осигуря доказателство за разкриване на привидността - ще изискам обратно писмо (относно привидността на упълномощителната сделка) по чл.165 ал.2 ГПК от моята майка.  На практика при фигурата на персоналната симулация е налице съчетание между 2 привидни (упълномощаване + договор за покупко-продажба) и една прикрита сделка (сделката между третото лице и прикрития приобретател), която на основание чл.17 ал.1 ЗЗД би трябвало да е действителна, ако не страда от пороците на чл.26 и сл. ЗЗД. Без значение е дали при персоналната симулация трето лице е знаело или не за подставянето на майката. Понеже е действителна само прикритата сделка правоотношенията могат и възникват само по нея. Двете привидни сделки са нищожни. В тези случаи разкриването на симулацията става посредством завеждането на установителен иск по съдебен ред (поради това, че сделката има за предмет недвижимо имущество). Разграничения: 1) Фигурата на подставеното лице ≠ косвеното представителство /скрито пълномощно/.  Косвеният представител (довереник по договор за поръчка чл.292 ЗЗД; комисионер по чл.348 и сл. ТЗ; спедитор и др.) извършва от свое име правни действия, които са му възложени по договор за поръчка, по комисионен/спедиционен договор от неговия доверител (комитент). При това косвеният представител действа за сметка на своя доверител. Косвеният представител сключва т.нар. изпълнителна сделка с трето лице, като придобива на свое име определени права, които след това прехвърля на своя доверител (комитента) с отделна сделка, т. нар. „отчетна сделка”, така че в крайна сметка доверителят да встъпи в правата. Така при фигурата на косвеното представителство възниква система от три действителни сделки: 1. 2. сключване на договор за поръчка (комисионен договор) между довереник и доверител изпълнителна сделка между довереника (комисионера) и третото лице

3. отчетна сделка между довереника и доверителя, с който договор се прехвърлят правата на доверителя, придобити по втората сделка  Напротив: Подставеното лице /сламеният човек/ не участва в правната сделка по придобиване на права от трето лице. То само „услужва” с името си, за да прикрие този, който в действителност сключва сделката с третото лице и придобива права. Между подставеното лице и третото лице не възниква никакво правоотношение. Също така липсва правоотношение и между подставеното лице и лицето, което се прикрива зад неговото име, тъй като упълномощаването на подставеното лице е привидно и като такова е нищожно на основание чл.26, ал.2 ЗЗД. На практика подставеното лице се оказва в положение на гестор, поради което отношенията между подставеното лице и прикритото лице се уреждат посредством института на водене на чужда работа без пълномощно по чл.60-62 ЗЗД. 6. ВОДЕНЕ ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ПЪЛНОМОЩИЕ Чл. 60. Който предприеме управлението на работа, за която знае, че е чужда, без да е натоварен, длъжен е да се грижи за нея, докато заинтересуваният може да я поеме. Той е длъжен да се грижи за работата, както ако би бил упълномощен. Неговата отговорност може да бъде намалена с оглед на особените обстоятелства, при които той е поел грижата за чужда работа. Чл. 61. Ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес, заинтересуваният е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име, да обезщети управителя на работата за личните задължения, които той е поел, и да му върне необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им. Ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря само до размера на обогатяването му.

265

Ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересувания, последният отговаря по правилата за неоснователното обогатяване. Чл. 62. Ако заинтересуваният е одобрил управлението на работата, важат правилата за пълномощието. 2) Подставеното лице /двустранно подставяне/ ≠ едностранно подставяне.

 Фигурата на подставеното лице се характеризира в доктрината като случай на двустранно подставяне, тъй като подставеното лице се е съгласило да бъде такова (и двете страни знаят). Пример: Искам да купя на сестра ми скъп ръчен часовник от мое име, с мои средства, но моля продавача да впише името на сестра ми в гаранционната карта. Сестра ми узнава в деня на подаряването. Тя придобива права едва когато изяви воля за това, т.е. приеме часовника. Спецификата на фигурата на едностранното подставяне е, че подставеното лице не знае (това е разликата), че е посочено като страна по сделката. Необходимо е то да приеме, за да придобие права. Възможно е подставеното лице да стане титуляр. VI. Основания за унищожаемост на сделките. Общото при всички унищожаеми сделки е, че основание за унищожаване е наличието на правен порок при формиране на волеизявлението, който води до неправомерно формиране на волята на страните. Този порок въздейства върху волята така, че обуславя несъответствието между волята и външния й израз.  Правно релевантен е само този порок, който е съществувал при самото сключване на сделката – не по-рано или по-късно.  По същността си порокът е юридически факт с правопрепятстващо действие, тъй като пречи на страната да формира волята.  Правно значение има само този порок, под чието въздействие страната е изразила волята си за сключването на съответната сделка.  Уредба: Чл.27 и сл. ЗЗД, като чрез механизма на препращането по чл.44 ЗЗД се прилагат и за едностранните сделки. Това изброяване не е изчерпателно и има специални основания в други закони напр. чл.43 ЗН. Чл. 27. Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване изискванията, установени за тях, както и договорите, сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда. Чл. 43. (1) Завещателното разпореждане е унищожаемо: а) когато е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава, и б) когато е направено поради грешка, насилие или измама. (2) Грешката в мотива е причина за унищожение на завещателното разпореждане, когато мотивът е изразен в самото завещание и единствено поради него е направено разпореждането. NB!!! Как се решава проблемът за конкуренцията между основанията за нищожност и унищожаемост на една и съща правна сделка?  Когато при един и същи договор се прояви едновременно основание за нищожност и за унищожаемост, нищожността поглъща унищожаемостта. Т.е. не може да се унищожи нищожна сделка. Тук стриктно погледнато е налице поглъщане на фактически състави. 1. Сделки, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване изискванията, установени за тях.  Освен сделките, сключени от непълнолетен/ограничено дееспособен, законът установява за унищожаване и сделката, сключена от представителя му без спазване на изискванията по чл.73 ал.2 СК.  Пример: Една сделка на разпореждане с вещно право, принадлежащо на малолетно лице, извършена от неговите родители/осиновители без разрешение на районния съд. Т.е. сделката е сключена без спазване на чл.73, ал.2 СК. Такава сделка може да се извърши само с разрешение на районния съд. В тези случаи законът обявява като последица унищожаемост. Но тази хипотеза трябва да се разграничава от чл.73, ал.3 СК. Тази сделка е нищожна, ако е сключена в противоречие с чл.73, ал.3 СК.

266

Представителство и попечителско съдействие Чл. 73. (1) Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес. (2) Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза. (3) Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл. 12, ал. 3. 2. Грешка /чл.28 ЗЗД/. Чл. 28. Грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени качества на същия. Грешка в лицето е основание за унищожение, когато договорът е сключен с оглед на личността. Грешка, която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение, а подлежи на поправяне. Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката.  По дефиниция грешката представлява несъзнавано несъответствие между представата или знанието за обстоятелства, които са от значение за сключване на сделката и обективната действителност. Под решаващото въздействие на това несъответствие лицето е направило волеизявление за сключване на сделката. Това различие е неосъзнато от лицето и не се желае от никого. Всъщност лицето не желае това, което изразява, без да съзнава разминаването между тях. Видове грешки: 1) Във вида на сделката.  По същество това е грешка във вида на правните последици на сделката. Например мисля, че давам под наем, а всъщност давам в заем за послужване /а той е безвъзмезден/. 2) В предмета.  Мисля си, че купувам електрическа помпа, а тя била ръчна. 3) В личността /и в личните качества/.  Подарявам на съседката си правна литература, мислейки я за юрист, а тя просто ходила да чисти някаква си адвокатска кантора.  От значение е само за сделки с оглед на личността. 4) В съдържанието на волеизявлението. Например: грешка във вида валута.  От чл.28 ал.1 ЗЗД – грешка в предмета е основание за унищожаване на сделка, когато грешката се отнася до съществени белези на предмета да служи с оглед интереса на потребителя с уговореното от страните предназначение. 5) В качеството/количеството. 6) В площта на недвижим имот.  Когато при покупка на недвижим имот цената е уговорена на квадратен метър/декри/арове и т.н.  в тези случаи няма да унищожим сделката, защото действа специалната клауза на чл.210 ЗЗД, но може да бъде развалена. Чл. 210. При продажба на недвижим имот с посочване на пространството и на цената за всяка единица мярка, когато действителното пространство се окаже по-голямо или по-малко от посоченото в договора, цената на имота се увеличава или намалява съответно. Купувачът обаче може да се откаже от договора, ако пространството е с 1/10 поголямо или по-малко от показаното в договора. Когато цената е определена общо за целия имот, ако пространството на имота е посочено в договора и то се окаже с повече от 1/10 по-малко от действителното пространство, купувачът има право да иска разваляне на договора или

267

намаление на цената; но ако то се окаже по-голямо с повече от 1/10, продавачът има право да иска увеличение на цената, но в такъв случай купувачът може да се откаже от договора. Тези правила не се прилагат при публичните продажби.  Без правно значение за унищожаване на сделката е аритметичната грешка /чл. 28, ал. 2 ЗЗД/. NB!!! Част от фактическия състав на грешката ли е вината?  Разпоредбите на чл.28 ал.3 ЗЗД – правно значение на вината на лицето за изпадането му в грешка. Поначало вината не е елемент и не е от значение за фактическия състав за унищожаване на сделката /т.е. за уважаването на иска/. И все пак законът провежда разграничение между неизвинителна (виновна) и извинителна грешка. Но това разграничение не е важно с оглед уважаването на иска. Това разграничение има значение относно искането на обезщетение за вреди на насрещната страна.  Ако сраната с порока има вина за попадането си в грешка, тя е длъжна да обезщети другата за вредите, които понася за унищожаване на сделката. Обезщетение за вреди не се дължи само ако страната, която иска унищожението докаже, че няма вина за изпадане в грешка, насрещната страна е знаела за грешката и се е възползвала (граничеща хипотеза с измамата). 3. Измама /чл.29 ЗЗД/. Чл. 29. Измамата е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била подведена от другата да го сключи чрез умишлено въвеждане в заблуждение. Когато измамата изхожда от трето лице, измамената страна може да иска унищожението на договора само ако при сключването му другата страна е знаела или не е могла да не знае за нея.  Измамата е умишлено въвеждане в заблуждение на страната по сделката относно обстоятелства, които са с решаващо значение за сключване на сделка. Въвеждането в заблуждение е предизвикването на погрешна представа, която не отговаря на действителността. Проявни форми: 1) Активно внушаване на невярна представа. 2) Съзнателно поддържане на изградена вече у лицето невярна представа чрез премълчаване /от грешка да прерасне в измама/. 3) Комбинация от 1) и 2).  Във всички случаи е нужно у едната страна умишлено да е предизвикано заблуждение от другата страна/трето лице и да се докаже, че сделката е била сключена именно поради това заблуждение. NB!!! Фактическият състав на измамата се различава от грешката по това, че състоянието на заблуда при измамата трябва да е предизвикано у лицето умишлено, а не да е вследствие на негови погрешни наблюдения върху обективната действителност или негово небрежно поведение.  Възможно е обаче и когато едната страна усети заблуждението на другата тя умишлено да поддържа това заблуждение  това е отново хипотеза на измама.  Без значение са мотивите на лицето, което е извършило измамата – дали е искало да извлече облага, или е действало с користна цел.  Измамата по чл.29 ЗЗД не съответства на измамата в наказателното право по чл.209 и сл. НК /в наказателното право трябва да е извършена с користна цел/.  Когато измамата е предизвикана от трето лице, нужно е другата страна по сделката (чл.29 ал.2 ЗЗД) да е знаела, да е трябвало да знае и да е действала умишлено /да се е възползвала от това/. 4. Заплашване /чл.30 ЗЗД/. Чл. 30. Заплашването е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била принудена от другата страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх.  Заплашването съставлява основание за унищожаване на една сделка, когато страната по сделката е била принудена да я сключи под въздействие на основателен страх от причиняване на предстояща злина, внушен й от другата страна по сделката или трето лице.

268

 За да е налице правно релевантно заплашване – внушаването трябва да е направено с цел да подтикне лицето към сключване на сделка. За да се постигне унищожение на сделката на основание чл.30 ЗЗД, трябва да се докаже, че: 1) сделката е сключена под въздействието на внушени страхови представи за предстоящо нанасяне на лични вреди или на близките на лицето; 2) тези страхови представи са мотивът за сключване на сделката.

Основателен страх  има отношение към характера и интензитета на заплашване. Според проф. Матеева има отношение и към конкретната податливост на заплашвания. Заплахата трябва така да е направена, че страхово да влияе на конкретното лице. Основателен страх не е абстрактно, а се основава на субективен критерий. Т.е. зависи от човека, доколко ще се стресне. А това, доколко е податливо лицето на заплахи, може да се установи чрез свидетелски показания или съдебно-психологична експертиза. NB!!! Насилие ≠ заплаха: при насилието, в резултат на физическа принуда, въобще липсва воля – сделката е нищожна по чл.26 ал.2 ЗЗД. При заплахата пък лицето прави волеизявление, но под влияние на психическа принуда, изразяваща се във внушаване, заплаха за бъдеща злина, представляваща основателен страх – при тази хипотеза сделката е не нищожна, а унищожаема на основание чл.27 във връзка с чл.30 ЗЗД.  Ако заплахата изхожда от 3то лице, не е нужно другата страна да е знаела за това – чл.30 ЗЗД не поставя такова изискване. NB!!! За да е налице злина, е необходимо предстоящата злина да зависи само от заплашващия. Отправяне на предупреждение за обективно съществуваща опасност или предстоящо действие по закон не е заплашване.  Не е необходимо заплашването да осъществява фактическия състав на изнудването по чл.214 НК, нито на принудата по чл.143 НК. 5. Моментна неспособност на едно дееспособно лице да разбира и ръководи действията си /чл.31 ЗЗД/. Чл. 31. Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Унищожението на такъв договор не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор.  Унищожаем е договор, сключен от дееспособно лице, ако при сключването му лицето не е било в състояние да разбира/да ръководи действията си. Лицето трябва да е формално дееспособно (пълнолетно и незапретено), а ако е непълнолетен, той трябва да е еманципиран по чл.12 СК. Освен това актуалното състояние на лицето към момента на сключване на сделката изключва способността да формира разумно волеизявление. Актуално означава временно състояние, което може да се дължи на болест, алкохол, хипноза, да излиза от наркоза, под въздействие на силно упойващи и други вещества.  Законът не се интересува нито от причината, нито от продължителността на това състояние, стига лицето да се е намирало в него към момента на сключване на сделката.  В понятието дееспособно лице можем да включим и ограничено дееспособното лице с оглед на сделките, които те могат да сключват самостоятелно, без попечителско съдействие по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЛС.  Поначало унищожението на сделката по чл.31 ал.1 ЗЗД може да иска само лицето с опорочената воля (докато е живо) – от общото правило на чл.31 ал.2 ЗЗД. Послесмъртно унищожение на договора може да се иска от наследниците само при наличието на 2 алтернативни предпоставки:   ако приживе на лицето е било поискано неговото поставяне под запрещение;

или ако доказателствата за това, че е неспособно, произтичат от самия договор. 6. Сделка, сключена при крайна нужда и явно неизгодни условия /чл.33 ЗЗД/. Чл. 33. Унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Съдът може да унищожи такъв договор изцяло или само за в бъдеще. Унищожение не се допуска, ако другата страна предложи да отстрани ощетяването. Правото да се иска унищожение се погасява в едногодишен срок от сключването на договора.

269

Унищожението поради крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба.  Унищожаеми са договорите, сключени при крайна нужда и явно неизгодни условия.  Фактическият състав включва три кумулативни изисквания, посочени в закона: 1) Да е налице към момента на сключване на сделката състояние на крайна нужда. Т.е. такова положение на лицето, което го е принудило да сключи сделката. Например: лицето е било болно, не са му достигали парични средства; предстояща животоспасяваща операция. 2) Да е налице причинна връзка между това състояние на крайна нужда и сключването на унищожаемия договор, т.е. тя е сключена под натиска на това обстоятелство. 3) Да е сключена при явно неизгодни условия, т.е. да е налице значително разминаване (несъответствие) между стойностите на двете насрещни престации, което да е съществувало към момента на сключване на сделката. Стойностното разминаване трябва да е било налице с оглед на съществуващите на пазара критерии. Явно неизгодни условия са условията, при които уговорената цена е по-ниска с 50% от действителната на пазара – съгласно стария чл. 310 ЗЗД. Но сега такъв критерий не е посочен в закона. Въпрос на конкретна оценка във всеки случай. NB!!! Съставът на крайната нужда е изцяло обективен – т.е. не е необходимо другата страна да е знаела, че контрахентът й е в състояние на крайна нужда.  Крайна нужда като основание да се иска унищожаване на договор намира приложение при възмездните комутативни договори.  От приложното поле на крайната нужда са изключени сделките между търговци по чл.297 ТЗ, т.е. двустранната търговска сделка, сключена при крайна нужда, не може да се унищожи на това основание. Крайна нужда Чл. 297. Търговска сделка, сключена между търговци, не може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия. ОСОБЕНОСТИ: 1) При тази сделка законът урежда специфичен правно-технически способ за тяхното оздравяване. Чл.33 – унищожаване на договора не се допуска поради крайна нужда, ако насрещната страна предложи да отстрани неравенството. Заздравяването се постига чрез възстановяване на еквивалентността на стойностите на двете престации. 2) Заздравяване на такава сделка чрез отстраняване на ощетяването на страната е различно от потвърждаване на унищожаема сделка. Законът не допуска потвърждаване на унищожаема сделка поради крайна нужда – виж чл.35 ал.3 ЗЗД. Това не изключва възможността за нейното заздравяване чрез специфичния способ. 3) В отклонение на чл.32, ал.2, изр.1 ЗЗД разпоредбата на чл.33 ЗЗД дава по-кратък давностен срок от една годена (тече от момента на сключване на сделката) за предявяване на конститутивен иск. 4) В отклонение на правилото, че унищожаването на договора произвежда обратно действие, нашият закон допуска унищожение на договор, сключен при крайна нужда, да се постанови от съда само за в бъдеще – чл.33, ал.1, изр.2 ЗЗД. 5) Във връзка с действието за унищожаването на договор по отношение на трети лица правилото на чл.33, ал.3 ЗЗД предвижда коректив на принципа, че с отпадане на правата на праводателя, отпадат и правата на приемника. При крайна нужда унищожаването на договора не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба за унищожаване на сделката. VІII. Имуществени последици от недействителността.  Въпросът за имуществените последици се свежда до това, как се отразява прогласяването на нищожността/унищожаемостта на една сделка върху юридическата съдба на даденото, респективно извършеното в изпълнение на нищожни/унищожаеми договори. Чл. 34. Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.  Анализът показва, че страните са разменили някакви престации в изпълнение на някакви „задължения”, каквито се оказва, че сделката не е породила, респективно са отпаднали с обратна сила. При нищожните сделки

270

задълженията въобще не са възникнали, а при унищожаемите сделки – отпадат с обратна сила (във връзка с чл.55 ал.1 ЗЗД – за отпаднало основание). При това положение страната, която е получила нещо, не би трябвало да го задържи. Задържането на такава „престация” ще е в разрез с правилата на неоснователното обогатяване /чл.55-59 ЗЗД/.  От гледна точка на чл.34 ЗЗД осъществяването на престация в изпълнение на един нищожен/унищожаем договор е юридически факт, който е различен от сключването на самата сделка, с който законът свързва определени правни последици. Според чл.34 ЗЗД, когато договорът е признат за нищожен/унищожаем всяка от страните трябва да върне всичко, което е получила, т.е. от юридическия факт на даване, на изпълнение на нещо по недействителна сделка възниква правото на възстановяване /двустранна реституция/.  Предпоставки: Предпоставките, при които възниква субективното право на възстановяване на даденото, са различни при нищожност и унищожаемост.  Нищожност  да са налице следните две кумулативно посочени от закона предпоставки: 1) да е сключена нищожна сделка; 2) да е извършена престация по тази сделка от едната или двете страни. Влязло в сила съдебно/арбитражно решение, признаващо сделката за нищожна, не е елемент от самият фактически състав за възникване на правото на възстановяване, тъй като това съдебно решение има само правоустановяващ ефект, а не конститутивен. Ако няма правен спор, правото на възстановяване може да се упражни и без да се изчаква преюдициалното решение на съда.  Унищожаемост  При унищожаемите сделки, наред с горните 2 кумулативни условия, за да възникне право за възстановяване, е необходимо влязло в сила съдебно решение. Тук влязлото в сила съдебно решение е елемент от фактическия състав за възникване на право на възстановяване. Не възниква такова право на възстановяване, ако е занапред.  Обект на правото на възстановяване: Чл. 34. Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.  От чл.34 ЗЗД – дължи се връщане на полученото.  Систематично тълкуване на чл.57-58 ЗЗД, заедно с чл.34 ЗЗД. Дадена е една вещ в изпълнение на унищожена с обратна сила сделка. Законът казва: „Дължи се връщане в натура + плодовете, считано от датата на получаване на поканата за връщане.” Ако вещта е погинала, дължи се обезщетение за действителната стойност на вещта.  Ако вещта е погинала/била е отчуждена преди датата на поканата за връщане – дължи се само това, от което страната се е възползвала. Същото правило се прилага, когато страната, получила престацията, е недееспособна. Чл. 57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването. Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете. Чл. 58. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Чл. 59. Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.  По правната си същност правото да се иска връщане на даденото по една недействителна сделка е:  Притезателно;  Облигационно;  Имуществено;  Наследствено;  Прехвърлимо.  Това право /по чл.34 ЗЗД/ не бива да се бърка с вещното право на връщане на вещта по чл.108 ЗС:

271

 По чл.34 ЗЗД не е нужно да се доказва собственост за разлика от ревандикационния иск /чл.108 ЗС/.  За ревандикационния иск по чл.108 ЗС не тече давност, докато при чл.34 ЗЗД /връщане на дадено по недействителна сделка/ - с общата 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД.  Правото по чл.34 ЗЗД се осъществява с осъдителен иск, който за процесуална икономия може да се съедини с иск за установяване на недействителността.  Правото да се иска връщане е наследимо, т.е. при смърт/при преобразуване правото да се иска даденото минава върху правоприемника. Когато и двете страни са дали, се прилага чл.90 ЗЗД /двустранна реституция/. Всяка от страните ще има възражение за неизпълнение. Чл. 90. Длъжникът, който има срещу кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което произтича и неговото задължение, може да откаже да изпълни задължението си, докато кредиторът не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца. Когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност едната от страните да не изпълни задължението си, другата страна може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако й се даде надлежно обезпечение. IX. Правни последици на недействителността спрямо трети лица.  Ако приобретател по нищожна сделка на свой ред се е разпоредил с полученото в полза на трето лице, поначало третото лице не би трябвало да е придобилo, защото никой не може да прехвърли повече права отколкото той сам има. Това важи само когато сделката не е обявена за нищожна като привидна по чл.26 ал.2 ЗЗД – тогава важи чл.17 ал.2 ЗЗД. Чл. 17. Ако страните прикрият сключеното между тях съглашение с едно привидно съглашение, прилагат се правилата относно прикритото, ако са налице изискванията за неговата действителност. Правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността. Това правило се прилага и спрямо кредиторите на приобретателя по привидното съглашение, които са наложили запор или възбрана върху предмета, до който то се отнася.  За движими вещи и ценни книги на приносител – третото лице ще се позове на чл.78 ЗС (първичен придобивен способ). 1. ПРИДОБИВАНЕ НА ДВИЖИМА ВЕЩ ЧРЕЗ ДОБРОСЪВЕСТНО ВЛАДЕНИЕ Чл. 78. (1) Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ. (2) Собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие.  При недвижими имоти обаче третото лице не може да придобие собствеността на основание чл.78 ал.1 ЗС. Той ще се окаже в положението на владелец /с corpus и animus/, който е придобил имота от несобственик. При обявяване на нищожност на сделката владелецът ще бъде отстранен по чл.188-189 ЗЗД – евикция. Изключение чл. 17, ал. 2 ЗЗД – вписване на придобит акт преди вписване в Имотния регистър за разкриване на привидността. Чл. 188. Продавачът отговаря, ако трети лица имат право на собственост или други права по отношение на вещта, които могат да противопоставят на купувача, освен ако последният е знаел това. Чл. 189. Ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали продажбата по реда на чл. 87. В този случай продавачът е длъжен да върне на купувача платената цена и да му заплати разноските по договора, както и необходимите и полезни разноски за вещта. За другите вреди продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението.

272

Продавачът дължи връщане на цялата цена дори и когато вещта е била обезценена или повредена, но ако купувачът е извлякъл полза от поврежданията, които сам е направил, стойността на тази полза се приспада от сумата, която продавачът му дължи. При унищожаване на сделката правото на третото лице, придобило от приобретател по унищожена сделка права, би трябвало да отпадне (с отпадането на правата на праводателя отпадат и правата на приобретателя). Когато обаче сделката е унищожама поради крайна нужда – чл.33 ал.3 ЗЗД. X. Обезщетение за вредите, причинени от недействителността.  Принцип: Ако поведението на едната странна е причинило (предизвикало) основанието за недействителността на сделката /недобросъвестност/, то тогава ще е налице основание за възникване на отговорност по чл.12 ЗЗД. Така се отговаря при недробосъвестност при водене на преговори и сключването на сделки.  Според други автори: ще отговаря за деликт по чл.45 ЗЗД.  При всички случаи обаче отговорнист ще се носи.  Когато договорът е бил унищожен поради грешка по чл.28 ЗЗД, се прилага специалното правило на чл.28 ал.3 ЗЗД. Чл. 28. Грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени качества на същия. Грешка в лицето е основание за унищожение, когато договорът е сключен с оглед на личността. Грешка, която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение, а подлежи на поправяне. Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката. NB!!! Как се определя размерът на обезщетението?  С оглед на размера си обезщетението ще се определя съобразно нарушения негативен интерес на страната - за вредите от осуетяването на договорната връзка поради сключения нищожен/унищожаем договор. T.e. искам обезщетение за това, че не съм могъл да се възползвам от правните последици на валидно сключен д-р.  Вземането за обезщетение за вреди е облигационното вземане за парична сума по съдебен ред с осъдителен иск; може да се съедини с иска за предявяване на недействителност за процесуална икономия.  Чл. 34 ЗЗД не предвижда като имуществена последица конфискация в полза на държавата.

16 Представителство
/от учебника, а това тук е от асистентката/

Упълномощаване
1. Понятие. Упълномощаването е едностранна сделка, с която едно лице (упълномощител) учредява представителна власт в полза на друго лице (пълномощник, упълномощен), като го овластява от негово име да извършва правомерни правни действия, последиците от които да настъпват направо за упълномощителя. Волеизявлението на упълномощителя, за да породи правни последици, следва да бъде адресирано до пълномощника. Това означава да се извършат необходимите действия, за да узнае упълномощеният за съдържанието на сделката. Не е необходимо приемане на пълномощното от страна на упълномощения, а само узнаването му. Представителната власт, учредена за пълномощника, е непритезателно право, защото създава за него възможност да упражнява правните действия сам и последиците настъпват автоматично в сферата на упълномощителя. 2. Действие на упълномощаването. Упълномощаването поражда представително правоотношение между упълномощителя и упълномощения. За упълномощения възниква представителна власт да извършва от името на упълномощителя правни действия, които пряко да обвързват упълномощителя.

273

Упълномощаването не поражда задължение за упълномощения да извърши правните действия, за които се отнася пълномощното. Ако упълномощителят иска да задължи пълномощника за извършване на правните действия, трябва да сключи с него договор (за поръчка, за адвокатска защита и др.). Упълномощителят не се лишава от възможността да извършва сам правните действия, за които е дал пълномощно на друго лице. 3. Отграничения: 3.1. От договора за поръчка по ЗЗД. Договорът за поръчка е двустранна сделка и за сключването му са необходими волеизявленията на двете страни доверител и довереник. С договора довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия, т.е. с него се поражда задължение за довереника да извърши от свое име. Само ако договорът за поръчка се съпътства от пълномощно, правата и задълженията, които възникват от сделките, сключени с трети лица, възникват направо за доверителя. Ако довереникът по договора за поръчка няма пълномощно, довереникът действа от свое име и правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тези права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата. Упълномощаването, както се спомена, е едностранна сделка. Тя не поражда задължение за упълномощения да извърши правните действия. Упълномощеният действа от името на упълномощителя с правни последици в сферата на упълномощителя. 3.2. От воденето на чужда работа без натоварване. Управителят на чуждата работа действа от свое име в чужд интерес (или в чужд и в свой интерес), без да е овластен за това. При воденето на чужда работа без възлагане липсва сделка. Ако заинтересованото лице одобри управлението на работата, отношенията се уреждат по правилата на упълномощаването. 4. Видове упълномощаване: 4.1. Според обема на представителната власт разграничаваме общо (генерално) и специално пълномощно. При общото упълномощаване не се посочват конкретно правните действия, които пълномощникът е овластен да извършва или има известно определяне, но то се извършва чрез по-общи белези, например всякакви управителни действия по отношение на движимо и недвижимо имущество на упълномощителя. Общото пълномощно не изключва следователно известна конкретизация, която може да се отнася за вида на сделките, за определено имущество и др. При специалното пълномощно конкретно се посочват отделни правни действия или правните им последици. С извършването им пълномощното се прекратява. Като частен случай на специалното пълномощно се разглежда изричното пълномощно. То се определя като специално пълномощно, което се дава за извършване най-често на разпоредителна сделка. В него конкретно се изброяват правните действия, които упълномощеният има право да извърши. Считам, че изричното пълномощно следва да се определи с това, че в него конкретно се посочват правните действия, които упълномощеният има право да извършва. Без значение е дали това конкретно изброяване ще се съдържа в генерално или специално пълномощно. Например общо ще е пълномощното, дадено на адвоката да представлява едно лице във връзка със заведени от него и срещу него дела. В това пълномощно може да се включи и изрично пълномощно, както изисква чл. 34, ал. 3 ГПК, че адвокатът има право да сключва спогодби, да признава исканията на другата страна, да оттегля иска и др. Възможно е изрично упълномощаване за определено действие да се съдържа и в специално пълномощно, например упълномощеният да представлява упълномощителя пред общината, като се включи и изрична клауза, че упълномощеният има право да заяви и постоянен адрес в тази община. 4.2. Според това, дали представителната власт се отнася до едно или повече действия, разграничаваме еднократно или многократно упълномощаване. Общото пълномощно е многократно, като специалното може да бъде еднократно или многократно. 4.3. Упълномощаването може да бъде срочно и безсрочно в зависимост от установеното от упълномощителя. Срочното пълномощно се прекратява автоматично с изтичането на посочения в него срок, който може да бъде определен или определяем.

274

4.4. Според вида на правните действия, за които се дава, упълномощаването може да бъде за действия на управление и за действия на разпореждане. Поддържат се различни становища относно съдържанието на пълномощното за сделките на разпореждане: от това, че е достатъчно да се посочи само видът на разпоредителната сделка, до необходимостта да се посочат и съществените елементи на сделката (например вещта и цената при договора за продажба и др.). На практика при разпоредителни сделки с недвижими имоти се изисква конкретно посочване на имотите и съществените елементи на сделките. 5. Изисквания към упълномощителя: - Може да бъде както дееспособно физическо лице, така и юридическо лице. В последния случай упълномощаването ще се извърши чрез представителния орган на юридическото лице. - Ограничено дееспособните упълномощават самостоятелно за сделките, които могат да сключват самостоятелно. Упълномощаването за сделките, за които им е нужно попечителско съдействие, им е необходимо съгласието на родител или попечител. За сделките на разпореждане по чл. 73, ал. 2 СК, за които им е нужно и разрешение от районния съд, трябва да е налице и такова разрешение. Според Методи Марков разрешението може да се даде не при упълномощаването, а при сключването на самата сделка. Не могат по никакъв начин да упълномощават за безвъзмездните разпоредителни сделки по чл. 73, ал. 3 СК. Пълномощното за такива сделки ще е нищожно. 6. Изисквания към пълномощника (упълномощения): - Може да бъде както дееспособно физическо лице, така и юридическо лице. В последния случай правните действия в обхвата на представителната власт се извършват от представителния орган. - Пълномощник може да бъде само дееспособно физическо лице (макар че това не е изрично предвидено в закона), тъй като той ще извършва самостоятелно правни действия. Възможни са изключения, при които пълномощници могат да бъдат непълнолетни лица, навършили 16 години, но това е в хипотезата, когато са назначени на длъжност, която включва възможност да се извършват правни действия от името на работодателя, защото в Кодекса на труда са установени специални правила във връзка с трудовата дееспособност. - В гражданския процес са установени специални правила за това, кои лица могат да бъдат пълномощници на страните по делото. Според чл. 32 ГПК представители на страните по пълномощие могат да бъдат: 1) адвокатите; 2) родителите, децата и съпругът; 3) юрисконсултите или други служители с юридическо образование в учрежденията, предприятията, юридическите лица и на едноличния търговец; 4) областните управители, упълномощени от министъра на финансите или от министъра на регионалното развитие и благоустройството, в случаите на представителство на държавата; и 5) други лица, предвидени в закон. 7. Начини за извършване. Упълномощаването се извършва с волеизявление на упълномощителя, което може да бъде изрично или в някои случаи извършено с конклудентни действия. Необходимо е да се подчертае, че при упълномощаването не е достатъчно да се извърши волеизявление, а то трябва да бъде адресирано до упълномощения (т.е. да се предприемат действия да бъде доведено до неговото знание, без да е необходимо приемане от негова страна). 7.1. Изрично - необходимо е пълномощното да съдържа идентификация на пълномощника и обема на представителната власт. (Да се разграничава изричното извършване на пълномощното от изричното пълномощно. В първия случай говорим за начин на извършване, във втория случай имаме предвид обема на представителната власт и посочване на правните действия, които тя обхваща.) 7.2. С конклудентни действия. Възможно е само ако не се изисква форма за действителност на пълномощното. Упълномощаване с конклудентни действия е налице, когато от поведението на упълномощителя в конкретния случай недвусмислено следва, че той желае друго лице да извършва правни действия от негово име, които да го обвързват. Например едно лице присъства и не се противопоставя друго лице да сключи от негово име сделката. Приема се, че упълномощаване е налице, когато правните действия се извършват от лице, за което от конкретните обстоятелства може да се съди, че действа като пълномощник, без да се изискват конклудентни действия на упълномощителя. Например лице зад щанда извършва сделки в отсъствие на продавача. В този случай се говори за предполагаемо упълномощаване и то се обяснява в контекста на упълномощаването с конклудентни действия, но трябва да се отбележи, че такива действия не са налице. 8. Форма. В случаите, когато представителната власт е за правни действия, за които не е установено изискване за форма, упълномощаването е неформална сделка.

275

Упълномощаването е формална сделка, когато представителната власт е за правни действия, за които се изисква форма за действителност. В тези случаи формата на упълномощителната сделка е същата като тази на правното действие, за извършването на което се дава пълномощно. В чл. 37 ЗЗД е предвидено и едно отклонение от това правило: ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването трябва да бъде направено писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно. Възможно е в специални закони да се предвиждат изисквания за форма на упълномощаването на определени правни действия. Например заявяването на постоянен адрес по Закона за гражданската регистрация се извършва лично, а по изключение от упълномощено лице след представяне на нотариално заверено изрично пълномощно. Според Закона за адвокатурата адвокатът представлява своя клиент въз основа на писмено пълномощно. Според Закона за българските документи за самоличност получаването на паспорт или заместващ го документ може да стане от пълномощник след представяне на нотариално заверено изрично пълномощно. 9. Прекратяване: 9.1. Общите основания за прекратяване на представителството важат и при упълномощаването - смърт на физическото лице, прекратяване на юридическото лице, поставяне под запрещение на представителя, поставяне под пълно запрещение на представлявания. Обявяването на безвестно отсъствие на представлявания не прекратява представителството. Според чл. 10, ал. 2 ЗЛС то се прекратява от деня на въвода на наследниците във временно владение на имотите на обявения за отсъстващ. 9.2. Освен общите основания, чл. 41, ал. 1 ЗЗД предвижда и две специални основания - оттегляне на пълномощното и отказ от пълномощното. Оттеглянето е едностранно волеизявление на упълномощителя, с което той изразява воля да прекрати за в бъдеще действието на учредената представителна власт. Оттегляне може да се извърши по всяко време. По съществото си оттеглянето е потестативно субективно право, отказът от него е недействителен. Оттеглянето може да стане изрично или с конклудентни действия (като се вземе документът, който материализира упълномощителната сделка). Оттеглянето е сделка, която се нуждае от адресиране, т.е. трябва да се предприеме необходимото, за да достигне до знанието на пълномощника и на третите лица, за да им се противопостави. Оттеглянето е неформална сделка дори в случаите, когато за упълномощаването е установена форма за действителност. Оттеглянето може да се отнася за част или изцяло за учредената представителна власт. Отказът от пълномощното е едностранно неформално изявление на пълномощника, което трябва да бъде адресирано до упълномощителя, и също може да се отнася до цялата или част от учредената му представителна власт. Възможно е отказът да е изричен или да се извърши с конклудентни действия, но трябва да се има предвид, че неизвършването на действията от страна на упълномощения не означава непременно отказ. Неизвършването на правните действия в обема на представителната власт означава отказ само при пасивното представителство. 9.3. Прекратяването на упълномощаването може да настъпва и на други специални основания - с изтичане на установения срок на действие или сбъдване на прекратителното условие, които са предвидени в него (като се вземе предвид обратното действие на сбъднатото условие според чл. 25, ал. 2 ЗЗД, следва да се предвиди прекратяване с действие занапред, за да не се опорочат сключените вече сделки); с извършване на действието, за което то е дадено; с отчуждаването или погиването на вещта, по повод на която е дадено; сбъдване на прекратително условие и др. 9.4. Действие на прекратяването. Ако пълномощникът продължи и след прекратяването да извършва правни действия от името на упълномощителя, последният не е обвързан от тях, т.е. налице ще бъдат действия без представителна власт. По отношение действието на прекратяването спрямо третите лица, чл. 41, ал. 2 ЗЗД предвижда, че то не може да им се противопостави, когато те добросъвестно са договаряли с пълномощника, освен ако прекратяването е подлежало на вписване и то е било извършено. Прекратяването на упълномощаването в гражданското право обаче не подлежи на вписване, а трябва да се разгласи по подходящ начин, за да се узнае от третите лица. Ефект има вземането на документа, в който е направена упълномощителната сделка. 10. Преупълномощаване. Уредено е в чл. 43 ЗЗД като възможност за пълномощника да учреди представителна власт от името на упълномощителя и с действие върху него. За целта в пълномощното той трябва или изрично да е бил овластен за това, или преупълномощаването да е станало необходимо за запазване на интересите на упълномощителя. Ако упълномощителят изрично е забранил преупълномощаването, то може да се извърши само с негово съгласие.

276

В резултат на преупълномощаването възниква още едно представително правоотношение: между упълномощителя и преупълномощения. Преупълномощаването не създава правоотношение между преупълномощителя и преупълномощения. Представителната власт по него е производна, защото се основава на представителната власт на упълномощения. Ако последният излезе извън представителната си власт, няма да възникне представително правоотношение между упълномощителя и преупълномощения освен ако действията не бъдат одобрени. Следва да се отбележи, че в пълномощното може да е предвидена възможност за преупълномощаване само за част от правните действия. В този случай допустимо ще е преупълномощаване само за тях. По отношение реда за учредяване, формата, изискванията към участниците важат същите правила като при упълномощаването. Пълномощникът е задължен да уведоми незабавно упълномощителя за преупълномощаването и да му даде необходимите сведения за преупълномощения. Ако не изпълни това задължение, той отговаря за действията на преупълномощения като за свои действия. Например ако преупълномощеният причини виновно вреди на упълномощителя, отговорността за тях може да бъде насочена срещу упълномощения или преупълномощения по преценка на упълномощителя. Прекратяването на преупълномощаването може да настъпи в резултат на: - Смъртта на упълномощителя или преупълномощения. Следва да се отбележи, че смъртта на преупълномощителя не прекратява преупълномощаването. - Поставянето под пълно запрещение на упълномощителя и поставянето под запрещение на преупълномощения също прекратява преупълномощаването. Поставянето под запрещение на преупълномощителя обаче не прекратява преупълномощаването. - Преупълномощаването може да се прекрати и поради оттеглянето му от упълномощителя или от преупълномощителя. - По различен начин в теорията се третира въпросът с отказа и по-конкретно – отказа на пълномощника. Според Кр. Таков отказът на пълномощника засяга представителната власт на преупълномощения, според други автори отказът на пълномощника не засяга представителната власт на преупълномощения. Останалите специфични основания за прекратяване на упълномощаването намират приложение и при преупълномощаването без специфики.

17 Срокове
I. Понятие.  Понятието “давност” е заемка от руски и представлява изминало време или срок, след чието изтичане се придобива едно субективно право или се прекратява възможността за принудителното изпълнение на едно субективно право.  В старият Закон за давността се изхожда от разбирането, че понятието „давност” е родово и то съществува в неговите две проявни форми като видове в рамките на рода – придобивна давност и погасителна давност.  Днес тези две понятия /погасителната и придобивната давност/ вече не се смятат като разновидности на давността, а се третират като отделни правни институти, отделни правни явления, а не като видове към рода.  Придобивната давност намира приложение във вещното право, където изрично се урежда като един от първичните придобивни способи /чл.79 и сл. ЗС/ . 2. ПРИДОБИВАНЕ ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ ПО ДАВНОСТ Чл. 79. Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Чл. 80. Движима вещ се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност. Чл. 81. С изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва. Чл. 82. Владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си.

277

Чл. 83. Който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Чл. 84. Относно придобивната давност, освен горните правила, се прилагат съответно и чл. 113, 115, 116, 117 и 120 от Закона за задълженията и договорите. Чл. 85. Разпоредбите за придобиване право на собственост върху недвижим имот по давност важат за придобиване по давност и на други вещни права върху такъв имот. Чл. 86. Не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост.  За разлика от придобивната давност, погасителната давност намира приложение във всички правни отрасли:  В частното право – семейно, търговско, наследствено.  В наказателното право и процес.  В административното право – за изпълнение например.  ДОПК /Данъчно-осигурителен процесуален кодекс/:  Чл. 171 Давност Чл. 171. (1) Публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. (2) С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.  ЗСВ /Закон за съдебната власт/.  ЗЧСИ /Закон за частните съдебни изпълнители/  давностен срок за реализация на дисциплинарната отговорност.  Терминът „погасителна давност” има 2 значения: 1) Като правен институт; 2) Като правно явление, представляващо юридически факт с гражданскоправни последици. 1) Като правен институт.  Уредба: Основно в ЗЗД в чл.110-120, разпоредбите на които се явяват lex generalis. Наред с тях ЗЗД предвижда погасителна давност и в редица други свои разпоредби. Разпоредби относно погасителната давност се съдържат и в много други закони.  ЗЗД /Общи правила/  чл.110-120. 2. ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ Чл. 110. С изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Чл. 111. С изтичане на тригодишна давност се погасяват: а) вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност; б) вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор; в) вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. г) (зал. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Чл. 112. (Изм. - ДВ, бр. 16 от 1977 г., отм. - бр. 12 от 1993 г.) Чл. 113. Недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла. Чл. 114. Давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.

278

За вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. При искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. Чл. 115. Давност не тече: а) между деца и родители, докато последните упражняват родителски права; б) между намиращи се под настойничество или попечителство и техните настойници или попечители, докато трае настойничеството или попечителството; в) между съпрузи; г) за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу управителя, докато трае управлението; д) за вземанията за обезщетение на юридически лица срещу техните управители, докато последните са на служба; е) за вземанията на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността; ж) докато трае съдебният процес относно вземането. Ако давностният срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът са военно мобилизирани, искът може да бъде предявен до изтичане на 6 месеца от демобилизирането им. Чл. 116. Давността се прекъсва: а) с признаване на вземането от длъжника; б) с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; в) с предприемане на действия за принудително изпълнение. Чл. 117. От прекъсването на давността почва да тече нова давност. (2) Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Чл. 118. Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Чл. 119. С погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Чл. 120. Давността не се прилага служебно.  ЗЗД:  Чл.32 ал.2,3  правото да се иска унищожение;  Чл.33 ал.2  правото да се иска унищожаване на договор, сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия;  Чл.197  за искове на купувача срещу продавача при продажба на вещ с недостатъци;  Чл.265 ал.3  за искове на поръчващия срещу изпълнителя по д-р за изработка, в случай че изпълнителят се е отклонил от поръчката или извършената работа има недостатъци. Чл. 32. Унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта.

279

Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността почва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи - от деня на сключването на договора. Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла. Чл. 33. Унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Съдът може да унищожи такъв договор изцяло или само за в бъдеще. Унищожение не се допуска, ако другата страна предложи да отстрани ощетяването. Правото да се иска унищожение се погасява в едногодишен срок от сключването на договора. Унищожението поради крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба. Чл. 197. Исковете на купувача по чл. 195 се погасяват с изтичане на една година при продажбата на недвижими имоти и на шест месеца при продажбите на движими вещи. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка, срокът е тригодишен. Срокът може да бъде продължен или съкратен със съгласие на страните. Срокът тече от предаването на вещта. Чл. 265. Ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако изпълнената работа има недостатъци, поръчващият може да иска: поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане; заплащане на разходите, необходими за поправката, или съответно намаление на възнаграждението. Ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поръчващият може да развали договора. Тези права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи - в пет години.  Други закони:  ЗАвПСП  чл.76,77. Имуществени права Чл. 76. (1) Артистът-изпълнител има изключителното право да разрешава срещу възнаграждение: 1. излъчването на неговото изпълнение по безжичен път, предаването и препредаването му по кабел, както и звукозаписването или видеозаписването на изпълнението, възпроизвеждането на записите върху звуконосители или видеоносители и тяхното разпространение; 2. публичното изпълнение, излъчването по безжичен път и предаването и препредаването по кабел на тези записи; 3. предлагането по безжичен път или по кабел на достъп на неограничен брой лица до неговото записано изпълнение или част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрано от всеки от тях; 4. вноса и износа на екземпляри от записа с изпълнението в търговско количество, независимо дали екземплярите са произведени законно или в нарушение на правата по т. 1. (2) Правата по предходната алинея се отстъпват от артиста-изпълнител с писмен договор. Възнаграждението може да се уговори като част от приходите, еднократно заплащане или по друг начин. (3) Ако в договора между артиста-изпълнител и продуцента на звукозаписи не е уговорено друго, артистътизпълнител има право да разрешава и на други лица да записват и разпространяват негови изпълнения. Всякаква

280

уговорка, която ограничава правото на артиста-изпълнител да дава такова разрешение, не може да има действие за повече от пет години. Вторично използване Чл. 77. Размерът на възнагражденията на артистите-изпълнители и на продуцентите на звукозаписи за излъчване по безжичен път, предаване и препредаване по кабел или за публично изпълнение чрез апарати за озвучаване или по друг начин на техни изпълнения и звукозаписи, които са били вече разгласени, се определя по реда на § 5 от допълнителните разпоредби, като половината от сумата се предоставя на артистите-изпълнители, а другата половина - на продуцентите на звукозаписи.



КТ  чл.207 ал.3; чл.358. Размер на отговорността за вреда, причинена при отчетническа дейност Чл. 207. (1) Работник или служител, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности, отговаря спрямо работодателя: 1. в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение; 2. за липса - в пълен размер заедно със законните лихви от деня на причиняването на щетата, а ако това не може да се установи - от деня на откриването на липсата. (2) Лицата, които са получили нещо без основание от причинителя на щетата или са се възползували от увреждането по т. 1 на предходната алинея, дължат солидарно с причинителя на вредата връщане на полученото до размера на обогатяването освен в случаите по чл. 271, ал. 1. Лицата дължат връщане и на полученото по дарение от причинителя на вредата, когато дарението е със средства, извлечени от причинената вреда. (3) Исковете по т. 2 на ал. 1 и по ал. 2 се погасяват с изтичането на 10-годишна давност от деня на причиняването на вредата. (4) Със закон могат да се установяват и други случаи на пълна имуществена отговорност. Давност /за трудови спорове/ Чл. 358. (1) Исковете по трудови спорове се предявяват в следните срокове: 1. едномесечен - по спорове за ограничена имуществена отговорност на работника или служителя, за отмяна на дисциплинарно наказание "забележка" и в случаите по чл. 357, ал. 2. 2. 2-месечен - по спорове за отмяна на дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение", изменение на мястото и характера на работата и прекратяване на трудовото правоотношение; 3. 3-годишен - по всички останали трудови спорове. (2) Сроковете по предходната алинея започват да текат: 1. за искове за отмяна на дисциплинарни наказания и за изменение на мястото и характера на работата - от деня, в който на работника или служителя е била връчена съответната заповед, а при искове относно прекратяване на трудовото правоотношение - от деня на прекратяването. 2. за другите искове - от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. При парични вземания изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. (3) Срокът по ал. 1 не се смята пропуснат, ако преди изтичането му исковата молба е подадена до некомпетентен орган. В този случай исковата молба се препраща служебно на съда.

281



ТЗ  чл.29 ал.3; чл.98; чл.366; чл.378; чл.531,532. Ограничения и отговорност Чл. 29. (1) Прокуристът и търговският пълномощник не могат без съгласието на търговеца да сключват търговски сделки за своя или за чужда сметка в пределите на упълномощаването. Смята се, че е дадено съгласие, ако търговецът при упълномощаването е знаел за упражняването на такава дейност и нейното прекратяване не е уговорено изрично. (2) При нарушения по предходната алинея търговецът може да иска обезщетение или да заяви, че сключените от упълномощените лица сделки са сключени за негова сметка. Заявлението трябва да се направи в писмена форма в срок от 1 месец след узнаване на сделката, но не повече от 1 година от извършването й и се отправя до прокуриста или търговския пълномощник и до третото лице. (3) Искът по ал. 2 се погасява по давност в 5-годишен срок от извършването на сделките. Давност Чл. 98. (1) Искове срещу съдружник за задължения на дружеството се погасяват с 5-годишна давност, ако искът срещу дружеството не подлежи на по-кратка давност. (2) Давностният срок започва да тече от деня, в който прекратяването на дружеството, неговото преобразуване или напускането на съдружника е вписано в търговския регистър. (3) Прекъсването на давността по отношение на прекратеното дружество има действие и спрямо съдружниците, които са били в дружеството по време на прекратяването. Погасителна давност Чл. 366. Искът за вреди по спедиционния договор се погасява с едногодишна давност. Погасителна давност Чл. 378. Искът за вреди по договора за превоз се погасява с едногодишна давност, чийто срок започва да тече: 1. за товари - от деня, в който са предадени на получателя, а когато не са предадени - от деня, в който е трябвало да му бъдат предадени; 2. за пътници - при смърт или телесна повреда - от настъпването им или узнаването за тях, но не по-късно от три години. Раздел XII. ДАВНОСТ Давностни срокове Чл. 531. (1) Исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа. (2) Исковете на приносителя срещу джирантите и срещу издателя се погасяват с едногодишна давност от деня на своевременно извършения протест или от падежа, ако менителницата съдържа уговорка "без разноски". (3) Исковете на джирантите помежду им и срещу издателя се погасяват с шестмесечна давност от деня, в който джирантът е платил менителницата, или от деня, в който срещу него е предявен иск. Прекъсване на давността Чл. 532. Давността се прекъсва само по отношение на лицето, срещу което е извършено действието.



КМЧП  чл.63

Погасителна давност Чл. 63. За погасителната давност се прилага правото, което урежда съответното отношение. /lex cause/  Погасителната давност представлява: съвкупност от правни норми, които уреждат фактическия състав на давността; общите и специални давностни срокове; началния момент на течене на давностните срокове; основанията и правните последици от спиране и прекратяване; правните последици от изтичането й.

282

 Относно същността и системното място на погасителната давност в частното право съществуват два спора в доктрината: споровете са главно заради тълкуването на чл.110 ЗЗД. 1) Дали погасителната давност е институт на материалното право или на процесуалното. 2) Дали системното място на погасителната давност е в общата част на гражданското право или е по-скоро институт на облигационното. За тези, които приемат, че тя е институт на материалното право, възниква въпросът, дали е към общата част или към облигационното.  По първия спор – дали погасителната давност е институт на материалното или на процесуалното право  преобладава правилният според проф. Матеева възглед, че погасителната давност е институт на материалното право, който намира приложение и в други частноправни отрасли. Аргумент за това се извлича от системното тълкуване на чл.118 във връзка с чл.120 ЗЗД, от които правим извода, че възражението на длъжника за изтекла давност срещу предявения срещу него иск за изпълнение ще доведе до отхвърляне на иска като неоснователен, а не като процесуално недопустим!!! Това е така, защото материалното субективно право продължава да съществува само че за длъжника възниква възможността правомерно да не изпълни!!! Чл. 118. Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Чл. 120. Давността не се прилага служебно.  По втория спор – дали системното място на погасителната давност е в общата част на гражданското право или е по-скоро институт на облигационното – основното колебание тук идва от буквалното тълкуване на правилото на чл.110 от ЗЗД, което свързва погасителната давност с вземанията. Те, вярно, са главното приложно поле на погасителната давност, но не са единственото. У нас преобладава правилното разбиране, че институтът на погасителната давност е част от общата част, защото се прилага в цялото частно право. А колкото до това, че е уреден в ЗЗД – това е поради липсата на Граждански кодекс. Чл. 110. С изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. 2) Като правно явление, представляващо юридически факт с гражданскоправни последици.  Определен от закона период от време, с изтичането на който за длъжника възниква правната възможност да откаже правомерно изпълнението на едно съществуващо /още непогасено/ вземане на кредитора.  Под „непогасено вземане” се има предвид такова вземане, което не е погасено с изпълнение – чл.63 и сл. ЗЗД / новация / опрощаване – чл.108 ЗЗД / сливане на длъжник и кредитор / отказ от права / прехвърляне.  Буквалното тълкуване на чл.110 ЗЗД води до извода, че се погасява самото материално право. Истинският смисъл на разпоредбата обаче се разкрива чрез системното му тълкуване с чл.118 и 120 ЗЗД. Така чл.118 ЗЗД показва, че изтичането не засяга самото съществуване на субективното право, а чл.120 ЗЗД, че настъпването на тези последици зависи в крайна сметка от волята и поведението на длъжника. Чл. 110. С изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Чл. 118. Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Чл. 120. Давността не се прилага служебно. II. Фактически състав на погасителната давност.  Приема се, че фактическият състав на погасителната давност включва кумулативно 2 елемента: 1) Неупражняване от страна на титуляря на едно негово съществуващо непогасено субективно право  кредиторът не предприема никакви съдебни и извънсъдебни мерки /мерки по принудително изпълнение/ въпреки че длъжникът му е неизправен. 2) Изтичането на определен от закона срок от време, през който е продължило бездействието на титуляря на субективното право  този срок /времето, през което трае бездействието на кредитора/ е установен с императивни правни норми и страните не могат да го променя,т ако няма изрична норма, която позволява това /например чл.197 ЗЗД/. Чл. 197. Исковете на купувача по чл. 195 се погасяват с изтичане на една година при продажбата на недвижими имоти и на шест месеца при продажбите на движими вещи. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка, срокът е тригодишен. Срокът може да бъде продължен или съкратен със съгласие на страните. Срокът тече от предаването на вещта.

283

NB!!!  Ако по време на теченето на погасителната давност законът се смени: В тези случаи действа правилото, че за сроковете, които са започнали да текат, се прилагат правилата на стария закон освен ако за завършване на срока е необходим по-дълъг срок от този по новия закон /виж например §7 от Преходните разпоредби на ЗЗД/.  Друг много важен въпрос е: Включва ли фактическият състав на погасителната давност волеизявлението на длъжника /възражението за изтекла давност/? Отговор: Възражението на длъжника по чл.120 ЗЗД е едно ново субективно право, възникнало след осъществяването на горепосочения двуелементен състав. Този спор е важен, тъй като от това зависи дали ще определим този юридически факт като правна сделка или юридическо събитие /проф. Матеева приема, че е юридическо събитие/.  Какви са видът и съдържанието на правните последици от осъществяването на юридическия факт на погасителната давност – 2 становища: Тези спорове са продължение на въпроса, дали материалното субективно право включва в съдържанието си възможността да бъде принудително изпълнено, или това си е отделно право /Виж лекцията за субективните права и по-специално частта за притезанието/. 1) Тези автори, които го смятат за отделно процесуално субективно право, различно от материалното и свързано с неговата защита, приемат, че изтичането на погасителната давност погасява процесуалното право на иск. 2) Другите, които смятат, че субективното материално право включва в съдържанието си способността то само да се защитава, като от латентното си състояние премине в състояние на притезание /”бойна готовност”/. Според тези автори, с изтичането на погасителната давност и позоваването на нея от страна на длъжника в съдържанието на самото материално субективно право настъпват качествени промени и от състояние на притезание /”бойна готовност”/ преминава в т.нар. „естествени задължения” /naturalis obligatio/ – т.е. такива, изпълнението на които зависи само от добрата воля на длъжника. III. Функции на погасителната давност.  Различни според интересите, които обслужват: 1) Погасителната давност, според проф. Матеева, на първо място има една дисциплинираща функция, тъй като създава стимул за носителите на субективни права да си ги упражняват принудително преди да е изтекъл срокът на давността. Неупражняването на субективното право в течение на времето създава несигурност във взаимоотношенията между кредитора и длъжника, а също и на гражданския оборот като цяло – а погасителната давност подтиква към упражняването на субективните права и оттам – стабилизиране на отношенията. Наред с това погасителната давност съдейства за повишаването на достоверността при доказването на субективните права в рамките на срокове, преди времето да е намалило тяхната доказателствена сила. Това се опира на човешката презумпция, че колкото по-кратък е срокът от възникването на субективното право до момента, когато то трябва да се доказва, толкова по-голяма е възможността да се стигне до истината. 2) Може да се каже, че институтът на погасителната давност служи за правната сигурност на оборота, доколкото с изтичането на давностния срок правното положение се привежда в съответствие с фактическото състояние на нещата. Неупражняването на субективни права на кредитора в срок поражда правото на длъжника да възрази за изтекла погасителна давност  правното положение вече съответства на фактическото. Оттук, според някои автори, може да се направи грешният извод, че погасителната давност има санкционен характер  това обаче е напълно погрешно !!! /т.е. може да ти уреди билетче за наесен и по-нататък /, тъй като бездействието на кредитора в течение на срока НЕ Е ПРОТИВОПРАВНО, а без нарушение няма наказание. От неупражняването на субективните права от страна на титуляря им /кредитора/ се прави човешката презумпция, че кредиторът е загубил интереса си от упражняването на субективното право  т.е. оставил е осъществяването му на волята на длъжника. 3) В много статии се изказва тезата, че погасителната давност тече в интерес на длъжника. Според проф. Матеева, това е вярно само доколкото с изтичането на погасителната давност за длъжника се поражда правната възможност да се позове на изтеклия давностен срок. По същността си това право е непритезателно /не е нужно съдействието на отсрещната страна/ и кредиторът ще може само „да търпи”. Обаче възможността да се направи възражение е именно само правна възможност /зависи от моралните съображения или незнанието на длъжника/. За правото субективните подбуди са без абсолютно никакво значение. Във всички случаи, ако се изпълни задължението, дори и след изтичането на давностния срок, няма да е налице недължимо платено – т.е. тази теза 3) не бива да се абсолютизира. IV. Приложно поле.  С оглед на функциите на погасителната давност, тя намира главно приложно поле в облигационното право /различните вземания/, които се защитават с осъдителни искове по чл. 124 ал.1 пр.1 и ал.2 ГПК. Този извод се съгласува с буквалното тълкуване на чл.110 ЗЗД.

284

Чл. 110. С изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Видове искове Чл. 124. (1) Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. (2) Може да се предяви иск за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението. (3) Иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предяви само в предвидените в закон случаи. (4) Може да се предяви иск за установяване истинността или неистинността на един документ. Иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. (5) Иск за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение се допуска в случаите, когато наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 или е спряно на някое от основанията по чл. 25, т. 2 или чл. 26 от Наказателно-процесуалния кодекс, и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит.  По давност се погасяват както вземанията на частните субекти, така и публичните и частни вземания на държавата и общините /чл.162 ДОПК/ само че с по-дълги срокове /чл.171 ДОПК/. Публични и частни вземания Чл. 162. (1) Държавните и общинските вземания са публични и частни. (2) Публични са държавните и общинските вземания: 1. за данъци, включително акцизи, както и митни сборове, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета; 2. за други вноски, установени по основание и размер със закон; 3. за държавни и общински такси, установени по основание със закон; 4. за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи; 5. за паричната равностойност на вещи, отнети в полза на държавата, глоби и имуществени санкции, конфискации и отнемане на парични средства в полза на държавата; 6. (доп. - ДВ, бр. 86 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г.) по влезли в сила присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания в полза на държавата или общините, както и решения на Европейската комисия за възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ; 7. по влезли в сила наказателни постановления; 8. (нова - ДВ, бр. 12 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г.) за недължимо платените и надплатените суми, както и за неправомерно получените или неправомерно усвоените средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, оперативните програми, Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, европейските земеделски фондове и Европейския фонд за рибарството, Инструмента Шенген и Преходния финансов инструмент, включително от свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на административен акт, както и глобите и другите парични санкции, предвидени в националното законодателство и в правото на Европейския съюз; 9. (предишна т. 8, изм. - ДВ, бр. 12 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г.) лихвите за вземанията по т. 1 - 8.

285

(3) Публичните вземания се установяват и събират в левове. (4) Частни са държавните и общинските вземания извън тези по ал. 2. (5) (Нова - ДВ, бр. 109 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.) Публични вземания са вземанията на бюджета на Европейския съюз по решения на Европейската комисия, Съвета на Европейския съюз, Съда на Европейските общности и Европейската централна банка, с които се налагат парични задължения, подлежащи на изпълнение на основание чл. 256 от Договора за създаване на Европейската общност.

Давност Чл. 171. (1) Публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. (2) С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.  По давност се погасяват както главните, така и акцесорните /за лихва; неустойка; задатък; право на задържане/ задължения – виж чл.119 ЗЗД. Чл. 119. С погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.  Пример: Ако по давност е било погасено правото на добросъвестния владелец за извършени от него необходими подобрения, погасява се и правото на задържане /виж чл.72 ЗС/. Чл. 72. Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение. Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта. До заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта.  Наред с това, в приложното поле на погасителната давност попадат и преобразуващи субективни права, които се защитават с конститутивни искове по чл.124 ал.3 ГПК – виж разпоредбата малко по-горе  По правило погасяването по давност става с изрична правна норма, която изрично квалифицира срока като „давностен”, а не като преклузивен /например: чл.32 ал.2 и чл. 87 ал.5 ЗЗД/. Чл. 32. Унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта. Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността почва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи - от деня на сключването на договора. Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла. Чл. 87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма. Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време.

286

Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това. Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора. Правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност.  В други случаи обаче давностният характер на срока се извежда по тълкувателен път. Пример1: т.3 б.”г” на Тълкувателно постановление на ВС, с което се постановява, че правото по чл.30 и сл. ЗН относно възстановяването на запазената част се погасява с общия 5-годишен давностен срок. Пример2: Тълкувателно решение №6 на Общото събрание на Гражданска колегия, с което се решава, че правото по чл.19 ал.3 ЗЗД /май/ се ползва с общата 5-годишна давност.  Принципът е /макар и с много изключения, но все пак го има/  поначало сроковете за упражняване и защита на преобразуващите права са преклузивни освен ако с изрична правна норма или от тълкуване не следва, че срокът е давностен. V. Неприложимост на погасителната давност.  От приложното поле на погасителната давност са изключени (т.е. тези права не се погасяват по давност):  Абсолютните субективни граждански права  заради особеността им, че всички останали са задължени да се въздържат от действия, които ги накърняват /т.е. пречат на титуляря им да се възползва от тях/.  Правото на собственост  днес ЗС не предвижда такъв способ за погасяване /виж чл.99 ЗС/. Способите за придобиване и изгубване на вещни права са изрично и изчерпателно установени в закона /виж чл.77 във връзка с чл.99 ЗС/. Чл. 77. Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Чл. 99. Правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него.  Ограничено вещно право на строеж или ползване  NB!!! – чл.59 ЗС /за ползването/ и чл.67 ЗС /за строеж/ уреждат срока изрично като давностен, НО тук трява да се разбира по-скоро преклузивен /пресекателен/. Това е така, защото нашият правопорядък не познава незащитени вещни права /аргумент от чл.17 ал.1 КРБ/. Т.е. у нас не може да съществува вещно право в състояние на naturalis obligatio /естествено задължение/. Чл. 59. Правото на ползуване се погасява със смъртта на ползувателя,ако то не е учредено за по-кратък срок. Правото на ползуване, учредено в полза на юридическо лице, се погасява с прекратяването му, ако не е установен по-кратък срок. Правото на ползуване се погасява и с погиването на вещта, а също и ако не се упражнява в продължение на 5 години. Чл. 67. Правото да се построи сграда върху чужда земя (чл. 63, ал. 1) се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години. Чл. 17. (1) Правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона. (2) Собствеността е частна и публична. (3) Частната собственост е неприкосновена. (4) Режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон. (5) Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон, при условие че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.  Петиторните /вещните искове/  установителният, негаторният /чл.109 ЗС/, ревандикационният /чл.108 ЗС/. Чл. 108. Собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.

287

Чл. 109. Собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право.  Абсолютни права като: име, фирма, живот, телесна неприкосновеност.  Срочни абсолютни права като: авторското право /чл.27 ЗАвПСП/; марката /чл.20 ал.1 ЗМГО/. Чл. 27. (1) Авторското право се закриля, докато авторът е жив и седемдесет години след неговата смърт. (2) При произведения, създадени от двама и повече автори, срокът по ал. 1 започва да тече след смъртта на последния преживял съавтор. Чл. 20. (1) Срокът на действие на регистрацията е десет години от датата на подаване на заявката. (2) Регистрацията може да бъде подновявана неограничено за следващи периоди от десет години по реда на чл. 39.  Установителните искове  защото с тях не се иска осъждане за принудително изпълнение.  Някои относителни субективни права  делба /чл.34 ал.3 ЗС връзка чл.69 ал.1 ЗН/; развод /чл.99-101 СК/.  Редица преобразуващи субективни права  Принципът е /макар и с много изключения, но все пак го има/  поначало сроковете за упражняване и защита на преобразуващите права са преклузивни освен ако с изрична правна норма или чрез тълкуване не следва, че срокът е давностен.  Иск за определяне на по-голям дял от бившата съпружеска имуществена общност поради преобладаващ принос /чл.28 ал.3 СК/ се преклудира с 1 година преклузивен срок /чл.30 СК/ с конститутивен иск. Датата тече от влизане в сила на съдебното решение. Определяне по-голям дял на съпруга Чл. 28. (1) При прекратяване на имуществената общност поради развод съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на съпруга, на когото се предоставят за отглеждане и възпитаване ненавършилите пълнолетие деца, ако това създава за него особени затруднения. (2) Съпругът, на когото са предоставени за отглеждане и възпитаване ненавършилите пълнолетие деца, получава извън дела си движимите вещи, които са предназначени за тяхното отглеждане и възпитаване. (3) При прекратяване на общността поради развод или по реда на чл. 26, ал. 2 съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг. Срок за предявяване на исковете Чл. 30. Исковете по чл. 28, ал. 3 и чл. 29 могат да се предявяват до изтичане на една година от прекратяването на брака или на имуществената общност, а по чл. 28, ал. 1 и 2 - от влизане в сила на решението за родителските права.  Прекратяване на осиновяване /чл.64 СК/. Прекратяване на осиновяването Чл. 64. (1) Осиновяването се прекратява от съда: 1. при унищожаемост поради нарушение на чл. 49, чл. 50, чл. 51, чл. 52, ал. 1 и 2, чл. 53, чл. 53г, ал. 1 до 5, чл. 54, ал. 1, т. 1, 2 и 4 и ал. 2, 3 и 5; 2. по взаимно съгласие на осиновителя и осиновения, когато двамата са дееспособни в случаите на непълно осиновяване; 3. при тежко провинение от едната страна или при наличие на други обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения. (2) Иск за унищожаване на осиновяването поради нарушение на чл. 54, ал. 1, точки 1, 2 и 4 може да се предяви в едногодишен срок, който тече за осиновителя и родителите на осиновения от узнаването, а за осиновения - от навършване на пълнолетие. (3) Извън случаите на предходната алинея прекратяване на осиновяването по ал. 1, точка 1 могат да поискат осиновителят, осиновеният и родителите на осиновения, а по ал. 1, точка 3 - осиновителят и осиновеният. Ако е

288

засегнат обществен интерес, прекратяване на осиновяването може да поиска и прокурорът. В случаите на международно осиновяване прекратяване на осиновяването може да поиска и министърът на правосъдието. (4) Участието на прокурор по делата за прекратяване на осиновяването по ал. 1, точки 1 и 3 е задължително.  Преклузивни са и сроковете за правото да се унищожи бракът.  Преклузивни са и сроковете за унищожаване на осиновяване при нарушени изисквания. Става с конститутивен иск.  След отмяната на чл.50 ЗН не се погасява по давност и правото да се приеме открито наследство.

VI. Съпоставка и разграничение между погасителната давност и други сродни фигури. 1. Погасителна давност и придобивна давност.  Прилики: приликата е в това, че като юридически факти с гражданскоправни последици и двете представляват по естеството си срокове – отрязъци от време с начален и краен момент. Наред с това някои правила на погасителната давност намират приложение и при придобивната /виж чл.84 ЗС/. Чл. 84. Относно придобивната давност, освен горните правила, се прилагат съответно и чл. 113, 115, 116, 117 и 120 от Закона за задълженията и договорите.  Разлики: наред с приликите обаче те имат и съществени различия помежду си, изразяващи се в съдържанието на фактическия състав и най-вече във възникващите от тях гражданскоправни последици:  Докато придобивната давност е институт на вещното право и е уредена в ЗС, то погасителната давност се прилага във всички отрасли на обективното право и е уредена в ЗЗД.  Докато при погасителната давност едно право съществува, без едно лице да го упражнява, то при придобивната едно лице упражнява съдържанието на едно вещно право, което то не притежава всъщност. Затова и за разлика от погасителната давност, която е от рода на юридическите събития, придобивната включва във фактическия си състав и един субективен елемент, изразяващ се в намерението на владелеца да третира вещта като своя /animus possidendi/. Освен това фактическият състав на придобивната давност включва и волеизявлението /израза на воля/ на владелеца да се ползва от правата, произтичащи от придобивната давност  конститутивен нотариален акт от нотариуса / възражение / установителен (петиторен) иск.  За разлика от погасителната давност, придобивната е самостоятелен, първичен придобивен способ. Това откроява една специфична функция на придобивната давност, каквато погасителната няма. Тъй като придобиването по давност е първичен придобивен способ, той дава доказателствени облекчения при доказване на собствеността и избягва т.нар. „дяволско доказване”.

„Дяволско доказване” – когато се доказва право на собственост, придобито по вторичен начин за придобиване, трябва да се докаже, че всеки предишен праводател е бил собственик /понеже никой не може да прехвърля повече права, отколкото сам има/. Така се стига до една „дяволска върволица”, за да се докаже, че всеки предишен е бил собственик /виж чл.586 ГПК/. Вместо това, ако се докаже, че някой от предишните е станал собственик по първичен начин /придобивна давност/, това прекъсва веригата – докажеш ли, че е станал собственик по първичен начин, значи той 100% е бил собственик и няма смисъл да се търси от кого е придобил и дали и той е бил собственик. Проверка на собствеността Чл. 586. (1) При издаването на нотариален акт, с който се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, нотариусът проверява дали праводателят е собственик на имота и дали са налице особените изисквания за извършване на сделката. (2) Правото на собственост се удостоверява със съответните документи. Когато праводателят не разполага с такива документи, правото на собственост се проверява по реда на чл. 587, ал. 2. (3) Нотариусът удостоверява в акта и извършването на проверката по ал. 1, като посочва документите, удостоверяващи правото на собственост, и другите изисквания. (4) Когато документът за собственост на праводателя не е вписан, нотариалният акт не се издава, докато този документ не бъде вписан.

289

 Наред с всичко това, при сравнението на погасителната и придобивната давност се откриват съществени разлики в правните последици. С изтичането на погасителната давност отпада възможността за в бъдеще кредиторът да се защитава. Придобивната давност пък е юридически факт, който поражда правни последици в две посоки – правопораждащ /за новия собственик, владял до изтичането на придобивната давност/ и правопрекратяващ /за досегашния собственик/. NB!!! С придобиването чрез придобивна давност се погасяват всички ограничени вещни права, включително и обезпечителните /виж чл.99 във връзка чл.111 ЗС/. 6. ИЗГУБВАНЕ ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ Чл.99. Правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. Чл. 111. Разпоредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго. Относно всички други права се прилагат разпоредбите, които се отнасят до движимите вещи. Разпоредбите в глави V-XI важат за всички видове собственост по чл. 2, доколкото не е постановено друго. 2. Погасителна давност и преклузивен срок. Примери за преклузивни срокове:  Иск за унищожаване на брака  чл.97 ал.1 т.1,2 ал.2 СК. Предявяване на иск за унищожаване на брака Чл. 97. (1) Иск за унищожаване на брака може да се предяви: 1. при нарушаване на чл. 12 - само от непълнолетния съпруг, не по-късно от шест месеца от навършване на пълнолетието, ако няма деца от брака и съпругата не е бременна; 2. в случая на чл. 96, ал. 1, точка 2 - само от заплашения съпруг, не по-късно от една година от сключването на брака; 3. в случая на чл. 13, ал. 1, точка 1 - от всеки от съпрузите, от прокурора и от съпруга от първия брак; 4. в случаите на чл. 13, ал. 1, точки 2 и 3 и ал. 2 - от всеки от съпрузите и от прокурора. (2) Искът по чл. 13, ал. 1, точка 2 може да се предяви не по-късно от шест месеца от оздравяването или от отменянето на запрещението. (3) При нарушение на чл. 13, ал. 1, точка 3 бракът не може да бъде унищожен, ако болният съпруг е оздравял. (4) Прокурорът може да поиска да се установи наличието на основание за унищожаване на брака, сключен в нарушение на чл. 13, ал. 1, точка 1, и след смъртта на единия от съпрузите. (5) При двубрачие бракът не може да бъде унищожен, ако по-рано сключеният брак е прекратен.  Гаранционни срокове по д-р за продажба и изработка.  2 месеца срок по чл.32 ал.2 ЗС. Чл. 32. Общата вещ се използува и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Ако не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, районният съд по искане на който и да е от съсобствениците решава въпроса, взема необходимите мерки и ако е нужно, назначава управител на общата вещ.  Чл.26 ЗАвПСП.  Разлики:  За преклузивните срокове няма общи правила, докато за давностните има.  Не подлежат на спиране и прекратяване.  Правното им действие настъпва eo ipso /автоматично/.

290



Аргумент от чл.45 СК в съпоставка с чл. 115, 116, 117, 120 ЗЗД. Срокове Чл. 45. Сроковете по тази глава се прилагат служебно и не подлежат на спиране и прекъсване. ________________________________________________________________________ Чл. 115. Давност не тече: а) между деца и родители, докато последните упражняват родителски права; б) между намиращи се под настойничество или попечителство и техните настойници или попечители, докато трае настойничеството или попечителството; в) между съпрузи; г) за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу управителя, докато трае управлението; д) за вземанията за обезщетение на юридически лица срещу техните управители, докато последните са на служба; е) за вземанията на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността; ж) докато трае съдебният процес относно вземането. Ако давностният срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът са военно мобилизирани, искът може да бъде предявен до изтичане на 6 месеца от демобилизирането им. Чл. 116. Давността се прекъсва: а) с признаване на вземането от длъжника; б) с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; в) с предприемане на действия за принудително изпълнение. Чл. 117. От прекъсването на давността почва да тече нова давност. Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Чл. 120. Давността не се прилага служебно.  Докато давностните срокове се установяват само с императивни правни норми, независимо от волята на субектите, които не могат да ги уговарят освен ако това не е предвидено изрично в правна норма, то преклузивните могат да се уговарят от страните /чл.9 ЗЗД – свобода на договаряне/, съда или административен орган.  Начален момент  При погасителната давност – от момента, в който вземането е станало изискуемо /виж чл.114 ЗЗД/. При преклузивните – със самото възникване на субективното право. Чл. 114. Давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. За вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца.

291

При искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката.  Отказ  От чл.113 ЗЗД следва, че при погасителната давност е допустим отказ от изтекла такава, докато при преклузивните срокове е недопустимо отказ от изтекъл такъв. Чл. 113. Недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла.  Засяга ли се самото субективно право?  При погасителната давност самото субективно право не се засяга и продължава да съществува, просто то не може да бъде принудително изпълнено /аргумент чл.118 ЗЗД/, докато с изтичането на преклузивния срок отпада самото субективно право и съответстващото му правно задължение. Оттук и проблемът за дължимото и недължимо платено /може да се предявява иск за недължимо платено по изпълнение на задължение след изтекъл преклузивен срок/. 3. Погасителна давност и рекламационен срок.  Много различни по правни функции и последици.  Рекламационният срок  установен с императивни правни норми срок, в рамките на който за титуляря на едно субективно право се поражда задължение да направи искане /покана/ пред задълженото лице в срок доброволно да уредят отношенията си /да изпълни/. Чрез тези срокове се цели страните по правоотношенията, за които те важат, винаги най-напред да опитат сами да уредят споровете си и само ако това не им се удаде, да се обърнат към държавни органи за защита. Осъществява се по реда на нарочно производство, наречено „рекламационно производство”, и целта му е да се избегне съдебната фаза. Установяват се по граждански и търговски правоотношения за страната, предоставяща характерната непарична престация. Например: превозвачи /ЖП, морски, въздушен и т.н./; доставка на различни видове енергии /вода; електричество и т.н./; превоз на потребителски стоки.  Липсват общи правила за рекламационните срокове – уредбата им е разпръсната в различни закони:  Чл. 105 и сл. ЗЖПТ;  Чл.112 и сл. ЗЗП;  Чл.120 и сл. ЗЗП;  Чл. 354-356 КТК. NB!!! Началният момент на рекламационния срок е неизпълнението. Не се спират и прекъсват. Отказът от срока е недопустим. Прилагат се служебно от съда.  Непредявяването на рекламация в срока може да е уредено като процесуална пречка за предявяване на иска пред съда. Когато е такава, давността започва да тече след рекламационния срок.

292